Този трепет, словото

Сериозно, започвам да си спамя блога. Притеснително е. Ама съм много емоционална напоследък. Четох някои съвременни български автори, няма да споменавам имена. Не знам аз ли съм прекалено приказна, малко далеч от реалността душа, но ми се сториха хем близки, хем ужасно далечни. Сякаш по ми се нравят онези вечни класики, където има тайни, мистерии. В модерната литература всичко е казано, сякаш няма място за въображението. Разбира се, всеки би се зарадвал на един еротичен разказ, но постоянното повтаряне и натякване, къде остава удоволствието от самото изживяване, къде остава мистерията? Всичко забулено до сега, всички теми табу са открити. Различно е, интересно, ново, възбуждащо сетивата. Като един съвременен човек не мога да твърдя, че не харесвам споменаването на някоя друга подобна "забранена" тема. Предполагам, именно факта, че някога е била забранена я прави интересна. След време може би няма да има такива теми, живеем в свободно време все пак, съществува свобода на словото. Всеки си играе с него по свой собствен начин и изказва собствената си мисъл, която е далеч по-просторна. Всеки намира начина си да провокира читателя, или пък да не го. Уважавам провокиращото слово. Като една модерна мечтателка съм почитателка на всякакъв тип любовни истории, от плахите погледи, обясненията в любов, жадните целувки, чак до секса. И все пак въображението ми работи достатъчно, за да стигна и сама до последното. Не обичам дългите, протяжни текстове, в които си личи, че са написани, заради самото им съществуване. Бих предпочела кратките стихове, с дълбок подтекст, върху който да гадаеш с дни. Въобще много ме привлича цялата тази мистерия, която, за да я има в литературата, предполагам трябва и да я има в характера на човека, и във всеобщото мислене. Да съчетаеш разкрепостенността с мистерията. Свободата на словото с потайното. Предполагам звуча наивно. Но аз винаги така си звуча. Един съвременен мечтател, който се чуди дали ще успее да се съчетае със словото или словото ще му изневери. Но той няма да изневери на словото, защото каквото и да е, словото си е храна, словото си е нужда и всеки би признал, че поне веднъж е потръпвал на слово. Да тръпнеш от писане на слово е съвсем друго изживяване обаче. Да не можеш да спреш пръстите. Да провокираш себе си първо и тогава, дай боже, и другите. Изключителна емоция. Тук май трябва да привършвам. Химикалът свършва, не че словото. Словото никога.

Харесва ми историята на Покахонтас - индианското момиче, което никога не изневерява на природата си. Свободолюбива, истинска, спонтанна и безстрашна. Разбираща природата и нейния език, езика на всяко едно живо същество, езика на старата върба, на реката, на животните, езика на вятъра - тази безспирна стихия, която никой не може да овладее. Ако можеш да рисуваш с цветовете на вятъра, от какво повече се нуждаеш? Ако си толкова свободен и искрен, чист и в единство, хармония със себе си и света. Покахонтас е смела, тя се втурва в приключения, слуша гласа на вятъра и открива истинското. Открива своя път, един нов и странен път. Тя успява да стопли сърцето на белия човек, да го завладее в магията на нейния свят. Това е нейният път. Толкова магически и съвършен, изпълнен от едно силно туптящо, жадуващо сърце. Сърцераздирателна история, тази магия е далеч от нас. Всеки би помислил човека, който тръгне да я търси за луд, смахнат. Никой не чува гласа на природата, нито вижда цветовете на вятъра, всички са убити от желанието си за мъст, пари и преживяване. Какво би било да имаш една такава свободна,открита душа? И куража да следваш сърцето си. В някое друго време, в някой друг свят, може би ..А защо не тук и сега?

We are the world

Чувствам, че светът не може да ме обгърне в прегръдката си. Чувствам се толкова далеч от всичко, сякаш има толкова много за поглъщане, сякаш съм в клетка , сякаш не принадлежа на този свят и на това време. Сякаш там където е трябвало да бъда е някъде в миналото. Човек с идеите на времето си, но някъде далеч, закътан в едно друго пространство, едни други идеали и ценности. Човек със свободна душа, но в истинско време, време не на техника и глупост, време на естествената човешка природа. Виждам се в полето, да бягам безгрижно, виждам се хванала вятъра към далечни страни, виждам се жива и щастлива. Виждам се четяща по цял ден, виждам се в едно скромно време, където не властват парите, а духовността. Досущ като птичка летяща с нейните криле. Почти като Доротея. Само, че аз се виждам отворена към света и хората. Е, не чак толкова. Виждам се с дънкено яке, разпуснати коси и много енергия. Или пък с червена рокличка на бели точки, танцуваща на Рей Чарлс в някой нощен клуб. Виждам се силно, много силно обичаща и раздаваща се. Но същевременно свободна. Въобще виждам една магия, която е трудно осъществима, но най-истинското се крие именно в нея.

В един момент
Очи магнити
разтворени, като че ли чакат
да бъдат обладани
от нещо страшно и неочаквано.
Тръпка и гореща сълза
леко притворени мокри усти
Затаен дъх
и сладка емоция
сякаш това не съм аз
сякаш това не си ти.

И после,
обрат
Уморени вече, странни очи
Затворени, сухи усти
сякаш бездънно
изпито море
с песъчинки
онези жадни очи
вече пресушени
притворени, мъчни очи.

Екстаз или агония
болка или сладка емоция
панаир на уединената опияненост.

Зимна импресия II

И тук, със чаша топъл зимен чай,
разкривам своята меланхолия
своята жажда за нежност
и топлина.
Може би не като тази от печката.
Може би друга.
Някоя неземна и възвишена,
далечен блян и нощен сън.
Моменти на екстаз
и нещо за душата.
Добре ми е сама,
така в мойта меланхолия,
далеч от свят,
далеч от болка или суета.
Сама, единствена в нощта.
Край скромен пламък.
Изпълнена с магия
и себе си.

Зимна импресия I

Днес ми е поетично
и малко самотно,
да, малко самотно.
Вървя по снежната покривка
с меки, тежки стъпки,
снежинките ме заслепяват
и ме обличат в студена покривка,
сякаш да покажат колко са величествени,
нежни и истински, сълзите на зимата.
За един самотник е така уютно
да броди из мъката на зимата,
сякаш той и тя са вплетени,
неразделни любовници.
Потръпвам и продължавам
в своята тъга и уединение,
утешавана от целувките на зимата.
Скривам се под покривката на света,
под свежестта и студа,
под меланхолията на деня,
под мъката на зимата.

"Човек винаги намира отново своя товар", Албер Камю

Нашият живот е една непрекъсната поредица от събития, която минава неочаквано бързо. И въпреки, че ние сме напълно наясно с факта, че сме смъртни, ние никога не оставяме живота просто да тече. Макар и много да са твърдяли и да продължават да твърдят, че една положителна нагласа към света може да го направи по-добър, като хора ние не можем да разберем това, именно защото ние винаги намираме своя товар. Ние се намираме в една непрестанна въртележка, но не се наслаждаваме на изгледа, а мислим дали тя ще се повреди. Защото това сме ние, хората. Винаги търсещи. Единствените същества които търсят своя товар, а който търси- намира.
Човекът, който е постоянно затиснат от своя товар, както твърди Албер Камю в "Митът за Сизиф", е като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Товарът олицетворява както всички онези затормозяващи мисли, породени от страх, както и ежедневните проблеми на един човек, така и нещо много по-необхватно. Нещо, което да обединява всичко това. Товарът на един човек е в неговото съзнание. Той знае за своя товар. Товарът променя дори мисленето на човека, човекът го намира, и колкото по-често го намира, толкова по-често и го очаква. Едно такова съзнание, често не може да живее пълноценно, затова човекът бива сравняван със слепец. Камю сравнява жадуването на слепеца за лъч светлина с бляна на обикновения човек, да се освободи от тежките окови на своя товар. Самата сила на сравнението показва, какво за човека е неговия товар. Тежест, мъка, бреме. Непреодолим и тягостен кръговрат, който прави човекът слаб и единствено силният, този който е в движение, независимо от тежестта на товара си, този, който е решен да се пребори с него, понякога дори наивно, защото все пак той е непреодолим, единствено този човек ще го "преодолее". Защото има слаби и силни хора. За слабите товарът е символ на нещастие, а както казва Киркегор, "Нещастният винаги отсъства от себе си". Далеч от себе си, те се губят в бремето на товара, а понякога дори търсят други изходи, защото самото им съществуване става абсурдно. А абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека, казва Камю. Абсурдът плаши човека, защото той не е разбираем, а слабата душа се отказва, защото тя не може да поеме теглото, тя има нужда от рационалното и сигурното, а всичко останало я дисбалансира. Именно заради това смятам, че товарът е предназначен за силните. Само те остават накрая. Те приемат товара като цел, борят се срещу ирационалното, достигат върха на скалата за да слязат отново долу. Някои биха ги нарекли луди. Но само този, който съхранява малко лудост в себе си, може да се изправи срещу абсурда на нашия свят. Защото за него е важен един принцип, отново продиктуван от Камю. А именно този, че "Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце."
Мистерия е защо единственият живот на човека е изпълнен с неговия товар. Защо човек трябва да се бори с него отново и отново, да бъде част от една вечна битка, въпреки че знае, че няма изход. Мистерия е и въпроса за смисъла на живота, който е много силно свързан с темата за товара. И докато се намери отговор на тези въпроси човек винаги ще се пита. Само тези, които приемат товара на своя живот като цел, като възможност, като привилегия и се борят, само те ще оцелеят и вероятно те ще са тези, които ще намерят отговорите на тези вечно търсени въпроси.

Аз отново съм се втурнала
към океани пълни със злини
вярвайки, че щом съм вече плувала
ще достигна пак брега за миг.

Сърцето ми обаче казва друго
то сякаш в гърдите ми крещи
недей се втурва, че ще патиш много
и мъки ще береш отново ти.

Какво да правя аз сега не зная
от страх съм обладана цяла
с усмивка будя аз деня, но зная
с печал ще ме изпрати той накрая.

понякога се питам
какво ако?
ако не бях
ако не беше
ако не бяхме
дали щях да съм
дали щеше да е
или пак нямаше да е
защото аз бях
може би нямаше да
но аз бях
и може би още щях да бъда
и все някога щях
но какво ако не бях
какво ако все пак не бях?

в капана на сънищата

Затворена съм някъде дълбоко
далеч от реалното
далеч от времето и мястото
затворена съм в капана на моите сънища.
Сънувам реалността
и реалността ме сънува
сякаш няма реалност
и мен ме няма
а всичко е един сън.
С падането на листата
моментите отминават
и сякаш никога ги е нямало
всеки нов момент
е мой нов сън
и аз крача
в нищото, ничия и безвременна
вървя по килим от листа
и се опитвам да хвана някое в полета му
преди да падне
и да издъхне.
Всичко издъхва
и губя броя на листата
и времето, и мястото, и всичко
вървя в ничии сън, ничия и сама.
Не принадлежа на никого и нищо
аз съм просто едно листо
и се мъча да направя с моя сън
полета си по-приятен
поне за миг
преди да съм стигнала земята
и да се събудя.

Полет

Днес имах сън. Видях себе си в бъдещето. Беше толкова изпълващо. Сякаш летях измежду хората по центъра, развяваща червената си рокличка и щастливата си усмивка. Студеният вятър на нощта изпълваше косите ми, токовете едва държаха сякаш летящите ми крака, а аз бях устремена да го стигна. Той беше във въздуха, далеч от мен, но за бога, той летеше. Същият този обикновен център се беше превърнал в моя личен малък нощен празник. Той летеше край звездите в неговия шарен балон. Беше толкова високо, господи, колкото и да се опитвах да го достигна с поглед, изгубвах го в небето и оставаше само изгарящото желание да съм там. И все пак той беше мой, и някой ден щях да се кача на този балон, беше ми обещал. Почти можех да го видя. Щеше да ме научи да летя. Продължих да крача забързано и се отправих с топло сърце и широка усмивка към мястото където щеше да завърши неговия полет.

И като заговорихме за завистта...

Основният проблем на хората е, че не гледат собствения си живот. Вглеждат се встрани, било то в близки, познати, в техните съдби, щастия и успехи. И се губят в тях. Губят себе си в една илюзия. Истината е в нас и в нашия път. Този, който трябва да извървим, да се сблъскаме с моменти, които да накарат сърцата ни да бият лудо, да се сблъскаме с щастието, с болката, с трудностите, компромисите и сълзите. Да се научим да бъдем горди, че сме себе си. И с увереността, че сме на правилния път. Защото няма грешни избори в живота, изборите ни ни правят тези, които сме и ако трябва да извървим същия път отново, почти сигурна съм, че всеки един от нас не би променил нищо. Аз съм моите избори, моите чувства, мисли, думи и решения. Аз творя живота си и дори да не съм на добро място в момента, знам, че ще го стигна. Гледайки в моя собствен път. Защото това съм аз, разнообразие от болки и усмивки. И щом съм достигала истинското щастие, защо да не го достигна отново. Всичко е в мои ръце. И най-доброто тепърва предстои.

П.С. За теб също.

И най-обичам нощем

Прекършени прегръдки, разпаднати погледи, търсещи ръце се губят в нощта. И само нощем, само нощем съм себе си. Лутаща се между образи, скитащи и самотни, обичащи и търсещи спасение в сянката на нощта. Танцувам на опустялата улица, развявам ръце и коси, вплитат се в нежния вятър, в хладината на края на този ден, в лунната светлина. Виждам и други души, но те не ме забелязват. Аз просто съзерцавам сенки, красиви и доста разбягани тела и в душата си пея.. Не се страхувайте.. Това е просто нощта... Музика, и танци, и весело настроение. Купон, насред средата на града. Познавам ли някого. А някой въобще познава ли някого. Лутам се, лутам се.. край лутащите се.. И заедно се изгубваме в блаженството на живота, попадаме в екстаза от емоции. Музиката, и моите 'прекършeни прегръдки', преминаваме през катарзис. Душата ми пее, все още пее. И все още се изгубвам, потъвам.. Губя се... Пускат се ръцете, погледите се отдалечават. И всеки е в себе си. Трудно е да кажа аз в себе си ли съм. Аз себе си ли съм... Трудно съм такава, не съм трудна тогава... Лекота.. И блаженство...Харесва ми, потапям се. Сякаш във вана с рози.. водата е така хладка.. И въздухът пее. Или може би аз. Затварям очи. И сънувам прегръдки, моите прегръдки не са прекършени. В съня ми не са.. Но нали сънищата не са истински, уви... Отварям очи, и не съм тук.. Аз пак съм на улицата.. край сенките, и пак, пак съм аз. Аз като себе си. Няма звезди, но пука ли ми. Това съм аз. И времето спи. Красива съм, а съм така обикновена. Май съм потънала в съня на времето. Нежно ми е.. иска ми се.. Продължавам.. и май съм аз.. да, мога да го почувствам. Гола.. душата ми е разголена. Някой е там. И никой не е тук. Само аз, в себе си. В себе си, отвъд себе си.. Тази нощ съм далеч отвъд себе си.. и пак съм аз, пак съм аз в себе си.

Знаеш за онзи момент, нали? Онзи момент, който си чакал, за да запълниш картинката. За да се почувстваш жив отново, за да усетиш силата на онази издухана свещичка, чийто пламък е полетял нейде в небето, превърнал се е в звезда и тя като астероид е паднала от небето, за да образува кратер в пустинята. Да те накара да повярваш в него. И ти вярваш, защото го виждаш, онова за което си се молил, онова за което си се старал, мечтал и вярвал. Възможно е кратерът да не се образува в пустинята, възможно е да има трудности след неговото появяване, нужда от промяна, от новоизграждане. Животът е труден, но ти, ти ще го погълнеш като един хищник. Ще схрускаш костите му, ще се нахраниш и ще продължиш да вярваш. Вярваш ли, животът се сбъдва. Трудностите се появават и сгромолясват, а ти живееш. От теб зависи къде ще падне астероида, дали ще унищожи цял един свят, в случая твоя свят или просто ще стане едно ново чудо. Твоето чудо. Аз вярвам. И благодаря. На доброто у хората.

Любов(някакви разсъждения)

Това е моят порив да опиша любовта. Онова чувство, което ме измъкна от нормалното протичане на собствения ми живот, за да ми създаде една нова представа, един нов свят, за да стане смисълът, за да стане самият ми Живот. Казват, любовта е копнеж, страст. Сексът е страст. А страстта е просто една от градивните частици на любовта. Според мен и моят не дълъг житейски опит, любовта е нещо далеч отвъд всичко това. Любовта е живот. Тя е еликсир на живота. Да, тя е страст и копнеж по съществото, което ни притежава със самото си съществуване. Да, тя е болка и нужда - физическа и психическа нужда, побъркваща нужда. Тя е и жажда, жажда за живот. Тя е и единственото, което може да утоли едно горящо сърце. Обичащо.
Не мога да твърдя, че знам всичко, ни най-малко. Но от опитът на моето сърце съм успяла да разгранича харесването или привличането от влюбването и това за което правя опит да пиша сега, истинската, изгарящата любов на обичащия. Обичащият обича с трепет, красиво и страстно, така както може само сърцето. Но той обича и с душата си.
Когато душата и сърцето обичат, те те водят по пътя на твоя живот, към това за което си бил създаден. Обичаш ли - ти си приятел и любовник. Твоята вселена се върти около обичаното същество. То става центърът на твоя свят. Твоето начало и край.
Аз не съм философ, нито съм психолог. Аз съм просто едно момиче на борба с чувствата. Моят живот е Любовта. Тя побеждава всичко, тя ме прави жива. Да обичаш за мен е не просто да целуваш с наслада. Да докосваш с наслада. Да мислиш с наслада. Да живееш с наслада. Това е желанието да покоряваш, да направиш една друга душа щастлива. Да слееш едно сърце с твоето. Уви, желанието не винаги е споделено. Но всеки има времето в което да измине своя път, да се сблъска с грешното и трудното, докато достигне до това, до едничката истина.
Аз живея за любовта и я чакам. Знам, че мога да я позная. Когато светът ми отново започне да произлиза от очите на друг човек, когато отново друг ме държи на Земята,когато изпитам желанието да запазя момента -очите, сърцето, ръцете, лицето завинаги в себе си, когато отново изпитам желание да се слея с някого, да му дам цялата си обич, душа и сърце безгранично, тогава ще я позная. Ако отново не е тя, ще продължавам да търся. Докато намеря този, който заслужава да ме притежава. Защото сърцето ми не би се задоволило с по-малко от истината. Не и докато все още вярвам в нея. Не и в този живот.

В края на летния ден

Разменяме смутени погледи
Мълчим
Листата вече са разпокъсани
дали това бе нашето приятелство?
Ти очакваш мойто "Не",
а аз не зная как да ти го кажа.
Какво чувстваш?
Така и не разбрах
Усетих, че си притеснен
и има нещо в теб за мен
Бе ти трудно, забелязах
да намериш думи
и да промениш съдбата
Дали за теб всичко бе загубено
още преди да се бе случило
Е, няма как да зная
знам, че очите ти се разшириха
придобиха нов, изпиващ израз
Опитах да ги разгадая
Дали копнеж бе, стон, зов?
Или просто объркана случайност
Случайности няма, казваше ти
не ми се искаше да го вярвам
Ти и аз
листата в нашите крака
ехото на мойто "Не"
решено вече, твърдо "Не"
И все пак разтърсващо, все пак реалност
"Сън ли бе?", ти питаш, "Или пък се случи?"
Е, май се случи.
Все пак аз помня твойте думи.
И погледът ти, и листата
И ехото на мойто "Не".

Ще избягам ли от теб

Все още не мога да намеря причина защо губим хората, които обичаме. Предполагам просто става. Хората бягат от тези, които ги обичат. Без значение аз или ти. Страхуват се от тях, страхуват се, че ще завземат личното им пространство, ще откраднат това, което би трябвало да е тяхно и ще ги направят част от себе си, за да могат да ги обичат. Ние се страхуваме от тази обич, защото тази обич е по-висша от нас, понякога не я разбираме и ни наранява. Нарани ли ни, ставаме уязвими. А да си уязвим в този свят не е лесно. Започваме да слагаме прегради, да взимаме безумни решения и да бягаме. Постепенно губим хората, които ни обичат истински. И единственото, което ни остава е да обичаме себе си. Обичта на хората обаче е онзи тип обич, която не умира. И ние винаги може да я намерим в очите им, макар и наранени. Тя също така винаги ще живее в нас, защото е оставила трайна следа в живота ни. Може някога да се върнем при хората, а може и те да не ни допуснат отново. А може и така да е по-добре. Защото те заслужават повече срещу всичката тази обич. А какво заслужаваме ние, страхливците?

И се крия
крия се от себе си
от теб
от нея
от истината
и от лъжата
Крия се
зад стената
в миналото
и бъдещето
Крия се
и си вярвам
че съм открита
каква ирония

Потайна

Като се замисля лудостта е моята втора природа. Разкрепостеността. Това е сякаш моята тайна версия. Силна съм в тази си версия. Независима. Дива. И най-вече жена. Всеки ден я преоткривам все повече, главата ми се пълни с налудничави помисли и копнежи. Страстта ме води, а тя никога не лъже. Страстта да бъда жена. Красиво е, и истинско и колкото повече го разкриваш, толкова по-истинска се чувстваш. Предпочитам обаче това да остане скритият трепет и сила на едно момиче.

Нощни мисли

Излъгах се, че не те обичам вече. Всъщност копнея за теб и прегръдките ти. Чувството е изгарящо, а аз допълнително подклаждам огъня. Сякаш съм опиянена, неподвластна на себе си, сякаш не притежавам себе си. Не знам дали и ти ме притежаваш. По-скоро някаква друга сила, но дали любовта, копнежа или лудостта, не знам. А може би просто съм преяла. Да, това ще да е. За това е толкова горещо вътре в мен, затова сякаш мънички същества ме прояждат отвътре, подлудяващи ме и повеляващи да бягам до теб, да се слея с теб и да останем завинаги вплетени. Ах, аз съм просто заблудена. А това е забранено. Всичко това е просто плод на моето съзнание или подсъзнание. По-скоро подподсъзнание, не съумявам колко дълбоко трябва да е достигнал дяволът, за да се гърча така в плен не на друг, а на себе си. Не дори на собственото си тяло, а на собствената си душа. Подсъзнание. Подподсъзнание.

Щастлива случайност

Миг
миг, ала вечност
вечност, ала с край
това бе моят миг.

Поглед
поглед, ала океан
океан отвъд света
това бе твоят поглед.

Сърце
сърце, ала свободно
и трясък
трясък на вериги.

Плисък
плисък на дъжд
и слънце
слънце през дъжда
това бе моето лице
щастливо сърце.

Илюзия
Лъжа
Приказка
Мечта
Блян
Болка
Стремеж
Липса
Да си беше останал просто Копнеж.

Лудост

По дяволите
искам да чувствам отново
да горя
да тръпна
да полудявам
от чувства
желания
копнежи

Дори да боли
да боли
но да е истинско

Ярост
Гняв
Болка
Страст

Валежи
студени, а приятни
измиват празнината
попива лудостта
в каналите на обърканата ми
... душа.

прашна импресия

отмина
скри се в ъгъла
отидох
погледнах зад ъгъла
беше мрак
гробна тишина
сгъстени прашинки
дигнах ръка
понечих да ги разведря
просто опит
проба
любопитство?
може би

загледах се
прашинките
сториха ми се така несамотни
имаха компания
прашинки ли казах?
прах
гъст, наплъстен прах
а отдолу - нещо
привлече ме адски
аха , и да го достигна
и прахът се дигна
покри ме
заслепи ме
нещото - остана скрито

Птиче

Предопределеност
Закони на природата
закони на живота
груби
твърди
непоколебими
За да ти дадат
ти взимат
не питат

Колко е лесно да си птиче
ах, птиче
отправи се към небитието
разпери крилца
и усети полъха на вятъра
нека полетът ти продължи
нека сърцето ти бие
на фона на дъждовните капки
дори да паднеш
твоята птича душа би все летяла
и птичото ти сърчице все туптяло
защото свобода живее там

Живей
Обичай
със сърце на птиче

Aaaaaa

Понякога чувствам, че потъвам
и е наистина страшно
Знаете ли, че не мога да плувам?
Страх ме е да не се удавя
Около мен е пълно с плуващи риби
Аз просто търся начин да си поема въздух
Понякога, понякога сякаш става чудо
и бивам издърпана на повърхността
и ми се иска да изкрещя Аааааа
но понякога, понякога няма никой долу
понякога съм сама
и ми се налага да махам с все сила с ръце и крака
знаейки обаче, че не мога да плувам
И отплавам към дълбините
гледам красиви растения и риби
риби, впили се една в друга
и усещам, че не мога да дишам
и бавно продължавам да се спускам на долу
морето ме поглъща цяла
чудя се, ще имам ли причина за друго Ааааа?

Синьото сияние ме повика
искаше да се слея с него
можех ли да не се отдам на силата
усещането
обаянието
опиянението, което ме изгаряше?

Усетих устните ми да се навлажняват
Кожата ми да настръхва
Някакъв огран в мен да тупти
Желаех го, копнеех за него
така силно
така искрено
така примамливо
и така невъзможно.
Пристъпих напред, готова да рухна
обзета от неутолима страст
сълзи от жажда изгаряха кожата ми.

И тъкмо когато протегнах пръсти да го докосна
Сиянието се стопи
Потъна във вечността.

Wish you were here

Потънала в дебрите на мрака
сама отплавам в нощта
чувам стъпки
може би това и чакам
но това е само поривът на мисълта
Небето свети глухо
и ярко тътне тишината
същества пронизват мрака
аз вървя, а душата ми в унисон със тишината
рев от болка
вик от лудост
стон от жажда
Мълча и пак вървя
"Wish you were here" звучи от някой бар
how I wish, oh how i wish you were here
Започва да ръми дъжда
а небето се отваря като че ли някой звяр
So, so you think you can tell
heaven from hell
blue skies from pain
do you think you can tell?
Последен стон
и песента на мойте сетива угасва
Полита и последния клон
жестоко устремен във тъмнината
И ето..вечността ме чака
протегнала ръка крилата
А аз съм все така сама във мрака.