Защо спомените ми винаги ме връхлитат. И то в най-неподходящите моменти. Сякаш сянката ми е някакъв дух от миналото. Накъдето и да се обърна виждам минало. Не искам да вървя назад. Може би най-накрая трябва да си поправя часовника.
Напред е страшно, но напред ще е хубаво, ще е по-хубаво от преди. Аз винаги вървя към страшното и трудното. Понякога ми се иска да отида в банята, да взема една ножица и да окълцам косата си. Имам чувството, че единствено тогава ще се отърва от всички минали видения, които на моменти ме тормозят. Но това е нещо измислено. Не, всъщност ще си пусна дълга коса. И ще я озаптя. Всеки кичур коса ще бъде спомен. Вечер в банята ще измивам всичките спомени и ще бъда свободна. После те пак ще се връщат. Понякога ще ги оцветявам, ще се опитвам да ги отровя с ония измислени бои. Ще ги стягам, ще им поставям препятствия, ще ги дигам на високо и ще ги карам нарочно да падат, да се спъват и пак да продължават. Ще ги измъчвам, а накрая просто ще се отърва от тях. Но няма да е скоро. Първо ще се насладя на шоуто.
Писна ми от тая зима. Искам да е лято. Само мога да си представя как ще влияе солената вода на косите ми. Побърквам се при мисълта. Липсва ми да вървя по пясъка и да го проклинам, че изгаря краката ми. Да ме вали дъжд в зноен ден, да пия дъжда и да усещам водата по себе си. И най-сетне да ме хване слънцето. Да стана колкото може по-черна. Всъщност, искам цвета на Алиша Кийс.
Днес ще гледам кино. Дали ще забравя спомените или пък не? Зависи до каква степен е глупав филма. Ако ме пречисти, ще го харесам във Facebook.
Всъщност не ми пука дали някой чете тоя блог. Някой ден ще направя книга от всичко, което съм писала и ще я дам на децата си. Ако не я хвърлят на боклука, ще знам, че си е струвало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар