Ще избягам ли от теб

Все още не мога да намеря причина защо губим хората, които обичаме. Предполагам просто става. Хората бягат от тези, които ги обичат. Без значение аз или ти. Страхуват се от тях, страхуват се, че ще завземат личното им пространство, ще откраднат това, което би трябвало да е тяхно и ще ги направят част от себе си, за да могат да ги обичат. Ние се страхуваме от тази обич, защото тази обич е по-висша от нас, понякога не я разбираме и ни наранява. Нарани ли ни, ставаме уязвими. А да си уязвим в този свят не е лесно. Започваме да слагаме прегради, да взимаме безумни решения и да бягаме. Постепенно губим хората, които ни обичат истински. И единственото, което ни остава е да обичаме себе си. Обичта на хората обаче е онзи тип обич, която не умира. И ние винаги може да я намерим в очите им, макар и наранени. Тя също така винаги ще живее в нас, защото е оставила трайна следа в живота ни. Може някога да се върнем при хората, а може и те да не ни допуснат отново. А може и така да е по-добре. Защото те заслужават повече срещу всичката тази обич. А какво заслужаваме ние, страхливците?

И се крия
крия се от себе си
от теб
от нея
от истината
и от лъжата
Крия се
зад стената
в миналото
и бъдещето
Крия се
и си вярвам
че съм открита
каква ирония

Потайна

Като се замисля лудостта е моята втора природа. Разкрепостеността. Това е сякаш моята тайна версия. Силна съм в тази си версия. Независима. Дива. И най-вече жена. Всеки ден я преоткривам все повече, главата ми се пълни с налудничави помисли и копнежи. Страстта ме води, а тя никога не лъже. Страстта да бъда жена. Красиво е, и истинско и колкото повече го разкриваш, толкова по-истинска се чувстваш. Предпочитам обаче това да остане скритият трепет и сила на едно момиче.

Нощни мисли

Излъгах се, че не те обичам вече. Всъщност копнея за теб и прегръдките ти. Чувството е изгарящо, а аз допълнително подклаждам огъня. Сякаш съм опиянена, неподвластна на себе си, сякаш не притежавам себе си. Не знам дали и ти ме притежаваш. По-скоро някаква друга сила, но дали любовта, копнежа или лудостта, не знам. А може би просто съм преяла. Да, това ще да е. За това е толкова горещо вътре в мен, затова сякаш мънички същества ме прояждат отвътре, подлудяващи ме и повеляващи да бягам до теб, да се слея с теб и да останем завинаги вплетени. Ах, аз съм просто заблудена. А това е забранено. Всичко това е просто плод на моето съзнание или подсъзнание. По-скоро подподсъзнание, не съумявам колко дълбоко трябва да е достигнал дяволът, за да се гърча така в плен не на друг, а на себе си. Не дори на собственото си тяло, а на собствената си душа. Подсъзнание. Подподсъзнание.

Щастлива случайност

Миг
миг, ала вечност
вечност, ала с край
това бе моят миг.

Поглед
поглед, ала океан
океан отвъд света
това бе твоят поглед.

Сърце
сърце, ала свободно
и трясък
трясък на вериги.

Плисък
плисък на дъжд
и слънце
слънце през дъжда
това бе моето лице
щастливо сърце.