Дали пък не?

Съществуват раними хора. Нежни като глухарчета. Те обичат мечтите, обичат илюзиите и залезите. Пострадат ли тези глухарчета, те забравят за онова, което обичат. Сърцата им се изпълват с мисли за скъсани стръкове трева, смачкани цветя, отсечени дървета. Все неща, около които някога е ухаело на въздух и свобода. Наранени, глухарчетата решават да си създадат ново мото в живота. Или - I don't care. В края на краищата, те са просто едни глухарчета. Каква сила имат да променят каквото и да било? Наивността им е покосена, но как ли... Ако например вятърът, този който понякога стопля, а понякога изстудява, ги е отвял, то те ще се възродят по-други, по-зрели. Ще се научат да оценяват живота в неговите реални измерения. Ще виждат хората такива, каквито са - мили, добри, смешни, глупави понякога, често лоши, главно със себе си. Обаче, ако една човешка ръка яростно ги е откъснала, без да пита " Да бъдеш или да не бъдеш? ", то тогава малките, нежни глухарчета имат по-малка вероятност да оцелеят. Уплашени, те ще се изпокрият в тревата, дълго ще сънуват кошмари. Дълго, дълго.. всъщност, докато не дойде някой да ги погали, да повярва в тяхната дребновата сила и жизненост. Тогава може би глухарчетата ще се замислят (" Хм.. Дали пък не.. Ехе! даа..." ), ще се превърнат отново от глухарчета в хора и.. борбата няма да е по-лесна, но ще я има. Защото, който е бил глухарче в предишен живот винаги ще сънува свободата, която трудно се печели, а дадена на готово, още по-трудно се опазва.

Защо и в какво да вярвам днес?

Човекът е забравил да си поставя граници. В един клип на суинг песен от преди повече от половин век има луди танци, голи дупета, разлят алкохол, цигари и лудо развихряне на страстите. Не такива граници имам предвид. А онези, другите. Онези, на които мама и тате ни учат (или не ни). Човекът е научен да вярва повече на себе си и на своите произведения отколкото на природата. Аз толерирам всякакъв тип хора, стига да са честни със себе си. Съпричастна съм с хомосексуализма, с атеизма, със самоубийствата, с мързела. Но не разбирам хора, които не вярват в нищо освен в собственото си съществуване. Такива, които не вярват в Бога или в Природата или в Майка си или в Семейството или в Любовта или дори в Смъртта. Не ги разбирам. Не съм против човешките строежи, нито против вярващите в тях. Но емоционалното натоварване в онези сгради(молове) е твърде голямо. Цени, пари, стока, обезличаване, обезчовечаване. Децата, които вярват в играчката, повече от в себе си. И вярват в себе си, повече отколкото в Майка си или Баща си. Единственото, което бих искала да кажа за завършек е - родителите трябва да дават любов на своите деца, за да могат те да вярват в нещо, което се променя, греши, умира, но умее да прощава, да прегръща и да обича. Нека вярват в нещо, което е истинско. Децата не трябва да бъдат залъгвани с фалшива обич, защото някой ден те ще го разберат. И осъзнали, те никога няма да повярват не само в онези, които твърдят, че ги обичат, но и в чистотата на света изобщо. Нека на децата да се подари чувство за естетика и за обич и може би някога те самите ще пожелаят да го раздават.

Любов и(ли) отчаяние

Нощ. И ден. Редуват се сякаш са брат и сестра. А всъщност кроят планове как да объркат един младежки ум. Толкова са различни, колкото хората от двете страни на земното кълбо. Може би дори повече. Хемингуей има един цитат: " Не обещавай никога когато си пиян нещо, което не смяташ да изпълниш, когато си вече трезвен. " Ами така се случва, че нощта обещава много на деня, а после нищо не изпълнява. Понякога се чудя, съществува ли нощта изобщо или тя е просто там за да ни заблуди, да обърка мозъците ни, за да може, когато дойде денят, да се чувстваме объркани и самотни. 'Обичам те' са две силни думи през нощта. И две умиращи врабчета през деня. През нощта те намират подслон при някой добър старец, но през деня са отпратени от същия(защото както знаем, нощта рядко изпълнява обещанията си) и премръзват в последния си полет. Всички чакаме нощта, за да полетим. Дали в сънищата си или наяве, дали в прегръдките на леглото, на любимия или на плюшената играчка. На сутринта обаче страстите се охлаждат и изпадаме в блаженото спокойствие на нашата невъзможност да полетим. С две думи - смелостта се изцежда капка по капка, смила се в стомаха ни заедно с храната от деня. И на следващия ден сме пак същите. И пак. И пак. И пак. Кълбото се върти, а ние рядко. Освен докато спим. Тогава се въртим много. И се променяме. Водени от подсъзнателното - онези скрити в най-дълбоките части на нашия ум гъсенички, които с нетърпение чакат момента, в който ще се превърнат в пеперуди.

(Не)лесната свобода

Която е хем тук, хем някъде там. Вярвам в правенето на супа, в залезите, в птичките и пчеличките. Вярвам в истинските приятели и в преодолените кавги. Свободата за мен е в полъха на вятъра, в пличкането в морето и в смеха, от който болят всички мускули. Свободата е в правото да избираш, свободата е в сънищата и в светлината, която се отразява в чашата й с бира докато се смее. Свободата е в природата и не само. Тя изисква щипка смелост и чаша неразбории. Чаша кафе и черешов сладолед. Смутеност и любов. Възможността да постигаш сам своите цели. Погледът му, когато знаеш, че все още е твой. Разходките, които не причиняват умора. Изгревите и отново вятърът, който отвява всички спомени от миналото, за да остави място за поне една разлята чаша вино, поне една изпотена от танци рокля и поне една изгаряща, сладко-горчива целувка с живота.

welcoming change

ново начало.
нов град, нов свят.
нов смисъл. нов цвят.
счупвам всичко.
плача върху стъклата.
псувам, напивам се.
мълча, влюбвам се
в себе си, отново.
лежа, забравям.
красива съм, мечтая.
изпълвам се със слънчогледи.
вървя по бодили.
целувам огледала.
пея, съчинявам.
поливам всичко, паля.
сещам се. заспивам.
събуждам се, вървя.
отивам в рая.

нека си сън

Лятото е поезия.
Поезия, която се ражда под косите ти.
Криеш я там цяла зима.
Чакам слънцето да върже косата ти,
за да мога да прогледна.
Лятото е вълшебство.
Насища ме, усмихва ме,
преражда ме.
Продължавай да го криеш, моля те,
от зимата.
А аз ще грабя тайно с шепи под косите ти.

философия на пролетта

Минзухарите са прецъфтели.
Каза ми го някой ближен.
И при тези думи сякаш
усетих рожбата си да умира.
Всичко е чудесно в крайна сметка.
Мъртвото било безсмъртно.
Опасявам се единствено и само,
че любовта ни диша още.

импресия

минали моменти
спомени, любов
се вплитат в мен
и сякаш днес става минало
а миналото става днес
думи неизказани, мълчание
желания
поети рискове
един Нов свят
със стари трепети
не приличащи на динозаври
но все пак, трепети
големи като тях
мощни като тях
насищащи се с моята плът
и каквото от мен остане
ще посветя на тях.