Този трепет, словото

Сериозно, започвам да си спамя блога. Притеснително е. Ама съм много емоционална напоследък. Четох някои съвременни български автори, няма да споменавам имена. Не знам аз ли съм прекалено приказна, малко далеч от реалността душа, но ми се сториха хем близки, хем ужасно далечни. Сякаш по ми се нравят онези вечни класики, където има тайни, мистерии. В модерната литература всичко е казано, сякаш няма място за въображението. Разбира се, всеки би се зарадвал на един еротичен разказ, но постоянното повтаряне и натякване, къде остава удоволствието от самото изживяване, къде остава мистерията? Всичко забулено до сега, всички теми табу са открити. Различно е, интересно, ново, възбуждащо сетивата. Като един съвременен човек не мога да твърдя, че не харесвам споменаването на някоя друга подобна "забранена" тема. Предполагам, именно факта, че някога е била забранена я прави интересна. След време може би няма да има такива теми, живеем в свободно време все пак, съществува свобода на словото. Всеки си играе с него по свой собствен начин и изказва собствената си мисъл, която е далеч по-просторна. Всеки намира начина си да провокира читателя, или пък да не го. Уважавам провокиращото слово. Като една модерна мечтателка съм почитателка на всякакъв тип любовни истории, от плахите погледи, обясненията в любов, жадните целувки, чак до секса. И все пак въображението ми работи достатъчно, за да стигна и сама до последното. Не обичам дългите, протяжни текстове, в които си личи, че са написани, заради самото им съществуване. Бих предпочела кратките стихове, с дълбок подтекст, върху който да гадаеш с дни. Въобще много ме привлича цялата тази мистерия, която, за да я има в литературата, предполагам трябва и да я има в характера на човека, и във всеобщото мислене. Да съчетаеш разкрепостенността с мистерията. Свободата на словото с потайното. Предполагам звуча наивно. Но аз винаги така си звуча. Един съвременен мечтател, който се чуди дали ще успее да се съчетае със словото или словото ще му изневери. Но той няма да изневери на словото, защото каквото и да е, словото си е храна, словото си е нужда и всеки би признал, че поне веднъж е потръпвал на слово. Да тръпнеш от писане на слово е съвсем друго изживяване обаче. Да не можеш да спреш пръстите. Да провокираш себе си първо и тогава, дай боже, и другите. Изключителна емоция. Тук май трябва да привършвам. Химикалът свършва, не че словото. Словото никога.