импресия за музиката

Лежа завита в тъмна стая с отворени щори, а светлините на колите проблясват през тях.. Но нещо съвсем друго създава магията. Нещо, което ме убива, а след това преражда. Нещо, което се лее в тъмнината.. защото то съществува и там. Съществува навсякъде. То е вечно. А аз съм част от тази вечност. Чувствам, че съм влюбена във вечността, а тя е така добър любовник. Играе си с чувствата ми, но винаги успява да ме насити. Чувствам се пренаситена. И пак не е достатъчно... Сутрин се будя и всичко, за което мисля е тази магия. През деня докато вървя по улиците, в часа по химия, в къщи, в леглото, в банята и във всички останали реални и въображаеми места, в които може да се намира човек... Аз съм там. В магията. И когато нощта ме обгърне, аз пак съм себе си и съм сама, но не съвсем.. С мен е вечността. Странно как никой не вярва в нея. И аз не вярвам. Но я има. Трябва да я има! Трябва да я има, защото аз я усещам. Защото с нея никой не би се чувствал сам... Защото е любов, и е насъщна. Но не само. Тя е нова, и е неопозната все още, тя е приказна, тя е чай с мед и още нещо, тя е това, към което се стремя, тя е завладяваща и единствена. Тя е зимната принцеса, единствената, която сгрява онази невидима част от мен, онова, което би трябвало да се чувства замразено и застинало през зимата. Но не.. Денят е красив, щом я има нея. Тя е джаз, тя е и соул, тя е блус, а понякога е и рокендрол. Тя е неделима част от мен. Била е винаги и пак ще бъде.. Трепет. Всичко останало е излишно..

Усещане за зима

Зимата, моята приятелка, се е запътила насам. Вкочаняващ студ, сини ръце. Почти побъркващо удоволствие при мисълта за покривката, която ще се изсипе над света, за да го удостои с мимолетното удоволствие да изглежда бяло-красив, макар и за един сезон. Зимата, която ще ни накара да потънем в забрава, скрили другите сезони удобно под своите възглавници. Те тайно ще се опитват да влязат в главите ни докато спим, да ги нашарят в жълто, зелено и кафяво и да стоплят мислите ни. Но събудим ли се, полъхът на зимата ще отвее цветовете и всичко ще е бяло. Красиво-бяло, чисто бяло, пронизващо бяло, самотно бяло, тъжно бяло, безнадеждно бяло...
Тъгата на зимата не може да се сбърка. Тя винаги я съпровожда тайно. Тя е ледената кралица на зимното кралство. От нея се страхува всеки. Вярно, в кралството й има ледени пързалки. Пазителите на кралството са два снежни човека. Казват, че те приветствали всеки човек със сладкиши и лакомства, с топло легло и горещ шоколад. Със забавления за децата и занимания за възрастните. Вътре било пълно с книги, огромни стаи били предназначени за четене. В удобни кресла се настанявали гостите и удобно се заслушвали в гласа на ледената кралица, който бил толкова привлекален и завладяващ, че всички слушали в захлас и не подозирали нейната същност. Тя организирала големи балове, където канела хора от всички краища на света. Наслаждавала се на интелектуални разговори и разгорещени танци, по време на които стотици млади мъже били завладявани от нейната хладна магия. Вечерта хиляди камини се палели из цялото кралство, за да се чувстват хората удобно, а самата тя се затваряла в най-високата кула и обмисляла коварните си планове, обсипвана от сняг, заобиколена от изящни ледени форми. Вази с ледени цветя в тях, ледени картини на съвършенство, които биха били провокирали едно желание в нормалния човек за вечност, за притежание. Леглото й представлявало леден слой, покрит с мек сняг, в който тя лягала, задоволена от своето величество и започвала да се разтапя бавно. Усещането за вечност било само привидно.. През това време хората пиели и се веселели без да усещат как бавно унивали. Защото тъгата прониквала в сърцевината на всяко едно лакомство. Всичко, което ръцете на кралицата били докосвали преди това, сякаш се напоило с тъга. Устите на гостите бързо сдъвквали тъгата, а после я плюели на слюнки в разговорите си един с друг. Тя бавно обхващала всеки един от тях. Вечер си лягали и усещали студ. Камините продължавали да горят, насладата от изпитото вино и храната продължавала да ги вълнува, но те треперели. Огънят бил така примамлив, така различен от домашното огнище. Те не знаели, че огънят на ледената кралица бил омагьосан, както и всичко друго в това кралство. Това било огън, който спирал да топли веднага щом настъпвала вечерта и тъгата започвала да обхваща душите на хората. Нощта навявала самота и отчужденост, страх и студенина, а когато денят идвал, ледената кралица я нямало. Портите на кралството били затворени и никой не можел да го напусне. Ледената приказка, за която всички мечтаели се превърнала в техен ужас. Нищо вече не било същото. Хората се чудели какво въобще ги било накарало да отидат в леденото кралство.. Нима не знаели, че там цари вечна зима. Че ледената кралица е нищо повече от магически, илюзорен образ на завладяващата тъга и студа. Че всички наслади били плод на тяхното въображение или просто.. лакомство, което ги довело до тяхното душевно издъхване. Дори след като минали години и кралството започнало да се топи без мощта на своята кралица, тъгата в техните сърца никога не изчезнала, както и споменът за онзи престой в зимното кралство.
И ето я, зимата, идва насам. Сега вече разбирам защо всички се крият от нея. Срам ги е, че някога са се излъгали относно същността на нейната пратеница.. И още повече, че.. още веднъж биха се излъгали, защото тайно копнеят за топлината на огъня, за лакомствата и забавленията в зимното кралство. Така е с хората.. Техните очи са приведени, тъжните погледи - скрити под тъмните шапки. Но покрита в бяла премяна, ледената кралица е възродена и тя отново върлува из човешкия свят. Аз широко отварям очи, а тя идва и ме поздравява. Божествена е! Но мога да усетя тъгата в сърцето си щом погледна в нейните очи. Тя ме кани да я посетя в нейното кралство, а аз отказвам. Нима то не е навсякъде около мен.

сън

All we are is dust in the wind

Вчера случайно намерих няколко минутки да постоя и погледам стената. Странно колко добър приятел може да бъде тя. Докато я съзерцавах осъзнах нещо. Осъзнах, че .. нямам време да осъзнавам нищо последно време. Сякаш мислите ми са в застой и всичко, което имам са задачи. Задачи, задачи, задачи.... Тогава стената ми се видя много нужна. Просто бяло платно.. Бяла дупка. Празнина, която да напълниш с мисли. Напомни ми почти на.. бял лист хартия. Работата беше там, че.. аз просто стоях и си гледах стената. Стената ме гледаше. Липсваше ми нещо.. химикал? Боя? Не.. Аз просто бях бяла като стената. Или поне ми изглеждаше така. Кого ли успявах да залъгвам..

Както и да е. Затворих си очите. Там се появи едно момиче. Момичето плачеше. "Защо плачеш?", го питах. "Загубих си мечето", отговори то. Дожаля ми за него. Казах му, че имам едно мече. Не е точно като неговото, но.. бих му го дала ако желае. Момичето продължи да плаче, стори ми се, дори по-силно. "Не искам чуждо мече! Искам си своето." Ех... де да имахме всички еднакви мечета, че да можехме да услужим на дете в нужда. Реших, че съм излишна и отворих очи...

Бяло.Бяло.Бяло.Синьо.Розово.Червено.Явно пак бях затворила очи. Този път пред мен беше застанал един мъж. "Кой си ти?", го питах. "Не зная", каза той. "Как не знаеш?" "Еми... не зная." Хммм, замислих се аз. "А ти семейство имаш ли?" "Нямам.." "А къща имаш ли?" "Нямам..." "Родна страна?" "Не.." "Мечти?" "Не.." "А кажи ми ти... имал ли си?" "Имах. Имах някога. Имах една мечта. Тя беше проста мечта. Тя.. Тя..." "Какво?" "Аз.. нищо." "Нали каза, че си имал мечта?" "Имах." "Каква беше тя?" "Не знам." "А ти кой си?" "Не знам..."

Телефонът звънна и отворих очи. Странно. Никой не беше звънял. Що за щуротия? Сега и аз ли се побърквам. Само това ми остана. Това ще е от стената, ей! Я ще пробвам да поспя малко без да гледам това бяло...бяло.... бежово... розово...черно. "Аууу! Коя си ти?" "Хе-хе. Не казвам." "Еееее, ама вие всичките мълчите! Как се предполага аз да ви разбирам." "Лесно." Каза тя и изведнъж засвири музика. Черни коси. Черни дрехи. Черен поглед. Лесно било. Е на мен не ми е лесно! След малко тя започна да танцува. Но.. сякаш нещо се бе вселило в нея. Та тази побъркана жена се удряше в земята! Очите й бяха изкочили, тя крещеше, молеше се, а ръцете й бяха насочени към небето! Ама.. ама тя откачаше! След това ме погледна. И .. се разплака. Черното по нея се размаза, главата ми започна да се върти.. Черно..черно...сиво...ръцете й изчезваха...Гърдите й сякаш за последно потрепваха... Сиво...И бяло. Пак бяло.

Ех, това бяло. Почваше да ми писва.. Главата ми щеше да се пръсне. Да беше поне някое синьо, сиво. Но не! Това пронизващо бяло. Бели гълъби, бели рокли, бели цветя, бели панделки... А всичко беше цветно щом затворех очи. Цветно и...тъжно. Но защо? Защо всички плачеха! Каква беше тази картина на нещастието? Нещо ми се губеше... Стена, нали щеше да ми бъдеш приятел!

Не... Губиха ми се силите. Заклещена бях между крещящото бяло спасение и трагедиите на някакви..някакви..непознати.

Ох.. разбирам те, стена. Не ти е лесно с мен. Аз само мълча. Мислите ми ти не можеш да разчетеш. Мога ли и аз? Аз мога само да спя, стена. Казват спортът е полезен. Аз знам най-лесното движение! Отвори очи..затвори, отвори..затвори, отвори! Затвори. Отвори! Затвори. Но мога ли така, стена... Хайде стига мислих, време е пак да спя...

All we are is dust in the wind

Бялото най-сетне е синьо. Ето ме, на брега. Вятърът е моята стихия. Обрулва ме и.. пак съм аз. По дяволите, море! Ще те преплувам! Но чакай.. Коя съм аз? Защо съм тук? Къде са те? Къде е то.. и тя.. и той? Сама съм. О, не, чакай! Ето я.. за теб е плакала, море. А сега е част от теб и ти си част от нея. Виждам я, вълните я полюшват.. А той? Тук, казваш? Тук? Сигурно ли си? Пясъкът? О, не, но аз не виждам.. О.. Море! Жестоко си ти днес. Защо ти нея приюти, а него не? И мен ли ти тъй ще изхвърлиш... А детето? Моля те, море. Детето все пак е.. дете. Какво? Къде казваш да погледна? В небето. Чакай.. О, да, нещо виждам. Лети! И какво е това в ръцете му? Кажи! Мече! О, виждам свойта мечка е намерило! Море! Как може да си ти тъй грубо, строго, но и тъй разбиращо и.. Ах, мечти... Не! Къде отиваш ти! Море! Море! Остани! По дяволите, море, остани поне ти! Виж, сълзи... Ох, недей...недей..недей... море...

I close my eyes only for a moment and the moment's gone

И пак бяло. Предполагам за морето аз не бях готова още. Или то за мене.. Мистерия една... Безгранична. И епична. Сатирична. И садистична. Ех... Но знаеш ли, стена! Ще се справим ние с теб. Има нещо черно в мен, контрастиращо на твойта бялост. Но аз прегръщам своето мече и.. знам коя съм, предполагам? Уви, приспива ми се пак. Но ще се срещнем с теб и утре, няма как. Cause all we are is dust in the wind...

one of those days

Слагаш окови на сърцето си
А то сякаш ще се пръсне
Обхващаш го с ръце
Разкъсваш се отвътре
Болка
Или просто слабост
Страх те е
Страх те е да живееш
Предпочиташ да сънуваш
Защото животът те кара да се задавяш
Да плюеш вода и да си мислиш,
че скоро ще умреш
Да си на ръба
Щастие?
Просто неприятни тръпки,
които те карат да бягаш от себе си
Да се криеш и да те е страх
Живееш ли? Или си просто призрак
Призрак на един отминал копнеж
В сянката на един отминал живот
Търсиш парченцата,
които ти липсват
Чудя се
те дали те търсят?
Или и те се крият
Парченцата
Липсващите парченца
щастие и щипка рай
Не искаш много
Но се губиш
Често си загубен и
сякаш те няма
Губиш себе си
Ала не губиш вяра
Ти сляпо вярваш в своето съществуване
И гониш липсващите парченца
Гониш вятъра...
и вярваш, че ще се намериш някъде там

"Лора от сутрин до вечер" и.. още нещо

Добре, до тук с песимизмите! Изживях вълшебна вечер, изпълнена с невероятно яка емоция! След всички глупости, най-сетне се появи нещо истинско. Нещо, което по много приятен и забавен начин показа на хората, че имат нужда от изкуство. Че имат нужда да нахранят душата си. Без значение дали в театъра, в киносалона, дори на улицата! Изкуството, ах... Но за къде ли сме без творците? Уникална харизма. Наблюдаваш всички намусени лица в салона, когато влиза въпросното творческо лице и главите се избистрят, всички поглеждат в захлас и възхваляват... естественото. Но вместо да слушат обикновените мрачни думи, те гледат едно слънце. Една най-обикновена жена, която за всички тях в този момент е далеч от обикновена. Понеже е творец. Уникален, различен и естествен. Невероятно! Освен това ги обгражда отвсякъде, с музика и кино. Талантът си е талант. Хората седят и мълчат и не знаят какво да кажат, но не искат да станат, искат завинаги да са в обкръжението на твореца. Ах. Разбира се, всички хубави моменти траят толкова кратко. И въпреки това, след като всичко е свършило, хората вървят по улицата и са изпълнени от магията на изкуството. За първи път от много време насам се усмихват и започват да оценяват живота! Благодаря ти, Миленита.

самотникът

Как да си весел, когато сe чувстваш слаб? Когато стаята е празна, музиката сякаш се загубва в тишината, пръстите ти са изтръпнали, сърцето ти едвам се движи, очите те болят, коремът не се сваля, всичко ти е наопаки. И да беше само това... как да си весел, когато се чувстваш като най-самотният човек на света. И изглежда това си търсил цял живот. Самотата. За това ли си се борил? С всичките песни, танци, изпити, любовни мъки и трепети, приятелства и смехове. Наистина ли това е всичко? Празна стая. И тишина. Невъзможно... Но е истина. Твоето прозрение. Сега вече си пораснал. Сега вече знаеш. Знаеш целта на своя живот, знаеш, че всичко е безсмислено, знаеш, че си се родил за да бъдеш самотник, знаеш, че това е твоето проклятие, знаеш, че нямаш силата да го обориш. Надяваш се с последни сили да успееш да изкачиш скалата на приятелството, на щастливия и пълноценен живот, скалата, която ти дава смисъл. Но не... просто се подхлъзваш. Продължаваш да падаш... и падаш... и падаш... Има ли край? Има ли начало? Кой си ти и за какво се бориш? Съвсем лесно би могъл да се измъкнеш през задната вратичка и никой не би забелязал. Онези, твоите приятели, за които се бори със зъби и нокти са далеч зад теб... По своите пътища, със своите нови приятели. А ти? Ти си все сред тях и някак... далеч от тях. Но си се вкопчил в тях, защото не вярваш, че ще се случи нещо друго, че ще се появи нещо ново, че ще имаш шанс за избавление от тежката прокоба. По дяволите! Къде стигнахме ние с теб... Къде.... Може би никъде... А може би сме тук с някаква цел. Ало? Ехоооо...!? Няма никой. Никой няма да ти отговори. Не, всичко живо мълчи. Всичко живо се е изолирало от теб. Не! Ти си се изолирал! Ти! Ти си самотник в своята душа! Затова не те обичат! Затова .... Ти не обичаш себе си, самотнико. Има ли смисъл да продължавам.... Ти утре ще седиш в киното и пак ще си сам. Довиждане, приятелю. Ти изчезваш бавно. А онези, които обичаше отдавна са те забравили. Забравил си се и ти самият. Поклон! Пред твоя труд неземен! Да покориш небеса, хора, луни, звезди, да можеш, да си уникален, да обичаш, да се наслаждаваш! Поклон! Какво ли след теб ще остане...

септември

Септември. Ти си ме довел тук. Вземи ме сега. Направи ме своя рожба. Аз и без друго съм като теб - объркана и буреносна. Задушаваш ме, септември. Превърни ме във листо. Остави ме да умра. Измий ме със дъжда. Измий всичко онова, което съм била. Дете и жена, копнежи и тъга, измий ме, септември. Разпокъсай ме. Остави ме да кървя. Цяла есен, септември. Нека дочакам декември. И когато дойде искам да ме скриеш под снежната покривка. Нека съм покрита от всяка снежинка. Нека съм скрита. И аз, и кръвта, и всичко онова, което съм била. Обичам зимата, септември, не се сърди. Надявам се най-дълго да продължи тя. Аз заслужавам да се озова в калта. Да съм никоя. Да съм сама. Понеже съм се отрекла от себе си. Септември, разбери. Аз съм се отрекла от себе си. Или мойта личност ме отрича вече. Не зная. Зная само, че съм друга днес. Но ми трябва твойта помощ, мой септември. Защото ще дойде пролетта. И пролетният дъжд отново ще ме съживи. Направи ме истинска, септември! Върни ме! Никой друг не е способен. Не искам да съм жива аз така. Загубена. Различна. Друга. Груба. В скука. Тишина. Не искам и да съм предишна. Защото предишната умря. Вземи ме, моля те, септември. Единствено във теб вярвам аз сега.

обсебена

тя често е обсебена
дали от себе си
от някой друг
от песен, мирис
някое писание
от жена, любов
от очи, от звук
от цвят, ръце
докосване или
въображение
от сън или мечта
или реалност
от мухлясал спомен
или дъждовна капка
от птица, от балон летящ
от всичко, всичко
всичко, всичко
всичко я обсебва нея
тя изпитва страст към теб
към себе си, към нея, него
към звездите, към мухите
към необичайности
към стихии и необяснимости
към кафявото, към Бога
към небето, към живота
към нощта, към книгата
към всичко ново
към всичко прашлясало
към всичко старо
към огледалото
към малкото си тяло
обсебва се от малкото
от грозното, от русото
от тъмното
от мрачното и тъжното
от вълните и морето
от въздуха, от нотите
от всичко, всичко
тя побира всичко в себе си
и живее по обсебващ начин
обича страха и думата жестоко
обича пеперудите и всичко онова,
което движи се и спира,
всичко, което е невидимо и скрито
всичко, всичко онова,
всичко, което я прави завинаги обсебена.

Alex Jekova - The other side of the moon

моята нова любов :)
защото ме съживи
и ми напомни, че
хубавата музика
винаги ще си остане такава.

любовта не е такава

любовта не е такава
не ражда ли вяра
изкуство, мълва
врагове много
но и една специална тъга

-

една нужда, която призовава
влюбения към вяра
осъжда го, но му дава
и пламък, и огън
и трепет
и всичко онова,
което е мигновено
превръща във вечност

нечовешки мисли

Според легендата богинята на плодородието Деметра се разсърдила на Зевс, защото дал любимата й дъщеря Персефона за жена на бога Хадес, владетел на подземното царство и царството на мъртвите. Гневът й спрял всякакъв растеж на земята. За да спаси хората от гладна смърт, Зевс решил две трети от годината Персефона да живее при майка си, а една трета при мъжа си Хадес. Оттогава всяка година Персефона напуска майка си и Деметра потъва в скръб, а заедно с нея скърби и цялата природа.
Минали много години и дошла година две хиляди и единадесета. В небесното царство бил настъпил хаос. Зевс се бил уморил, занемарил своите задължения и забравил да напомни на Хадес за посещенията на Персефона при своята майка. Владетелят на подземното царство веднага се изхитрил и решил да задържи младата девойка цяла година. Деметра отново скърбяла, а заедно с нея и цялата природа. Земята била суха, а хората гладни. Годината се изнизвала, а гладът ги карал да оглупяват, да забравят своите ценности и да губят чувството си за принадлежност към народ, семейство и покъщнина. Започнали да нахълтват непоканени порокът и посредствеността, следвани от самата смърт. В този хаос Хадес успявал да прибере много човешки души в своето царство.
Никой на земята не знаел дали боговете си правили шега или просто били решили да изпробват човешкия ум. Умът, който векове наред творил и измислял все невероятни чудеса. Умът, който бил измислил градовете, пътищата, бил обиколил и изследвал всяка част от света. Умът, който съумял, че човеците били толкова много и различни - някои от тях неукротими, луди; други гении, и че тъй като никой не бил съвсем съвместим със съседа си, трябвало да бъде сътворена войната. Не, умът нямал насищане и сътворил войната като средство, с което да посече собствения си вид. Този човешки ум не се спирал, продължавал да бълва нови и нови чудесии, сякаш воден от могъща сила. Но в един момент той просто спрял. Спрял да си почине. Човекът не знаел, че това ще е фатално.
Веднъж появил се, хаосът завладял умовете, сърцата на всички човеци. Човешкият вид нарекъл това криза. Много хора обвинявали боговете. "Ах, Зевсе, защо не прати Персефона при своята майка, а остави Хадес да властва така сурово над всички нас!" Бедността и неплодородието на земята човекът наричал криза. Но той не знаел, че боговете го изпитвали. И че кризата бил хаосът, хаосът в човешкото съзнание. Забравили за боговете, които дълго се били грижили за тях, хората се отпуснали в удобната ложа на простото съществуване. Постепенно тя се превърнала в дървен стол, а когато столът изгнил, те всички се намерили на земята. Робуващи на всичко, създадено от тях самите. Реда, парите, властта. И тогава хората почнали да се питат: "Що за разумни люде сме ние, след като начинът по който живеем противоречи на сътворението, противоречи на истината, противоречи на вярата и противоречи на развитието. Къде сбъркахме? Защо спряхме да се развиваме?" И въпросите били уместни. Защото хората били забравили и сътворението, и истината, и вярата, и развитието. Забравили своите богове и ги разочаровали със своята лакомия и порочност. Хората трябвало да се запитат тези въпроси, тъй като нещо по техния житейски път сериозно се било повредило.
---
Сега Деметра стои и плаче в своето небесно царство, а аз като една Персефона съм затворена на място, което ме плаши, играе си с ума ми и ме побърква. Вече дори не си задавам въпроси, защото знам защо. Защото човекът е бил създаден. В мига, в който Адам и Ева са преминали портата на Рая, те са покосили и умъртвили нашия шанс за Рай. Ето защо той никога няма да съществува за нас. Не и докато духът ни не отлети, не и докато се наричаме хора. Вярно е, че са милиони райските места по света, безброй са малките неща, които човекът обича и нарича свой рай, но също толкова многобройни са и грозотиите, пороците и трагедиите. Вярно е също така, че човек никога не може да се начете на хубави книги, да се наслуша на хубава музика, да се нарешава на интересни задачи и въобще да се насити на всяка една сладост, която има в живота. Но историята вече е препълнена с толкова събития, обрати и невероятни изобретения на човешкия ум, че тя започва да заскучава. Защото е много трудно в хаоса човекът да твори нещо ново. Изкуство? То отдавна е забравено. Война? Тя никак не е неизвестна. Свобода? Да, но духовна? Може би. Може би никога. Вяра?
Пътят към вярата е може би единственият достоен за човек от нашето време. Връщане към началото. Забравяне на самолюбието, маниакалността и материалността. Отдаване на нещо по-висшо от нас. И може би опит за спогаждане с боговете, които открай време са разтроени от човешкото. Един бяг, един полет далеч от всичко нисшо и повърхностно. Едно докосване до чистотата на природата. Едно пречистване на собствените ни души. Защото всичко друго е излишно.
Поради човещината си всеки желае да опитва, да изпитва нещо сладостно и ново. Било то любов, било то някоя висша цел в помощ на човешкия вид, или пък някое неземно изживяване. Но истината е, че всяко изживяване е твърде земно и напълно човешко, то бива изживявано като на филмова лента, след това дълго ценено и съхранявано, за да се озове в нищото. Или да остане в историята. Но с каква цел? Един бог знае.
Заговорили вече за боговете, ще се върнем в техния свят. Свят, мечтан от всеки един смъртен. Защото всеки един от нас тайно пази малко вяра в себе си. Съхранява я и вярва, че боговете ще му помогнат. Но знае ли се дали Зевс ще отпрати най-сетне призив към Хадес да пусне Персефона при своята майка? Не се знае.
А през това време, тук, ако трябва да се използва точност ( в помощ на историята ), година две хиляди и единадесета, месец август, ден деветнадесети, място - земя, е настъпил един умиращ сезон. Сезон, който е трудно да се опише без мъка, без тайна тъга в движенията на пръстите. Сезон, който вероятно ще остане в историята като "умиращия сезон", като "сезона на залеза". Ако въобще след този ден остане история, заслужаваща да бъде записвана. Защото докато за боговете цялата човешка история е просто един миг, то за човекът тя е всичко, което остава след него. И след като аз съм все още човек, ще изляза от въплащението си в Персефона, жена на владетеля на подземното царство и царството на мъртвите, и ще се озова тук, на земята, за да продължа една безумна мисия. Ще стъпя здраво с двата крака, само за да се впиша в поредната страница на едно съществуване, чиито смисъл все още не е открит. Човешкото.

летен микс

Лято. Жега. Гадинки, пролазващи по стените. Все още не сте научили? Ние не обичаме сладолед. Обичаме само стоножки, намазани с мед. Обичаме ги по стените, в мивките и въобще навсякъде около нас. Шегувам се. Всъщност ние пищим и подскачаме щом ги видим. Но това е нашата малка тайна. Нашата малка лятна тайна. По цял ден се разхождаме и мислим за разни проблемчета, но в същото време още се люлеем по люлките и се смеем на глупости. Страх ни е от кучета, от раци, от нощта и деня. Луната открива нови пътища за нас. А щом се събудим се мръщим на слънцето. Литваме надолу към морето с детската си наивност, а то? Брр, то е студено. Щипят ни раци и ни изгонват по хавлиите. В момента, в който легнем пък слънцето ни изгаря и ни боядисва в червено. Минават секси батковци, а ние се притесняваме за това как изглеждаме. Както казах, всякакви проблемчета ни се въртят из главите. И все пак времето лети, когато сме заедно. Смях, сълзи, страх и приятелство. Всичко върви заедно. Ние поне все още знаем значението на тези думи. Думите без които нито едно море, нито един смях, нито едно лято нямат значение. Думите, които превръщат всичко при нас в шега. Парещият пясък, ревящите бебета по плажа, гадинките нощно време - прозрачните причини, които затварят вратата към истинското слънце.

парадокс

Свобода ли?
А да, свобода.
Едно знам за свободата.
Обратнопропорционална е на работата с хора.
Правопропорционална е на "Не вярвай на никого",
"Избягвай работа в екип", "Бъди самотна птица".
Всички онези птици дето са затворени в клетки,
рано или късно губят уменията си да летят.
Дори почват да обичат клетката, да обичат затвора.
Що за птици?
Сгъчкали са ги всичките на едно място.
Стават семейство.
Семейството на осакатените птици.
Едната птица се разгонила, пък решила да изнасили другата.
Другите се бият, пак имат нещо да делят.
Птича му работа.
А навън ония си обикалят света.

sex

чувствам се красиво
гласът ми танцува
стъпка напред
стъпка назад
кача се на стола
съблича дрезгавото
облича тръпката
ръката ми издава стон
нисък тон
косата ми иска да изкрещи
но гласът е облякъл тръпката
наелектризира се
в това време краката ми вече пеят
събарят стола с високи тонове
гласът и стола танцуват страстно танго
тръпката се предава по цялото тяло
един кичур коса изкрещява
а другите му пригласят
пръстите са цяла мелодия
докато един нокът не драсва
и тангото спира
изкашлям се, вдигам си косата
обличам дрехите и краката
ме отвеждат извън песента.

На морето

На морето съм сънувала как правя любов
Сънувала съм как правя любов на морето
И ме е поглъщало цяло морето
Цяла ме е поглъщало морето
Морето могъщо поглъщало ме е
Могъщо поклащало ме е морето
И опиянена от морето била съм
И пенено заради мен било е морето.

На морето съм сега и пиша за морето
Защото морето пише за мен и описва
Описвам и аз морето и пиша защото
Открих морето и морето откри мен
Открих, че с морето правя любов
И прави любов с мен морето.

"Царство", част II

В "Царството" дошло време за женене на момите. Тъй като и трите момичета от рода Мартинови били минали осемнадесет години и все още се намирали в селото, всяка една от тях се оглеждала за своята сродна душа. Или почти всяка.
Тъй като малката дъщеря била най-хубава, родителите й решили да омъжат първо нея. Те тайно си казвали един на друг вечер: "Тя и без друго нехае много за важните работи в живота, тъкмо като се задоми ще й дойде умът в главата." А девойката продължавала да трупа впечатления, бродейки и преоткривайки отново и отново своето "Царство". Прочуло се, че има в селото един младеж, който пламенно я желаел. Изпращал често подаръци на семейството - ту някое животно, ту пари. А след време започнал и да предразполага девойката. Пращал огърлици, скъпоценни камъни, перли и пръстени. Нищо от това обаче не можело да трогне младото момиче. Нейните сестри й завиждали, макар и да си били намерили вече мъже и да твърдяли, че "любовта е във въздуха", техните мъже не изпращали подобни подаръци, а те били били дали всичко да ги притежават. Веднъж най-голямата сестра решила да поговори с девойката.
- Сестричке, ума ли си си загубила, не виждаш ли всички подаръци, които ти изпращат. Няма ли най-сетне да отговориш, или... Бога ми, аз бих се хвърлила в нозете на първият, който ми поднесе подобни вещи.
- Ти си заслепена. Парите не означават нищо за мен. Нищо, което може да се закупи с пари не е ценно или пък трае дълго. Парите са най-добрият признак за лош и фалшив живот. Видиш ли пари и скъпоценности, трябва да бягаш от тях, инак си задушен завинаги!
- Но луда ли си, ти! Парите може и да са хартийки, но какъв по-добър начин мъжът да ти покаже любовта си? Особено с твоя затворен и тих характер. Той нито може да се добере до теб, нито да ти види моминското лице, недай Боже да ти се усмихне или да ти каже нещо! Не виждаш ли какво се крие зад тези бижута. Освен добър и заможен живот, любов се крие сестричке, любов! Та той те обича, той те боготвори.
- Дори да е така, той е глупак. И освен това, егоист. Защото любовта е най-егоистичното нещо в живота. Трудно бих могла да си представя по-голяма мъка от тази да бъдеш обичан от някого! Та ти би бил задушаван от неговия егоизъм да те притежава. За него ти ще си като парите. Ще те стиска скъпернически, а накрая ще те продаде. Ще те хвърли на вятъра. И дори в полъха на вятъра ще чувстваш онази гнусна любов, която те е омърсила дотолкова, че ти си забравила що е полъх, що е птича песен, що е росата, що е слънцето. Именно любовта е тази, която те кара да изгубиш Магията.
- Ти просто никога не си обичала мъж! Не знаеш какво е да чувстваш сладките целувки и милувки, да оставяш нежните думи да галят ушите ти. Особено когато ти се кълнат в любов! Ах, колко е хубаво това, кълна ти се сестричке! А ако получавах и огърлици и перли, бих се чувствала като царица...
- Ха! Царица. Обичала съм аз сестрице, повярвай, обичала съм аз природата с такава дълбока и вечна любов, че думите не могат да я опишат! Галила съм аз тревите и съм се радвала на полъха на вятъра тъй както на нищо друго в този живот. И все пак аз не съм тръгнала да мачкам или целувам птичките, които толкова обичам, нито пък съм късала тревата от бурна страст, не съм се мъчила да яхвам вятъра, защото той не би бил така лек вече след моето тегло. Моята любов не е егоистична. Моята любов е чиста като сълза, тя е вдъхновение, тя е вечност и тя е магия. На света не съществува мъж, който да може да те дари с такава любов. Не! Може ти, сестрице, да си мислиш, че твоят мъж те обича, но не! Той обича себе си и своето его. Ти си просто предмет за него. Огледало, в което той да се оглежда и да се уверява, че е хубав. А онези думи, ще се увериш сестричке, че са празни думи. Онзи нищо и никакъв мъж не ти дава на теб усещане за вечност, нито за магия! Човекът не е магическо същество и никога не е бил. Уважавам те, сестричке, за дето си усетила магията! Не е бил мъжа, а просто магията се е отразявала в него, в думите и действията му! Ти имаш магията в себе си! Огледай се! Забрави глупавите перли и пръстени, всички задушаващи думи. Всички усмивки и целувки. Махни онези устни от своя ум, махни мръстните ръце от своето нежно тяло и ще откриеш Магията! Аз обичам, сестричке. Аз обичам силно. Аз наблюдавам всеки ден свободните птички да прелитат от клон на клон. Да пият бистра водица, да чуруликат нежно. Как мислиш биха се чувствали те в клетка от милувки и целувки! Как биха извивали гласчета, та те биха умрели! Така както умират всички, така както ще умреш и ти, без да усетиш истинската, неегоистична Любов, без да усетиш Магията!
Сестра й излязла от стаята разплакана.
След дни малката дъщеря склонила да се омъжи. Но забранила да й се подаряват подаръци. И никога не обикнала съпруга си. Той бил толкова обикновен по човешки, чак грозноват. А и как би могла? Тя била изпитала Магията и нищо друго не било така вечно.

Waiting

Whenever I'm alone in troubled times
My silent screams, my innocence, my crimes
I wish that you were still here by my side
Without you here the darkness magnifies

Понякога те виждам в нощта. Вървейки из прохлада, си представям, че си някоя от онези звезди в небето. Усещам парфюма ти във въздуха, движа се с лекота сякаш си ме вдигнал на ръце и всичко е магия. Срещам те в съня си, когато спя най-дълбоко и не искам да се събудя. Алармата звъни, а аз я изключвам и се мъча да заспя отново. За да те видя. Загърбвам всичко останало и сякаш отново не съм подвластна на себе си. Магия. Ставам, поглеждам към плаката I am happy, който доскоро държах, за да си го напомням, но вече нямам нужда. Усмихвам се на слънцето и потърквам сънливо очи. Косите ми отново са пораснали. Обичам да се въргалям в леглото. Не мисля, че имам по-любимо място. Освен парка. Може би парка и специално там където пеят птички и ароматът е свеж и зелен като любовта. Там пак се загубвам в магията. Всеки път. Всеки път. И още, джаз, соул, рок енд рол. Микс от всичката тази музика не прави манджа с грозде. Прави теб. Извайва лицето ти, специално се спира на очите ти и на брадата и продължава по тялото, ръцете... Обичам онези малки екстази, които причинява всичко това на моето тяло. Сякаш отново притежавам света. Не съм силна, не съм различна, но съм ужасно първична. Раждам се отново. Пръстите просто тракат по пианото, но за мен това е стих, това е мелодия, това е движение, това е посока и това е раят. Кажи ми мога ли да го задържа, ето тук. Точно тук и никъде другаде. После да си тръгна и теб да те няма, да има само стихове, музика, мирис на сладък парфюм и магия. Ще оживее ли магията. Cause I've been waiting for all these years.

Когато рамките са тесни за мечтите

Всички ние имаме мечти. Те са храната на душата. Те са спасението в трудните времена, те са мястото където всеки един може да бъде това, което иска. Там ледени цветя разцъфват през зимата, там при едно докосване на студения прозорец слънцето се появява, целува ледените цветя и те, в свойта кратка красота, се топят безследно*, за да се разкрие зад прозореца пъстра картина от преливащи цветове и гами - топло жълто, оранжево, розово и кафяво. Но какво ако всичко това се развали? Тогава магията спира и отново ни обгражда студа.
Красотата на мечтите е такава, докато те са само в нашите мисли. Разкрием ли ги на света, решим ли да ги осъществяваме, те стават прости, безцветни и нереализуеми, защото се срещат с днешната реалност. Оскар Уайлд твърди: "В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш." Мечтите са мечти, защото са вечни, радикални и индивидуални. Мечтателите са затворени в свой собствен свят, в своите собствени мисли, където осъществяват мечтите си. Повечето хора обаче копнеят да реализират мечтата си. Да я докоснат, да повярват, че е възможна. Но не могат, именно заради рамките, които само си поставя човешкото съзнание. Колко пъти ние чуваме "Аз не мога". Тези думи са в речта на много хора. Човекът е изпълнен от страх. Страх от себе си. Този страх го обладава, кара го да се крие в себе си, да съди останалите. Ние сме ограничени в нашето мислене, защото сме загубили вяра в себе си и в собствените си мечти. За съжаление, днешно време има много случаи на неудовлетворени и затворени хора, забравили да живеят. Сигурна съм, че всеки има някаква мечта. Но никой не вярва, че може да я осъществи. Всички бягат от мечтите си, предават се и стават част от стадото. Всички в това стадо са толкова еднакви, толкова глупави. Няма дори една черна овца. Няма някой който да се бори да направи истинско и пълноценно собственото си съществуване, а и не само. Днешната действителност е променила до такава степен съзнанието на младия човек, а и на човека изобщо, че се стига до там, че още при раждането на един човек на него му е втълпявано, че не може да гони мечтите си, защото са нереални. Човек не може да стане художник или писател, защото няма да получава достатъчно пари. Човек не може да вярва в своите желания, защото повечето от тях няма да го доведат до успех, а просто ще го отклонят от пътя, който се смята, че той трябва да извърви. Определен път, път към пари и слава. Истината е , че човекът си е измислил този път, и съзнателно си е поставил преграда, която да го поставя на светлинни години от неговите мечти. Трудно е в действителност, в тази реалност, да се роди характер, който да гони мечтите си и да се бори за тях. И все пак е нужно само едно желание, което всеки нормален човек има, за да се задейства истинския път към щастието. Платон твърди, че "Желанието само по себе си се явява желание за неограниченост". Зависи единствено дали ние сами ще поставяме рамки на своите мечти или ще им сложим крила, счупвайки онези вериги, които ни пречат да бъдем щастливи.
Има хора, които не биха могли да си представят света без своите мечти. Те биха се чувствали оковани, те биха загубили свободата си. А в крайна сметка, всеки се стреми към свобода, и най-вече свобода на духа. Нали? Според мен всеки би трябвало да умее да пуска мислите си на пътешествия, които да го водят до света на копнежите и желанията. До света на сбъднатите мечти. Защото в днешната действителност, единствено вярата в мечтите може да направи хората щастливи. А ако започнем и да ги сбъдваме, не би ли бил по-красив светът?

* Христо Смирненски - Зимни Вечери

"Царство", част I

Имало едно време едно селце наречено "Царство". Селцето нито било богато, нито имало свое царство. Така го бил кръстил преди време един от известните художници, с които то се прославяло - Петър Мартинов. През целия си живот той рисувал единствено красивия планински район, в който то се намирало и не намерил по-точна дума да опише извивките, красивите зелени поляни през септември и старите дървета, които в това забравено от света кътче не били докосвани от векове. "Царство!", казал той. "Така ще се казва нашият дом, защото през живота си, нито в книги, нито по време на пътешествия, аз не съм виждал по-добро описание на тази дума. Нашето село няма да се казва "Царство", за да бъде по-различно и по-възхвалявано от останалите, защото за такова то не се смята. То ще се казва "Царство", защото никоя друга дума не би подхождала на тучните поляни, малките къщурки, величествените планини и пищната природа на нашия край!" И ето как това нищо и никакво село, видяно през очите на един художник, станало "царство".
Минали години и селото загубило своето значение за своите жители. Табелата била изтъркана, тези, които минавали от там, мислели, че минават през "Арство" и дори не се питали какво означава това, толкова села имали какви ли не шантави имена. Поляните сякаш вече не били толкова зелени, къщите сякаш били по-схлупени и дори дърветата през септември били свити, сякаш животът замирал в тях много преди да дойде зимата.
Родът на художника, който измислил онова име на селото обаче все още съществувал. В старата къща на художника живеели неговите правнуци и техните деца. Майката, по рода на Петър Мартинов, с нищо не приличала на своя предшественик. Напротив, тя сякаш била по-схлупена и от самото село. По цял ден седяла, сякаш очаквала след момент къщата да падне отгоре й и да я затрупа цяла и това никак не би я притеснило. Мъжът й, виден търговец, бил много активен в селските работи и много различен от нея, но по никакъв случай не би могло да се твърди, че той, макар и от друг род, имал и частица от онази енергия, която притежавал художникът. Техните деца, три момичета, и трите хубави и подредени, и трите били различни до една. Най-голямата била русокоса, с много тъмни очи и била досущ като баща си - енергична, амбициозна. Тя мечтаела някой ден да се махне от това село и да постигне успех в градските работи, може би като актриса, кой знае. По-малката била по-скоро като майка си, свита и простодушна, единствената разлика била, че тя обичала да чете. Четяла много и главата й се пълнела с мечти, които обаче тя не допускала по-близо до себе си, защото много добре знаела какво е реалността и какви са възможностите в това село. Най-малката дъщеря - тя сякаш била от друго измерение. Не, никак не приличала на баща си, особено с неговия материалистичен дух. Нито пък на майка си, толкова спокойна, сякаш нищо не я вълнувало. Не, тя била момиче хубаво и чисто, обичала природата и всеки ден се разхождала из селото. Обичала да наблюдава и най-малките нещица, как хората излизат от библиотеката с книги в ръце или пък как миришел ново-изпеченият хляб в пекарната. И най-вече, най-вече обичала птичките. Само как се надували, когато започвали да пеят, а какви чудни звуци леели от това мъничко телце! Тя виждала, че селото западало, това не й убягвало. И понякога тъжала, че никой не прави нищо за това. Понякога взимала своите моливи и вървяла чак до края на селото, за да се добере до онази табела и започвала да рисува наново онова "Ц", което така обичала, а то така се губело... И нейните моливи не могли да променят това. И все пак, в това момиче, духът на "Царството" сякаш се бил вселил и още живеел.

Размито

Ако беше останал,
щеше да си света за мен.
Ако бях останала,
щях да съм света за него.
Но никой не остана.

Живот = Дъжд

Дъжд Дъжд Дъжд
Безсмилени Безсмилени Безсмислени
Празни Празни Празни
Думи Думи Думи
Тишина Тишина Тишина
Гръм Гръм Гръм
И пак И пак И пак
Тишина Тишина Тишина
Няма Няма Няма
Смисъл Смисъл Смисъл
Дъждът Дъждът Дъждът
Е Е Е
Спасение Спасение Спасение
Но Но Но
Не Не Не
Прониква. Прониква. Прониква.
Вътре Кръвта Вътре
Е От Е
Сухо Сърцето Сухо
Безмълвно Ми Безмълвно
И Се И
Тъжно Излива Тъжно
Думите През Думите
Са Артериите Са
Празни А Празни
А Душата? А
Имам Вътре Имам
Толкова Е Толкова
Много Сухо Много
Да Безмълвно Да
Кажа. И Кажа.
Живот Тъжно Сърцето
= Думите Ми
Дъжд. Са Се
Кръвта Празни Излива
От А И
Сърцето Имам Попива
Ми Толкова В
Се Много Асфалта.
Излива Да Живот
През Кажа. =
Артериите Живот Дъжд.
Дъждът = И
Спира Дъжд. После
И И Всичко
После После Утихва.
Всичко Всичко
Утихва. Утихва.
= !?

да опитомиш звяра

Дали си господар на съдбата си или роб на страха си? Страхът. Много дълго мълчиш, опитвайки се да го преодолееш. Трудно може да бъде укротен този див звяр. Особено онзи страх - страхът, който идва неочаквано. Точно както не можеш да познаеш какво ще ти се случи в следващия момент, както не знаеш какво се намира зад ъгъла. Когато ти е трудно да започнеш отначало или пък да се отделиш от миналото. Когато чакаш и чакаш. И си под напрежение. Когато си влюбен и ти пърхат пеперудки в стомаха и не можеш да мислиш. Когато ти предстои нещо голямо и хубаво. Онова изгарящо чувство. Или пък нещо неприятно. Чувстваш се сякаш падаш от висока сграда, сърцето ти бие лудо и пръстите ти треперят. Страхът е следствие от всичко това. Може би? Но как иначе би могъл да идва толкова внезапно и да разтриса цялото ти тяло, да го обикаля, плетейки мрежи, така, че да се оплетеш и да не можеш да избягаш от него. Ти бягаш! Ти не можеш да седиш там. Не и в една стая със страха. Не и съвсем близо до него. Не и да го виждаш, не и да го чувстваш. Ти бягаш... Но страхът е зад теб. Гони те, хваща те, ти пищиш, молиш се, трепериш. Сълзите се разтичат по красивите ти скули, а ти се превръщаш в едно безпомощно дете. До скоро борещо се със страховете си, с достойнството, че ги е преодоляло! И ето, че страхът те е изненадал. Твоят господар, твоят поробител. Кой ще свали твоите окови? Кой ще опитоми звяра?

Blue is the colour of the red sky
Blue is the colour that she feels inside
I can't hide my fear anymore
Can she tame the beast that is her fear?

грозната истина или?

Като бях малко момиченце, вярвах, че няма невъзможни неща. Но всъщност ние, обикновените хора, сме затрупани от невъзможности. Невъзможно е да бъдеш друг, освен себе си, например. Роден ли си лицемер, такъв си оставаш. Роден ли си самотник, цял живот се губиш в самотата. Разбира се, случват се чудеса, но те са мигновени и дори тогава ни е трудно да повярваме в тях. Много малък брой хора успяват да усетят вълшебството на възможното. И не говоря да получиш шестица, защото си си научил и всякакви такива следствия.. А за онези възможности, в които съдбата има пръст. Именно изобилието от невъзможности е това, което ни съсипва. Да си щастлив ли? Невъзможно. Да си обичан и да обичаш? Рядко. Любовта да трае вечно? Кой въобще вярва в тези работи. Да не грешиш? Да не боледуваш? Да не тъжиш? Та ти не би бил човек. Човекът се изтърква, той се изхабява и свършва изморен, съсухрен и грозен. Това е, защото той е заплетен в мрежата от невъзможности. Лабиринт, в който се лута цял живот, търсейки изхода. Заключена стая с прозорци с решетки на тях. Там се намираме ние. Виждаме през решетките, така както виждаме поредния път в лабиринта. Губим се, лутаме се, а времето си тече. Ще намерим ли изхода? Ще намерим ли светлината в края на тунела? А какво всъщност представлява тя? Животът е пълен със заплетени нишки, по които се плъзгаме, заплитаме и гоним, но имат ли те край? Заплетени ли сме ние всъщност в едно кълбо, чийто край е смъртта и дали онова, което виждаме през прозореца не е просто илюзия? Просто поредната спирка в лабиринта, която ни изморява, защото всяка една е така недостижима. Една от всичките спирки на живота, които ни правят все по-малко живи. Светлината ни осветява, но спирката остава назад и потъва в мрака. И не ни остава нищо друго освен да се лутаме, търсейки следващата спирка, друга картина зад решетката. И в крайна сметка целта е онова, което ни води. Да си задаваме въпроса: "Кое е възможно и колко възможно е всъщност?" би било пагубно. И все пак, задавайки си го, аз не искам нищо освен да повярвам във възможното. Всеки има нужда от това. Затова и някои си го измислят. Някои летят. Моите крила не са съвсем счупени, но са загубили вяра в своите способности. Просто им се случват само невъзможности. А светлината в лабиринта е просто една илюзия. Но какво сме ние без илюзии? Илюзиите ни хранят, а изгубим ли ги ние оставаме сами и голи. В поле от истини. А как се живее така? Илюзията е ВЪЗМОЖНОСТТА.

Sweetness follows

Tonight you fly
so high up
in the vanilla sky.
Късам плакатите,
бях ги забравила.
Пада мазилката
от гардероба.
Как може някакви
скъсани, стари
плакати да извършат
такава поразия?
Сядам на пода
и всичко се върти.
Аз съм в моята колибка.
Моят кошер, моята кочина.
In the vanilla,
in the vanilla,
in the vanilla sky.
Щастлива съм,
спомням си
за онзи момент,
който винаги
ще помня.
This is your time
This is your day
Ставам и продължавам,
хвърлям скъсаното,
подлепям, залепям
само един, два.
Един, два плаката.
You've got it all
Don't blow it away
Рок енд рол
Папагалите ми се въртят в кръг.
Почти като в цирк е.
Та та та ра-та та та та ра
Единствените, които ме познават
са те. Та та та ра.
In the vanilla sky
За подарък им постилам
клетката с плакат.

някои обичат да измислят вечността

Аз съм различна. Всеки миг съм различна.
Не ме гледай в очите. Няма да погледна.
Гледай ме в сърцето. Гледай през дрехите.
Гледай през кожата, костите и мускулите.
Гледай през телесното, гледай през дописаното.
Не ме измисляй наново, аз съм вече измислена.
Цяла измислица съм аз, и нямам край.
Покорна съм, но също дива и потайна.
Не гледай в устните. Аз не се усмихвам.
Аз обичам. Но понякога съм празна.
Понякога животът в мен кипи. Понякога аз гасна.
Не съм аз песен, нито съм картина.
Цветовете твърде често биха се менили.
Аз съм сива, черна, синя и червена.
Огнена, сама, вълшебна. И никоя.
Понякога съм просто аз. Аз без теб.
И аз със теб. Сама в гора, или с приятели- цветя.
Аз съм странна - далеч от всякъде и нелогична.
Скучна, всякаква и безразлична. Познавам те.
Обаче. Познах те. И пак ще те позная.
Дълбоко някъде в душата. Кой се сеща да погледне?
Съблечи дрехите. Съблечи плътта. Измъкни себе си
от затвора на своето тяло. Погледни дълбоко.
И ще видиш цялата изящност. Истинна. И крехка.
Вечна. Всичко се е врязло в нея. И целувките.
Ръцете ми обгръщат я. Единствената вечност.

FEEL

Беше късно вечерта. Тъмната завеса беше вече паднала, единствено луната пронизваше небето. Харитина тъкмо се пробуждаше. Време беше да започне нощната й смяна, както тя я наричаше. Лежеше в леглото и наблюдаваше луната през леко отворения прозорец. Очите й се разтваряха и тя виждаше всичко около себе си с нечовешко зрение, сякаш се бе дрогирала или нещо подобно. Излизаше боса на терасата, по белите й крака полепваше мръсотия, но тя не я усещаше, пристъпваше плавно, но решително, приближавайки се все повече и повече до луната. Студеният вятър я брулеше, но нямаше нищо по-естествено от начина по който се движеше по ръцете й, обвиваше врата й, гърдите, сякаш в страстен порив да я завладее. Тя не се противеше, но не се и даваше, сякаш беше участничка в тази игра. Гледаше сивата улица, пуста и лишена от хора, чистото небе и дори времето сякаш замлъкваше. След този среднощен екстаз тя се прибираше в своята стая и започваше да пише. Пишеше до зори. На сутринта майка й я намираше заспала на пода, обсипана с листи. Дори в съня си тя общуваше с листите. И когато се събуждаше сутрин, те бяха първото, което тя виждаше. Искаше й се да лежи цял ден там, отдадена на своя малък рай. През деня тя бе изтощена, изпита, сякаш животът й бе отнет. Не говореше с никого. Никого освен листите. Беше глуповата, не дотолкова хубава и нямаше нищо, което истински да я заинтересува. И тя не беше интересна за останалите. В техните очи тя бе поредното добро, свенливо същество, което да подминат. Светът сякаш се бе смалявал и смалявал, докато не се бе превърнал в игла в купчина сено. Сеното не й доставяше удоволствие, а иглата знаеше, че няма да намери. Дните бяха самотни и безсмислени. Като голямо море, което трябва да преплуваш, за да можеш да достигнеш някой остров. Харитина предпочиташе да се дави нощем, да се дави от въздуха, в мириса на нощта, погълната от неописуемото желание да изпива с очи, и не само, целия този свят, в който се намираше. След това да отиде в своята стая и да прави любов с онези листи. Да ЧУВСТВА себе си и единственото, което можеше да бъде. Цялата нашарена с думи, боса, истински извор на емоции. Луда, глупава, побъркана, изгубена, желаеща, илюзорна и погълната от нощта.

Жени

Стихията на жените е любовта. Любовта и не само любовта, романтическата натура като цяло се среща повече при жените. Жените са слаби и нежни същества. Дали има или няма изключения от правилото, не мога да твърдя. Мога да кажа единствено, че има и слаби мъже, има и амбициозни и целеустремени жени, за които целта оправдава средствата. Но няма нищо по-грозно от жена, затънала в калта. Жена, която е забравила себе си, било то заради любовта, заради всичките душевни терзания, с които се занимава нежната й душа или защото е прекалено слаба, за да преодолее романтичните глупости и илюзии и да стане част от реалния свят, част от обществото. Може би първата стъпка, за слабата жена, която си мисли, че е силна, е да избяга от любовта. Онази, която й е носела стотици пъстроцветни страници из книгата на нейните мисли и чувства, и въобще е обрисувала целия й свят. Колкото е слаба и заблудена жената, толкова по-слаба и крехка я прави любовта. Жената е готова да даде целия си свят за истинската любов. Даде ли го, той трудно се връща при нея. В такъв случай тя най-често остава свободна, но като птичка, чиито крила са отрязани. Спира да плаче, спира да чувства и се учи да бъде индивидуална личност с многообразни интереси. Но тя е просто жена. Умее да обича, умее да е добра, да е нежна, мила и тем подобни. Паднала в калта жената спира да обича, не иска да е добра, нежна и мила. Иска да се докаже на света. Иска да измени на своята стихия. Но преди това й се иска да отвори сърцето си и да изсипе всичко, което е останало в една чаша, а после да излее съдържанието на един празен лист и да го пази. Като единственото доказателство, че е имало нещо там. Да го пази в своята кутия на щастието. Жените наистина имат такива кутии. Там те слагат онова, което искат да запомнят. Там те затъват в спомени, но поне в хубави спомени. Жената обича тези сантиментални работи. Жената като цяло обича. Жената не може да бъде енциклопедия, но веднага може да се превърне в едно силно рамо, колкото и слаба да е. Въобще жената може да бъде едно много красиво същество, което да изпълни мъжкия свят с цвят. Това е тя, според мен. Дълбоко в същината си, далеч преди да бъде обрулена от живота и да се опитва да бъде различна. Разбира се, в момента има какви ли не жени. Жени, които се борят за равенство с мъжете, жени-гении, жени - секс символи, жени-провали, глупави жени и жени-непукисти. Жени, които затъват в калта и остават там и жени, които намират пътя си навън. И все пак, жената, като такава, е в пълното си право да бъде каквато си пожелае.

You stole my money honey

Всичко се върти.
Бутам колелото докато ме заболи ръката.
Изведнъж то спира. Всичко спира.
Усмивка, две, три, четири и колелото се завърта пак.
Аз въртя колелото напред.
Понякога и назад.
Понякога си правя микс, знаете как един DJ
върти CDто. Получава се някаква каша от
череши, ягоди, какао и шоколадови бисквитки.
Сладко е, да ти се замае главата.
Нагарча от време на време, понякога просто ми се
яде нещо солено. Но мозъкът ми е пълен с тази каша.
Спя докато вървя по улицата.
Понякога отварям очи за реалния свят.
Гледам през прозореца хора, кучета, кал и дъжд.
Отвреме навреме слънце.
След това отново ги затварям.
Потапям се в тази сладка каша
след като съм се изкъпала и цял ден ходя ароматизирана.
Имам вкус на спомени, мечти и щипка реалност.
Моето колело се върти навсякъде, но върви само напред.

Everybody hurts

Липсват ни онези моменти
на весели разговори и смях,
моменти на спокойствие,
моменти с приятели,
моментите, които не зачитат
терзанията на порасналите,
хилядите им прищявки
и сложните мисли.
Мислите ни ни казват,
че животът е много непрост,
поради странната ни възраст
и измислените проблеми.
Тогава цупенето преминава в мъка,
любовта в затормозяваща мания
или скучно занимание,
а приятелство става все по-рядко.
Недоволни сме, понеже
вечно искаме или пък нямаме,
вечно мислим, обмисляме,
чудим се и размишляваме
по важни житейски въпроси.
Страхуваме се,
чудим се дали няма да сгрешим,
къде ще ни отведе живота
и дали времето ще изтече,
както в пясъчен часовник.
Играем често на криеница
знаем наизуст местата за криене
и ни харесва там.
Лесно се нараняваме,
плачем, обичаме, късаме,
болят ни главите от сериозност
и такива работи.
А животът е една игра.
Просто една детска площадка.
И ние сме децата, бързащи да пораснат.
А дали наистина времето не тече,
както в пясъчен часовник?

Циркът пристигна в града

Алкохол и цигари,
това е новата мода,
без димът около нас,
ние сме самотни,
не се ли напием,
сме тъжни.
Клоуни,
маските са прилепнали
за лицата ни,
сваляме ги само вечер
да си поплачем,
слушаме поп-фолк
и кършим бедра,
мислим се за велики,
кои сме ние?
Хора без лица,
хора с хартиени маски,
нарисувани с водни бои
и залепени със сухо лепило.
Не ни ли харесвате?
О, твърде лошо.

Черно-бял романс

Сиво усещане
за цвят и картина.
Непрогледната нощ
пак се е срещала
с белия ден.
А луната,
като добър папарак
ги е заснела
и е проектирала
снимката на асфалта.

Стихия

Тя излиза на сцената. Разперва ръце, сякаш са крила и пада на земята. Осъзнава, че това е нейната роля. За нея този момент е по-истински от всеки друг. Тя се намира в своята поляна от цветя. Сцената е целият й живот, а тази пиеса описва нейния житейски път. Музиката свири нажежено. Изведнъж тя се загубва, цветята изчезват и на тяхно място се появават бодили. Тя е безсилна, слаба и уморена от раните. Страстта й я убива отвътре, а бодилите продължават да дращят. Нежните й ръце обгръщат пода на сцената, хващат се за тревата, сякаш в тях е целият й живот. Тя започва да се гърчи в агония, къса тревата, опитва се да се пребори с емоцията, но бодилите са безмилостни. Публиката я обожава, а тя загива там, на сцената, гледана единствено от птичките в небето, оцветявайки бодилите в червено.
Влизат хора, навеждат се над нея, докосват я, вдигат тялото й. Бодилите са изчезнали, всичко е цветя. Тялото й само се надига на сцената. Въздухът сякаш й говори, тя сякаш е богинята на тази нейна поляна, всичко живо вече й се подчинява. В театъра всички са в захлас, но тялото й се отпуска и окончателно напуска сцената.
Слагат тялото в дървен ковчег, а в нейния свят птичките я поставят в легло от лалета и зюмбюли. Един миг в два различни свята. Гръмотевици. И пролет. Дъжд. И слънце. Черни дрехи. И розови цветя. Спуска се завесата.
Нейният любим носи червена роза. Къса лист по лист и го хвърля над гроба й. Целува всеки лист с обичта, с която е целувал нейните устни. Червените венчелистчета покриват нежните й ръце и тя ги поема със същата обич, с която го е обичала. Той си отива и не забелязва как цветовете леко се помръдват.
Монолог на майката. Тя скърби за дъщеря си, но повече скърби за ранната смърт и късия и пошъл живот, който тя е водила. Зад кулисите, на сцената, без семейство, отдадена единствено на любовта си към танците. За майката това е пропилян живот. Тя рони студени сълзи и в поляната започва да вали. Младата девойка започва да чувства студ и мъка.
Тя отваря очи в съня си, там-някъде между двата свята, разпръсква цветята и започва да обикаля улиците на малкото градче. Влиза в къщата на своя любим и му пее на ухо. Пее му за страстната любов, която е изпитвала, пее му така както дори не е танцувала приживе.
На другата вечер същото представление. Сменят героинята. Но преди тя да излезе на сцената се появява Тя. Богинята на онази поляна, наречена живот, пръст, извор. Обсипана в цветя се появява и изиграва най-красивото си представление. Всички са в захлас. Спуска се завесата и тя изчезва. Всичко е покрито с цветя. Силни аплодисменти кънтят в залата.
Късно през нощта всичко се разтриса. Това е и първото регистрирано земетресение. Някои смятат, че това е нейната болка, дълго събирана в онова нежно тяло, обрулено от бодилите на живота, и че накрая емоцията й избухва над целия град, понеже своята обич и скръб девойката не може да контролира. Някои пък си затварят очите, казват че тя въобще не се е появявала онази нощ, отричат дори да са я видели на сцената. Твърдят, че било друго момиче. Но тя е била там. Онази стихия, от която всички се боят и никой не може да контролира. Която дълго спи в легло от цветя в една поляна отвъд този свят, но когато се пробуди е разрушителна и неумолима.

Минало несвършено

Лияна стоеше на перона. Вглеждаше се в жп линиите и те й се струваха безкрайни, както всеки път когато идваше тук. Влакът стоеше спокойно, сякаш потънал в съня си. Този влак й носеше много спомени, въздействаше й едва ли не по онзи начин, по който само стар приятел умее. Идваше тук всяка вечер от десет години насам, а случеше ли й се да пропусне да дойде, лицето й ставаше унило, скръбно, сякаш част от нея липсваше. Знаете как болният човек всеки ден трябва да взима дозата хапчета, които да го пазят жив. Хората в града я наричаха болна, но у всички тя будеше онова съжаление, което буди не просто болният, а онзи болен, който е на смъртно легло. На тях им изглеждаше, че тя всеки ден чака сетния си миг и да види онзи стар, очукан влак е нейното предсмъртно желание. Хората чакаха всеки миг тя да се строполи пред заспалия влак и да се намери някъде другаде, където както казваха, щяла да бъде по-щастлива.
За Лияна никой нищо не знаеше. Откакто се помнеше поетът Георги, той я бе виждал всяка сутрин да слиза някъде от покрайнините на града и да се отправя към местната библиотека, в която работеше. Не беше красива жена, но той дълбоко й симпатизираше. Говореше си с нея отвреме навреме, но опиташе ли се да разбере нещо повече за нея, тя просто мълчеше. Беше най-потайната дама, която някога бе срещал. Иначе бе много мила, изключително добра и не правеше ни най малко впечатление на една от онези жени, които бяха известни с това, че криеха тайни помисли и коварни планове. Заплатата й не стигаше да ходи по разни мероприятия, но пък за това имаше толкова много книги на нейно разположение. Четеше много руска литература, възхищаваше се на правдивостта, която намираше в страниците на 'хубавите книжки', както тя ги наричаше и си личеше, че попива това, което чете, защото в разговорите с писателя тя изказваше доста интересни и радикални мнения, които на него му звучаха досущ като мислите, които се въртяха в главата му и докато я слушаше, той се опияняваше, ставаше досущ като пияна вишна и изпитваше странното желание да я прегърне, но никога не посмяваше, тъй като бе сигурен, че тя ще го отхвърли.
Лияна продължаваше да ходи на перона и сякаш това бе единственият смисъл в целия й живот. Там, гледайки влака, тя бе като влюбена, отчаяно влюбена. Гледаше го като дете, на което дават играчка, гледаше го като бездомник, който е намерил пара на пътя, гледаше го с широко отворени очи и сякаш очакваше той да й проговори. След вечерните си срещи със стария влак тя подскачаше по улиците, миришеше цветята и си пееше. Сякаш се възраждаше. Георги я гледаше през прозореца си всяка нощ, тя му носеше нужното спокойствие, макар и да се чувстваше на светлинни години от нея, той я обичаше и всяка вечер след като затваряше щорите започваше да пише, всичките му стихове бяха вдъхновени от нея и всички девойки ги обичаха, защото бяха цветни, истински, изпълнени с топли чувства и силна обич.
Годините минаваха, Лияна продължаваше да живее сама, а поетът - да страда по нея. Веднъж Георги реши да й предложи да се омъжи за него. Тя се съгласи, защото го харесваше, а и той никога не бе бил прекалено взискателен към нея. Те заживяха заедно и тя усещаше, че той я обича. Понякога поглеждаше към неговите стихове и веднъж дори й доставиха удоволствие. Той я остави да посещава гарата, не знаеше каква е нейната тайна, но знаеше, че това бе важно за нея и я обичаше достатъчно, за да й даде свободата, от която тя се нуждаеше. Тя му даваше всичко, смееха се заедно, говориха си до късни нощи, събуждаха се един до друг и се разхождаха из парка. Всичко вървеше чудесно, докато Георги не реши, че тя е само негова и някакъв си влак няма право да я има. Нареди да махнат стария влак, като си въобразяваше, че тя вече няма нужда от него, въобразяваше си, че любовта им я прави достатъчно щастлива. Но не бе съвсем така.
Всъщност цялата тази история бе тръгнала, когато една вечер двамата съпрузи се скараха, за някаква глупост, за каквото и всички съпрузи се карат. Само, че душата на поета е така ранима и той прие кавгата на сериозно. Реши, че трябва да покаже кой е мъжът в къщата и нахлу в килера, който бе Лияненото пространство. Отвори чекмеджетата и започна да рови, така както гладно куче рови в паницата си. На дъното на чекмеджето той намери стара снимка във влак. На нея той позна жена си и друг мъж. За нея бе закрепен билет, който никога не бе използван. Обхвана го гняв, сърцето му заби лудо и още същата вечер се обади да махнат стария очукан влак.
Лияна се чудеше какво става. Мъжът й бе раздразнителен, не й говореше, сякаш криеше нещо. Цялата вечер тя се мъчеше да го разведри, но той се заключи в другата стая и я остави сама и объркана. Още на другата сутрин оскърбената Лияна се завтече към влака. Искаше да го види, да излее цялата си мъка там. За нейна изненада влакът бе изчезнал. Тя се сепна. Краката й се разтрепереха цели, тя слезе на жп линиите и вървя, вървя цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден. Не откри своя влак. Цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден я търси и Георги. Откри я, заспала в своя вечен сън върху жп-линиите. Поиска му се да върне времето назад, поиска му се никога да не бе влизал в онази стая, никога да не бе откривал тайната на своята Лияна. Да я бе оставил просто да бъде Лияна, с него през деня, и вечер, там, на перона до стария очукан влак...

I'll take you to the candy shop

Някога намирали ли сте се в стая с шоколад. Шоколадова стая. Шоколадът тече по прозорците, разни хора ви подават шоколадови бонбони и танцувате върху шоколадов под. Само, че сте алергични към шоколад. Цял живот сте имали една мечта. Да се полеете цели със шоколад, устата ви да лъха на шоколад до степен чак да ви стане лошо от него. Да го пиете и да го ядете, да се къпете в него и да ви го поднасят разни шоколадови мацки или пък пичове с шоколадови очи. Да обикаляте света с него, за да мирише всяка улица, всяка сграда на шоколад. Вечер да спите в някой крайпътен хотел и чаршафите ви да са направени от шоколад, да ви прави удоволствие, да ви носи наслада да се въргаляте в тях докато шоколадовия слой се наплъсти по вашето тяло. Шоколад с лешници, шоколад със стафиди, шоколад Milka, шоколад Своге. А само като си помислите за трюфелите -черен шоколад, сметана, масло и какао, ви се ще да закусвате, обядвате и вечеряте с тях. Ще ви се да ви наричат 'Шоколадовото момиче' и живеете с тази фикс идея. Като се замислим има шоколад за всяко настроение, тъмен- за намусени девойчета, които искат да си вгорчат живота(няма по-добър от тъмния, мм!), млечен-за подсладяване на деня, и още какви ли не измислени видове има, за всеки вкус. И както видяхте, лесно е да се живее с подобно пристрастие, шоколад се продава на всеки ъгъл, чух че имало вафла Мура примерно за 44 стотинки, а пък шоколада Своге бил 1.13 лева. О, и междудругото не си мислете, че съм такъв привърженик на шоколада. В пъти повече предпочитам сирене например. В момента ръцете ми миришат на цигари, но дори те ми харесват повече от мисълта за някакъв си шоколад. Само, че аз не съм алергична към шоколад. Напротив, мога да го ям всеки ден, когато и където поискам. И нямам идея каква е тая проклета мания за шоколад.

wakazie

искам нещо
горещо
попивам
oi va voi
и дъжд
глух звук
и ярост -
мълчание
красиво е.

what goes around, comes back around or..not really:)

Пишеш глупости и главата ти е пълна със сложности, четеш Тома Марков и главата почва да те боли. Опитваш се да не мислиш безсмислици, но се заплиташ в мрежата. Изведнъж смяташ, че паякът на стената ти е виновен и ставаш да го убиеш. Отиваш да си теглиш душ, защото си ужасно гнуслив, а после хвърляш хавлията и отваряш щорите. Защо трябва да ти пука, че някой може да те види.
Разхождаш се гол из стаята, а после из другите стаи и си мислиш, че си Кристина Агилера. Изведнъж тя ти писва и решаваш да си Деми Мур. Накрая всички ти писват и оставаш себе си. Мислиш си за миналото, настоящето проспиваш, а бъдещето не можеш да определиш, та защо да си играеш... И все пак и от миналото ти писва, става ти лошо от еднаквите картини и хора, но не ти се иска да избягаш. Имаш свободата, която искаш, животът е хубав.
Всичко се било връщало, надали. По скоро всичко минава и заминава, ти го стискаш и ревеш, за да остане, но то те удря, подритва те и отклонява пътя си. Идва ред на твоя път. Метаболитните пътища били като истинските. Някои се разклонявали, други се сливали. Някои били обратими, други необратими. Имали нужда от регулиране. Чудя се какво имаш да му регулираш на един път след като е необратим. Колкото и пъти да събираш боклука и да го пускаш в кофата, той все ще се трупа там и ще те залива. Ако случайно успееш да се върнеш в началото и да намериш друг път, надали ще се върнеш там. Толкова пътища имаме, които сме изоставили. Някои си мислят, че трябвало да се върнем към тях и да не ги режем просто от картата. Но всъщност какво ще правим там. Ще се блъскаме до последно в стената и ще си мислим, че ни е хубаво. Или ще пречукаме стената, защото изгаряме да вървим точно по този път. Едва ли. По-скоро ще си хванем пътя, ще се приберем в къщи, ще си пуснем да гледаме The Wall , а на другия ден ще хванем друг път. Отвреме навреме ще чакаме да се слеем с оная задънена уличка, но един ден ще хванем магистралата и ще забравим за всичко. Ще се надяваме да е необратима, но тя ще е обратима.

They tried to make me go to rehab, I said no no no..

She(monologue):
- He fuckin loved me. But who cares. I wanted to fuck another one. And still the passion's gone. It's like i'm fuckin empty.
(sings)
I'm still loviiin youuuu...
Nahh..
I know I'm not it's just a game I play. Love is a losing game. That's why I hate it that much. And things I hate inspire me greatly.
(leaves and goes to dancing classes)
-Hi teacher. I want to learn to feel passion again.
-Everyone does. That's why they come here.
(sings)
You know that I'm no good..
They tried to make me go to rehab, I said no no no..
-Nah, teacher. I feel fuckin sexy. This is not the problem.
-You do? Really? So where's your passion then?
-Don't know.
-I'm gonna teach you a lesson now. Sit down.
-I know all my lessons, I need to dance.
-You're so stubborn. Sit down, I said. This one you don't know. You're too young and still think about boys in that stupid way. Here something that will come in handy. There's a story about a girl who couldn't feel the passion and she thought that it was some problem with guys. She had 'loved' so many of them that she thought that every time her heart had been broken she wouldn't be the same and the passion she was able to feel would go away piece by piece. She started singin 'You know I'm no good' , 'Still lovin you', you know what I mean. Every girl who comes in here, sayin 'Teacher, I wanna learn passion' sings those. You wanna be one of them? I promise you I'll teach you passion. But the passion girl, doesnt come neither from me nor from any boy you thought you liked. The passion girl is inside of you.
-Wait.. You say by having passion I can love anyone?
-You're all so blind. Having this kind of passion I'm talkin about girl, you don't need to love anyone. And I promise you, then anyone can't break your heart.
-My heart ain't broken. It's empty.
-You can't deny it had been broken girl. Once, or twice. I dunno. I just know that you can have the passion you need. First, you'll change the music you listen to. Remember Christina Aguilera? Remember Beautiful, Fighter.
-I've listened to them a thousand times
(sings)
I'm beautiful. So don't you bring me down today...
-Hah. So you know best what I'm talking about.Now you can go to the next level. You know, Tweet - Oops(oh my), Christina - Still dirty, TLC- Red light special. Especially this last one. 'I'm feelin quite sexy..'You probably have some idea of what to feel sexy feels like. You're a woman. And that's the secret of all women. The secret that attracts men and still makes them run away. Because you, women, have the ability to be independent in a sexy way and nothing is more attractive than you then. You know what I mean?
(she starts dancing with passion)
-That's what I'm talkin about! Usually, men think that women need them to dance with but you certainly don't. Or do you? I can find you a boy to make you feel sexy.
-I don't think I need it. I should go.
-I know. Come by any time you need. I'm free you know.
-Oh fuck you.
-That's what I meant.

понякога

Понякога сме слаби. Понякога действаме импулсивно и откриваме дълбоките тайни на душата си. Понякога съжаляваме. Понякога това е всичко, което ни остава. Понякога тъжим. И понякога сме самотни. Понякога ни се иска да не сме. Понякога душата ни проговаря и сърцето ни ни кара да вършим безумия. Понякога всички ставаме едни безумци, вършещи безумия, но и без това светът е безумен. Понякога искаме да прекрачим бариерата. Понякога го правим (на сън), а някои и наяве. Понякога реалността е просто правила и бариери, които сме си поставили, защото така трябва, за да оцеляваме и да се правим на силни. Понякога обаче не сме силни. Понякога сме и хора. Понякога просто спираме за миг да си починем. Понякога казваме неща, които не трябва да казваме. Понякога вършим неща, които сърцето ни иска. Понякога и то е право. Понякога желанията ни изгарят. Понякога сме на къс разстояние да ги докоснем. Понякога всичко, което отнемат е един миг. Понякога този миг променя целия ни живот. Понякога желанията си остават просто желания. Понякога сме колкото слаби да ги поискаме, толкова слаби и да ги пуснем. Понякога сме обикновени. Понякога ни се иска, но ние сме все същите. Понякога така трябва. Но не сега.

someone i never touched

Той беше красив отвътре. Въобще много рядко се срещат хора, които да излъчват истина в очите си. Хора, които просто не могат да си служат с лъжа, да бъдат манипулатори или страшни. Той беше един от тези, в които лесно можеш да се влюбиш. Не може да се опише чувството, което той ти даваше. Наистина, малко хора се влюбват в добротата, в чистотата. Но той, той сякаш оборваше всяка теория и практика. Далеч от всичко реално, сякаш ангел в тялото на човек. Но дори в онези очи и усмивка нямаше нищо човешко, нищо земно. Сещате се, онези очи, които не ти дават да отлепиш поглед от тях, сякаш са извор насред пустиня. Имаше нещо мистично в него, чувала бях, че се бил прераждал много пъти и всеки нов живот започвал с усмивка на лице. В момента, в който аз го видях на онзи мост, сякаш току що се бе преродил. Стъпките му не бяха стъпки на човек, те по-скоро описваха полет, отколкото вървене. Той стигна другия край на моста и изчезна в тъмнината. Дълго време го нямаше, но след години го срещнах отново. Този път бях свидетел на смъртта му. Онова красиво лице, с топлите добри очи беше там, но всичко в него сякаш залязваше. За момент той оклюма и сякаш заспа. Луната гледаше онази нощ. Тя обаче знаеше, че той ще се прероди някъде другаде, защото той не можеше да залезе, той не бе роден за това. Аз наблюдавах техния безмълвен разговор, но не се мъчих да разбера къде отиваше той. Знаех, че пак ще го срещна. За да ме възроди отново. Да, точно така, да ме възроди отново.

От здрач до зори

Времето
е прекрасно измислено
всъщност, изумително дори
само ако успявахме
да изключим алармите
в нашите глави
които ни карат да бързаме
за да не изпуснем някой влак
или пък да броим всяка секунда
за да не изгубим
онова което не искаме да пуснем
абсолютно човешки реакции
времето не е виновно
че ни изглежда късо
в топлите моменти
и безкрайно
в моментите чиито край
жадуваме
то е перфектно
перфектно
от 12 до 12
и отново
стрелката се завърта
и е нов ден
има време за всичко
нека не проклинаме часовника
защото ако минутите в
най-хубавите моменти от живота ни
не ни се струваха така кратки
а минутите в онова
протяжно, трудно време
се изнизваха
като разпръснати перли
на скъсана огърлица
тогава нищо
нямаше да има своя смисъл
щяхме да усещаме само
повърхността на нещата
а всеки момент е така цветен
трябва да пускаме моментите
също както пускаме хората
някои просто трябва да си отидат
за да дойдат нови
да ни пречистят
нека не се залъгваме
че ще сме различни след това
но ще сме по-добри
защото установих че
хората са толкова различни
всеки отваря банана
от различна страна
всеки има различни закони
за своето съществуване
и всеки го вълнува различно време
от деня, различни моменти
които ни правят това което сме
хората са прекрасни същества
има добри хора
има и добри моменти
и всички зависим от едно
от малкото време
което имаме да съществуваме.
нека забравим, че трябва
да живеем сякаш
всеки момент е последен
или пък сякаш притежаваме вечността
защото нито едното не е вярно
нека забравим за времето
времето е относително
макар и толкова перфектно
всеки ден има начало и край
раждане, живот и смърт
в един момент искаме нещо
в другия то е нищо
крайности, странности и паралели
но всъщност нищо не е толкова сложно
просто живот
от война на война
от край до ново начало
от разкъсването на огърлицата
до създаването на нова
от зора до здрач
от 7 до 19
и от сутрин до вечер
тик-так, тик-так.
(и все пак
забележете движението
на перлите, докато
се търкулват по пода)

не бъдете егоисти

слънцето е заслепено от себе си
за това всичко е глухо и сиво
защото облаците се опитват да го заличат
но то ги просълзява, те не издържат и сълзят
наводняват улиците вечер
по тъмно, когато всичко е скрито
и никой няма да ги види
а на сутринта се крият
защото се срамуват
оставят гордото слънце на показ
но хората не взимат пример от него
а от облаците
всички се крият
кой с металика, кой с шапка
блъскат се един в друг
и се разминават
гледат навъсено
и мечтаят да са като слънцето
но знаят че са просто едни намусеняци
правят се на силни
а са първични в чувствата си
и плачат вечер на тъмно
когато никой не ги вижда
и в целия този хаос
в безпорядъка
всеки се блъска в другите
мисли си, че на някой му пука
и за това решава и на него да му пука
трепери обича мрази прощава
вълнува се и проклина
и накрая пак е сам
открива че реките не са по улиците
ами са в него
открива че целият е прогизнал
и за да се изсуши трябва да избяга
в някой пустиня на сафари
или на остров без хора
да го обрули слънцето
да стане и той заслепен
като него и да се върне
егоист и уверен
че светът е негов
да оцвети улиците в червено
и дърветата в черно
небето в жълто
и да направи хората като него
да ги вдигне на крак и да каже
бъдете егоисти!
слънцето не грее за вас
то грее само за себе си

No title

Страшно е всичко, което се случва в Япония. Много по-страшно от мизерията и кризата в нашата страна, бездомните кучета или циганите, с които се сблъскваме всеки ден. Но коя съм аз да определям събитията по скала. Всеки е затворен в себе си, точно когато народът трябва да се обедини и да помогне на останалите народи. Но какво ако народът не може да помогне дори на себе си. Все някога трябва да се жертваме, да изхвърлим дебелите палта в които сме се усукали и да се съживим. Ние, малките хора да забравим за малките неща, защото стават големи неща, неща, които не можем да контролираме, не можем просто да замахнем с ръка и всичко да се подреди. За пореден път разбираме, че не сме Господ. Но способни ли сме всъщност да загърбим малките си проблеми и да погледнем от една странична страна. Не, защото светът на всеки човек се върти около него самия, своите проблеми той превръща в проблеми на целия свят, а той е всъщност просто едно малко човече, просто прашинка във въздуха, която някой ден ще бъде отвяна. Просто муха, която някоя ръка ще прогони. Хората, които не са претърпявали големи трагедии надали могат да се поставят в позицията, на тези които са. Техните трагедии не са по-малки за тях. Никой не бива да си мисли, че разбира страданията на другия. Трагедията обаче, когато е толкова голяма, засяга целия свят. Но дори в подобна трагедия, най-вече в подобна трагедия, никой няма нужда от съжаление. Съжалението не е добродетел и никога не е било. Единственото, което могат да правят обикновените хора, които не могат да помогнат, е да се молят за чудо. Надеждата умира последна, нали така. Вижте България, времето се стопля, отлита зимата и макар с всичката скъпотия и трудности, всеки се радва на слънцето. На никой това право не бива да бъде отнемано. Всеки понякога има нужда от малко топлина, за това нека бъдем слънца един за друг. Понякога това е единственият начин да оцелеем.

искам да е лято

Защо спомените ми винаги ме връхлитат. И то в най-неподходящите моменти. Сякаш сянката ми е някакъв дух от миналото. Накъдето и да се обърна виждам минало. Не искам да вървя назад. Може би най-накрая трябва да си поправя часовника.
Напред е страшно, но напред ще е хубаво, ще е по-хубаво от преди. Аз винаги вървя към страшното и трудното. Понякога ми се иска да отида в банята, да взема една ножица и да окълцам косата си. Имам чувството, че единствено тогава ще се отърва от всички минали видения, които на моменти ме тормозят. Но това е нещо измислено. Не, всъщност ще си пусна дълга коса. И ще я озаптя. Всеки кичур коса ще бъде спомен. Вечер в банята ще измивам всичките спомени и ще бъда свободна. После те пак ще се връщат. Понякога ще ги оцветявам, ще се опитвам да ги отровя с ония измислени бои. Ще ги стягам, ще им поставям препятствия, ще ги дигам на високо и ще ги карам нарочно да падат, да се спъват и пак да продължават. Ще ги измъчвам, а накрая просто ще се отърва от тях. Но няма да е скоро. Първо ще се насладя на шоуто.
Писна ми от тая зима. Искам да е лято. Само мога да си представя как ще влияе солената вода на косите ми. Побърквам се при мисълта. Липсва ми да вървя по пясъка и да го проклинам, че изгаря краката ми. Да ме вали дъжд в зноен ден, да пия дъжда и да усещам водата по себе си. И най-сетне да ме хване слънцето. Да стана колкото може по-черна. Всъщност, искам цвета на Алиша Кийс.
Днес ще гледам кино. Дали ще забравя спомените или пък не? Зависи до каква степен е глупав филма. Ако ме пречисти, ще го харесам във Facebook.
Всъщност не ми пука дали някой чете тоя блог. Някой ден ще направя книга от всичко, което съм писала и ще я дам на децата си. Ако не я хвърлят на боклука, ще знам, че си е струвало.

черната овца

Колко от вас са се оставили да бъдат развалени от днешната действителност? Господи, колко е жалко. В умовете на млади хора изникват мисли за пари и оцеляване. В какво сме се превърнали? Няма ли някога да се спрем и да се замислим, че вървим в грешната посока? Че учим децата си да вървят срещу себе си, да търсят едни толкова незначителни работи, които са превърнати в най-големите проблеми на нашето съществуване. Пари? Парите трябва да се въртят, бизнесът трябва да го има, но той също не е вечен. И какво ако си богат? Какво ако си обсипан с пари? Това ще те направи ли по-щастлив? Би ли бил по-щастлив да изневериш на себе си, за да оцелееш. Сигурна съм, че всеки има някаква мечта. Но никой не вярва, че може да я осъществи. Всички бягат от мечтите си, предават се и стават част от стадото. Всички в това стадо са толкова еднакви, толкова глупави. Къде отидоха черните овце? Къде отидоха ония, които се борят за себе си? Да направят истинско и пълноценно собственото си съществуване, а и не само! "Аз сам си избрах тази съдба, вечната черна овца." Тези думи пеят Ахат в песента си още по времето на комунизма. А сега? Сега, когато всеки има свобода какво прави с нея? Музиката е бизнес. Литературата е бизнес. Всичко. Всичко за пари. Къде е качеството? Всички ли са се самозабравили. Или просто всички мълчат и слушат Lady Gaga и Rihanna. Няма ли почитатели тук на музиката? На литературата, на изобразителното изкуство? Никой ли не вижда колко повърхностно е всичко днешно време. Или просто всеки го е страх да не остане на дъното. Срам и позор. Това е днешната действителност. И тя е навсякъде, тя е в мозъка на целия свят. Не може да се избяга от нея. Предпочитам да съм безпарична, отколкото да съм бедна по душа. И ще живея с вечната надежда, че нещо някога ще се промени. Дори да бъда вечната черна овца.

reality

Днес се събудих от страх. На някой може да му се стори смешно, но за мен си беше доста ужасяващо. Целият сън беше мрачен и потискащ и краят беше ухапване от куче на близък човек,господи как мразя проклетите улични кучета. I guess I'm a catperson. Събудих се потна и имах внезапното желание да изтребя всяко живо куче мотаещо се по улиците. Замислих се защо по дяволите се измъчвам в сънищата си. Толкова ми се спеше. Опитах да заспя отново, но проклетите сънища продължаваха и накрая просто се отказах. Денят ми беше вече развален.
Сетих се за миналата сутрин. Как се събудих свежа и нова, дори без да вдигам щорите можех да усетя слънцето да влиза през тях, дори стъклата на прозорците бяха топли. Сякаш всичко в мен кипеше да живее, намерих си работа и се чувствах щастлива. Предполагам трябва да помним тези моменти. Защото са малко, но внасят такава положителна енергия в нас, че сякаш ни пречистват за.. новата мръсотия.
Днешният ден ще запомня с калта. От калта човек не може да избяга. Сняг покрива земята през зимата, за да скрие малко мръсотията, да вдъхне малко чистота, но от друга страна студът те сковава. Кара те направо да се откажеш от живота. А когато снежната покривка се разтопи идва познайте какво? Калта. Всички сме затънали до шия в нея и се чудим как да се измъкнем. Всеки се оплаква, хората дори не опитват да се крият с обичайното "добре съм". Питам се, на къде отива света. Сякаш всичко върви назад. Наред с всичкия прогрес, който би трябвало да сме постигнали, все още има пълна мизерия. Хора живеят в шахти. What the hell? Е, предполагам съдбата отрежда на всеки по нещо.
И в цялата тази атмосфера аз се опитвам да пиша есе за мечтите. Нищо чудно, че не мога да го развия. Аз имам една мечтателска душа, мечти никога не ми липсват. Знам, че ще опитам да съхраня това. Мечтите винаги са ме хранели. Надявам се само да не останат единственото, с което да се храня. "Татко каза, че ще ми купи колело, обаче друг път." , Куче в чекмедже. Днес минах покрай магазина, от който си купих моето колело, вече не съществува. Но да не издребняваме. Ясно, че всеки е пълен с негативна енергия. Събирайте положителни емоции, хора, не ги изпускайте. Не се знае слънцето до кога ще грее. А и ако не ние, кой ще промени тоя свят :)

Boulevard of broken dreams

"Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат.... Ах как не искам, да съм сама." Но съм сама. Сама на дълъг и труден път. Животът понякога е толкова прецакващ. Сякаш иска ние да се откажем. Сякаш иска всички да сме отчуждени и самотни в сърцата си.Сякаш иска да видим тъжната му страна, да ни погълне в нощта и да станем нейни деца. Да се раждаме с луната и да умираме със слънцето. Всяка една звезда да символизира нашите белези. И когато вървим вечер сами под необятното черно небе, да виждаме Вечерницата и да се пробужда един копнеж у нас. Копнеж да светим също така силно. Или поне нещо в душата ни да се пробуди. Макар и рана, макар и болка, да се почувстваме живи. Да чувстваме телата си, сърцата си да бият силно. Господи, как обичам реакциите, които произвежда моето тяло. Кожата да настръхва, косата да се вее, краката да се движат и главата ми да крещи. Но вместо това тя е цяла в тишина. Аз съм цялата в тишина.
Хващам пътя и вървя. Движа се.. във вътрешността на мрака, търсейки изход, пролука, светлина... към онова, което съм била. Ах как искам да срещна някой приятел от детството. И да събудим онези невинните детски спомени. Да забравим за сложните чувства и мръсотията, да съживим най-вечното. Единствено на това се надявам. Пустата тъмнина сякаш ме поглъща все повече и повече. Стигам булеварда, probably the boulevard of broken dreams, мисля си, може би изхода е близо? След като съм загубила себе си в тази тъмнина очаквам и да се намеря тук. Отвреме навреме виждам светлина, някой фар в далечината. Но той се скрива прекалено бързо, and I walk alone.
Всичко е тъжно. Понякога просто ми се иска да отлетя. Или да си пусна еротичен филм и да спра да мисля за всичко. Глупавото на филмите, които аз гледам е че освен еротика има и любов. Всички ония 'обичам те', 'мразя те', 'не мога да живея без теб'. Bullshits. Хубаво е , че чувствам само еротиката. Тя поне значи нещо, за разлика от глупавите думи. Нямам нужда от любовта. Love sux.
Как искам да се изгубя. Така както си вървя по булеварда. Да се изгубя и да не се намеря дълго време. Просто да вървя и да не зная коя съм. Да нямам име, нито самоличност, да нямам нищо и да не завися от нищо. И след това, след много много време, слънцето да изгрее.

Маскен бал

Защо винаги ни карат да пишем за зло? Да обсъждаме лицемерието, подлостта, лъжата измяната. Да разкриваме маските на хората, да описваме опетненото, мръсното, да изливаме с думи цялото му съдържание, за да бъде то добре познато на всички. Наистина ли живеем в такъв свят? Знам, че аз не живея. Отвращава ме всичкия този боклук. Може ли някой да ми опише злото? Знам, че не са малко хората, които могат да го издигнат в култ, да го надянат в красива премяна и да провъзгласят колко е велико. Къде е това величие? В лошата дума, която казваш на своя приятел? В лъжите, с които смяташ, че можеш да измамиш целия свят, а единствения измамен накрая си ти? В маските, може би? Които слагаш, за да се скриеш, може би защото си толкова непоносим, че дори сам не можеш да се търпиш. Или пък твърдиш, че ги слагаш заради жестоката действителност, защото не можеш да издържиш на натиска на студената реалност. И какъв ставаш тогава? Измамник. Лъжец. Пак питам, къде е това проклето величие? Като се замисля, цялата тази история е толкова стара. "За да може всеки да се почувства свободно, да забрави за приличията и съсловните предразсъдъци, венецианците измислили маските." И от тогава, във Венеция съществува маскеният бал. Била съм там. Улиците са изпъстрени с маски, най-различни, всеки може да избере да се превъплати в каквато и да е роля. Пищни магазини, изпълнени с маски, са създадени само с тази цел, всеки да намери своята маска. Просто пищен карнавал, традиция, или нещо повече? Толкова ли са нужни тези маски и ако да, то тогава какво остава зад тях? Всеки може да надене маска. Дори лицемерието, дори злото, дори неправдата. Тогава в какъв свят живеем? И може би наистина трябва да се говори за тези неща, защото съществуват, явно, че съществуват. Може би самата аз съм оплетена в тяхната примка, без дори да го осъзнавам. Аз наистина не мога да осъзная тези неща. Веднъж или два пъти съм изпитвала гняв, докосвала съм се до омразата. Изпитвала съм омраза към самата омраза. Но тя остава непонятна и далечна за мен. Тя убива моето слово, би ми било интересно обаче да се изправя пред това зло и да прочета слово, което се храни от него. Би било интересно.

Тя и той

Историята, която смятам да ви разкажа се случва в една тъмна, непрогледна нощ. Място - забулена от тъмнината стая, с веранда, отворена към простора и изцъклената луна. Той е объркан младеж, който не е много наясно със себе си. Ако не сте имали онова усещане за страх във себе си, то ще го усетите при него. И имам предвид онзи СТРАХ, необратимият страх от всичко, онзи побъркващ страх, който те докарва до лудост. Именно този страх обърква нашия младеж по пътя на неговото щастие. Защото той търси това щастие, на пук на света той търси ритъма на сърцето си. Тя е като него. Единствената разлика е, че при нея този страх го няма. Тя не се страхува да рискува, да опитва шансовете си и е ужасно упорита щом дойде въпрос до нейното достойнство и чувства. Тя все още не се е влюбвала. Не и напълно, не и с онази страст, която той е изпитвал. Онази страст, която го е покосила и сега трябва да е ужасно внимателен коя дама ще допусне в сърцето си. Тази вечер те са в стаята. Вътре цари пълен мрак, очите им не се засичат дори за секунда, но и двете им сърца тръпнат. Тя очевидно се бори да си осигури любовната тръпка. Водката й помага да потанцува с този и онзи, да им каже по някой друга завладяваща дума и да се почувства достойна да бъде обичана. Те я обгръщат с ръце и един двама дори я пожелават. Тя не знае на кой свят се намира. Чувства се на мястото си и все пак в сърцето й е той. Той не я обича, тя го знае. Но продължава да го наблюдава чрез сърцето си. И все пак има нещо, което тя не научава. Той се влюбва в нея тази нощ. След всичкото време, в което те са се виждали и отблъсквали един друг, те са отблъсквали себе си. Всеки намира другия в себе си. И тази вечер той го осъзнава. Той гледа изящната й фигура и дори да осъзнава, че тя никога не го е привличала, все пак намира известна топлота в нея. Той се мрази, защото е бил груб, заради онзи негов страх. Пустият страх го държи цяла нощ. Тя е очевидно обожавана, как е възможно да не го е забелязал? И още нещо, тя е негова. Тя е изцяло и напълно негова, но никой, никой не знае това. Той излиза на верандата да изпуши цигара, но дори това не помага. Той се задушава от вътре. Любов ли е, лудост ли е, самота ли, той не знае, знае само, че това нещо го изяжда отвътре и той не знае, позволено ли му е да я обича? Дали няма да я нарани повече, все пак тя е нежна душа, колкото и да се прави на корава. Всичко това е една голяма лудост. Ще се събуди и няма да го има. Нищо от това няма да е било истина. Не, той не може да я обича, защото това не е реално. Изхвърля недовършената цигара и се посяга да отвори вратата. В това време тя го гледа, гледа го с безразличен, празен поглед, продължава да се натиска с останалите и да си представя него, да го обича с цялата си душа без да го осъзнава. Той и страхът са в борба. Борбата на неговия живот. И не единствената, но в момента най-важната. Той не може да живее без вътрешния си мир, той е мъж. Как да бъде силен като не знае как да Я обича. Тази вечер те се напиват. И двамата са самотници в крайна сметка, и двамата се озовават на верандата. Стоят и не осъзнават присъствието на другия. И всеобщото чувство. И съмненията. Той тръпне, страхът примесен с необяснимото чувство е по-силен от най-силната любов, която е изпитвал. А тя, недокосвана и чиста по природа, макар и вихър в подобни нощи, тя просто седи и чака. Попринцип не прави така. Той я кара да се чувства различно обаче. Различно от всички други. Тя вади цигара. След час те се разделят, без да са срещнали погледите си, нито да са си казали дума. Той я сънува цяла нощ. Сънува как я вали дъжд. Как е цялата мокра и изтръпнала под дъжда, как косата й покрива гърдите й, които са разкрити под мократа рокля. Сънува как става и се втурва към нея, сънува целувките и страстта, които така са му липсвали. Сам се гърчи от страст, докато тя броди навън в дъжда. И го обича. Само, че той не знае дали я обича. Никога няма да разбере. Те така и не се срещат повече. Остават само угасналите им фасове в пепелника на верандата на старата къща.