"Лора от сутрин до вечер" и.. още нещо

Добре, до тук с песимизмите! Изживях вълшебна вечер, изпълнена с невероятно яка емоция! След всички глупости, най-сетне се появи нещо истинско. Нещо, което по много приятен и забавен начин показа на хората, че имат нужда от изкуство. Че имат нужда да нахранят душата си. Без значение дали в театъра, в киносалона, дори на улицата! Изкуството, ах... Но за къде ли сме без творците? Уникална харизма. Наблюдаваш всички намусени лица в салона, когато влиза въпросното творческо лице и главите се избистрят, всички поглеждат в захлас и възхваляват... естественото. Но вместо да слушат обикновените мрачни думи, те гледат едно слънце. Една най-обикновена жена, която за всички тях в този момент е далеч от обикновена. Понеже е творец. Уникален, различен и естествен. Невероятно! Освен това ги обгражда отвсякъде, с музика и кино. Талантът си е талант. Хората седят и мълчат и не знаят какво да кажат, но не искат да станат, искат завинаги да са в обкръжението на твореца. Ах. Разбира се, всички хубави моменти траят толкова кратко. И въпреки това, след като всичко е свършило, хората вървят по улицата и са изпълнени от магията на изкуството. За първи път от много време насам се усмихват и започват да оценяват живота! Благодаря ти, Миленита.

самотникът

Как да си весел, когато сe чувстваш слаб? Когато стаята е празна, музиката сякаш се загубва в тишината, пръстите ти са изтръпнали, сърцето ти едвам се движи, очите те болят, коремът не се сваля, всичко ти е наопаки. И да беше само това... как да си весел, когато се чувстваш като най-самотният човек на света. И изглежда това си търсил цял живот. Самотата. За това ли си се борил? С всичките песни, танци, изпити, любовни мъки и трепети, приятелства и смехове. Наистина ли това е всичко? Празна стая. И тишина. Невъзможно... Но е истина. Твоето прозрение. Сега вече си пораснал. Сега вече знаеш. Знаеш целта на своя живот, знаеш, че всичко е безсмислено, знаеш, че си се родил за да бъдеш самотник, знаеш, че това е твоето проклятие, знаеш, че нямаш силата да го обориш. Надяваш се с последни сили да успееш да изкачиш скалата на приятелството, на щастливия и пълноценен живот, скалата, която ти дава смисъл. Но не... просто се подхлъзваш. Продължаваш да падаш... и падаш... и падаш... Има ли край? Има ли начало? Кой си ти и за какво се бориш? Съвсем лесно би могъл да се измъкнеш през задната вратичка и никой не би забелязал. Онези, твоите приятели, за които се бори със зъби и нокти са далеч зад теб... По своите пътища, със своите нови приятели. А ти? Ти си все сред тях и някак... далеч от тях. Но си се вкопчил в тях, защото не вярваш, че ще се случи нещо друго, че ще се появи нещо ново, че ще имаш шанс за избавление от тежката прокоба. По дяволите! Къде стигнахме ние с теб... Къде.... Може би никъде... А може би сме тук с някаква цел. Ало? Ехоооо...!? Няма никой. Никой няма да ти отговори. Не, всичко живо мълчи. Всичко живо се е изолирало от теб. Не! Ти си се изолирал! Ти! Ти си самотник в своята душа! Затова не те обичат! Затова .... Ти не обичаш себе си, самотнико. Има ли смисъл да продължавам.... Ти утре ще седиш в киното и пак ще си сам. Довиждане, приятелю. Ти изчезваш бавно. А онези, които обичаше отдавна са те забравили. Забравил си се и ти самият. Поклон! Пред твоя труд неземен! Да покориш небеса, хора, луни, звезди, да можеш, да си уникален, да обичаш, да се наслаждаваш! Поклон! Какво ли след теб ще остане...

септември

Септември. Ти си ме довел тук. Вземи ме сега. Направи ме своя рожба. Аз и без друго съм като теб - объркана и буреносна. Задушаваш ме, септември. Превърни ме във листо. Остави ме да умра. Измий ме със дъжда. Измий всичко онова, което съм била. Дете и жена, копнежи и тъга, измий ме, септември. Разпокъсай ме. Остави ме да кървя. Цяла есен, септември. Нека дочакам декември. И когато дойде искам да ме скриеш под снежната покривка. Нека съм покрита от всяка снежинка. Нека съм скрита. И аз, и кръвта, и всичко онова, което съм била. Обичам зимата, септември, не се сърди. Надявам се най-дълго да продължи тя. Аз заслужавам да се озова в калта. Да съм никоя. Да съм сама. Понеже съм се отрекла от себе си. Септември, разбери. Аз съм се отрекла от себе си. Или мойта личност ме отрича вече. Не зная. Зная само, че съм друга днес. Но ми трябва твойта помощ, мой септември. Защото ще дойде пролетта. И пролетният дъжд отново ще ме съживи. Направи ме истинска, септември! Върни ме! Никой друг не е способен. Не искам да съм жива аз така. Загубена. Различна. Друга. Груба. В скука. Тишина. Не искам и да съм предишна. Защото предишната умря. Вземи ме, моля те, септември. Единствено във теб вярвам аз сега.

обсебена

тя често е обсебена
дали от себе си
от някой друг
от песен, мирис
някое писание
от жена, любов
от очи, от звук
от цвят, ръце
докосване или
въображение
от сън или мечта
или реалност
от мухлясал спомен
или дъждовна капка
от птица, от балон летящ
от всичко, всичко
всичко, всичко
всичко я обсебва нея
тя изпитва страст към теб
към себе си, към нея, него
към звездите, към мухите
към необичайности
към стихии и необяснимости
към кафявото, към Бога
към небето, към живота
към нощта, към книгата
към всичко ново
към всичко прашлясало
към всичко старо
към огледалото
към малкото си тяло
обсебва се от малкото
от грозното, от русото
от тъмното
от мрачното и тъжното
от вълните и морето
от въздуха, от нотите
от всичко, всичко
тя побира всичко в себе си
и живее по обсебващ начин
обича страха и думата жестоко
обича пеперудите и всичко онова,
което движи се и спира,
всичко, което е невидимо и скрито
всичко, всичко онова,
всичко, което я прави завинаги обсебена.

Alex Jekova - The other side of the moon

моята нова любов :)
защото ме съживи
и ми напомни, че
хубавата музика
винаги ще си остане такава.