wakazie

искам нещо
горещо
попивам
oi va voi
и дъжд
глух звук
и ярост -
мълчание
красиво е.

what goes around, comes back around or..not really:)

Пишеш глупости и главата ти е пълна със сложности, четеш Тома Марков и главата почва да те боли. Опитваш се да не мислиш безсмислици, но се заплиташ в мрежата. Изведнъж смяташ, че паякът на стената ти е виновен и ставаш да го убиеш. Отиваш да си теглиш душ, защото си ужасно гнуслив, а после хвърляш хавлията и отваряш щорите. Защо трябва да ти пука, че някой може да те види.
Разхождаш се гол из стаята, а после из другите стаи и си мислиш, че си Кристина Агилера. Изведнъж тя ти писва и решаваш да си Деми Мур. Накрая всички ти писват и оставаш себе си. Мислиш си за миналото, настоящето проспиваш, а бъдещето не можеш да определиш, та защо да си играеш... И все пак и от миналото ти писва, става ти лошо от еднаквите картини и хора, но не ти се иска да избягаш. Имаш свободата, която искаш, животът е хубав.
Всичко се било връщало, надали. По скоро всичко минава и заминава, ти го стискаш и ревеш, за да остане, но то те удря, подритва те и отклонява пътя си. Идва ред на твоя път. Метаболитните пътища били като истинските. Някои се разклонявали, други се сливали. Някои били обратими, други необратими. Имали нужда от регулиране. Чудя се какво имаш да му регулираш на един път след като е необратим. Колкото и пъти да събираш боклука и да го пускаш в кофата, той все ще се трупа там и ще те залива. Ако случайно успееш да се върнеш в началото и да намериш друг път, надали ще се върнеш там. Толкова пътища имаме, които сме изоставили. Някои си мислят, че трябвало да се върнем към тях и да не ги режем просто от картата. Но всъщност какво ще правим там. Ще се блъскаме до последно в стената и ще си мислим, че ни е хубаво. Или ще пречукаме стената, защото изгаряме да вървим точно по този път. Едва ли. По-скоро ще си хванем пътя, ще се приберем в къщи, ще си пуснем да гледаме The Wall , а на другия ден ще хванем друг път. Отвреме навреме ще чакаме да се слеем с оная задънена уличка, но един ден ще хванем магистралата и ще забравим за всичко. Ще се надяваме да е необратима, но тя ще е обратима.

They tried to make me go to rehab, I said no no no..

She(monologue):
- He fuckin loved me. But who cares. I wanted to fuck another one. And still the passion's gone. It's like i'm fuckin empty.
(sings)
I'm still loviiin youuuu...
Nahh..
I know I'm not it's just a game I play. Love is a losing game. That's why I hate it that much. And things I hate inspire me greatly.
(leaves and goes to dancing classes)
-Hi teacher. I want to learn to feel passion again.
-Everyone does. That's why they come here.
(sings)
You know that I'm no good..
They tried to make me go to rehab, I said no no no..
-Nah, teacher. I feel fuckin sexy. This is not the problem.
-You do? Really? So where's your passion then?
-Don't know.
-I'm gonna teach you a lesson now. Sit down.
-I know all my lessons, I need to dance.
-You're so stubborn. Sit down, I said. This one you don't know. You're too young and still think about boys in that stupid way. Here something that will come in handy. There's a story about a girl who couldn't feel the passion and she thought that it was some problem with guys. She had 'loved' so many of them that she thought that every time her heart had been broken she wouldn't be the same and the passion she was able to feel would go away piece by piece. She started singin 'You know I'm no good' , 'Still lovin you', you know what I mean. Every girl who comes in here, sayin 'Teacher, I wanna learn passion' sings those. You wanna be one of them? I promise you I'll teach you passion. But the passion girl, doesnt come neither from me nor from any boy you thought you liked. The passion girl is inside of you.
-Wait.. You say by having passion I can love anyone?
-You're all so blind. Having this kind of passion I'm talkin about girl, you don't need to love anyone. And I promise you, then anyone can't break your heart.
-My heart ain't broken. It's empty.
-You can't deny it had been broken girl. Once, or twice. I dunno. I just know that you can have the passion you need. First, you'll change the music you listen to. Remember Christina Aguilera? Remember Beautiful, Fighter.
-I've listened to them a thousand times
(sings)
I'm beautiful. So don't you bring me down today...
-Hah. So you know best what I'm talking about.Now you can go to the next level. You know, Tweet - Oops(oh my), Christina - Still dirty, TLC- Red light special. Especially this last one. 'I'm feelin quite sexy..'You probably have some idea of what to feel sexy feels like. You're a woman. And that's the secret of all women. The secret that attracts men and still makes them run away. Because you, women, have the ability to be independent in a sexy way and nothing is more attractive than you then. You know what I mean?
(she starts dancing with passion)
-That's what I'm talkin about! Usually, men think that women need them to dance with but you certainly don't. Or do you? I can find you a boy to make you feel sexy.
-I don't think I need it. I should go.
-I know. Come by any time you need. I'm free you know.
-Oh fuck you.
-That's what I meant.

понякога

Понякога сме слаби. Понякога действаме импулсивно и откриваме дълбоките тайни на душата си. Понякога съжаляваме. Понякога това е всичко, което ни остава. Понякога тъжим. И понякога сме самотни. Понякога ни се иска да не сме. Понякога душата ни проговаря и сърцето ни ни кара да вършим безумия. Понякога всички ставаме едни безумци, вършещи безумия, но и без това светът е безумен. Понякога искаме да прекрачим бариерата. Понякога го правим (на сън), а някои и наяве. Понякога реалността е просто правила и бариери, които сме си поставили, защото така трябва, за да оцеляваме и да се правим на силни. Понякога обаче не сме силни. Понякога сме и хора. Понякога просто спираме за миг да си починем. Понякога казваме неща, които не трябва да казваме. Понякога вършим неща, които сърцето ни иска. Понякога и то е право. Понякога желанията ни изгарят. Понякога сме на къс разстояние да ги докоснем. Понякога всичко, което отнемат е един миг. Понякога този миг променя целия ни живот. Понякога желанията си остават просто желания. Понякога сме колкото слаби да ги поискаме, толкова слаби и да ги пуснем. Понякога сме обикновени. Понякога ни се иска, но ние сме все същите. Понякога така трябва. Но не сега.

someone i never touched

Той беше красив отвътре. Въобще много рядко се срещат хора, които да излъчват истина в очите си. Хора, които просто не могат да си служат с лъжа, да бъдат манипулатори или страшни. Той беше един от тези, в които лесно можеш да се влюбиш. Не може да се опише чувството, което той ти даваше. Наистина, малко хора се влюбват в добротата, в чистотата. Но той, той сякаш оборваше всяка теория и практика. Далеч от всичко реално, сякаш ангел в тялото на човек. Но дори в онези очи и усмивка нямаше нищо човешко, нищо земно. Сещате се, онези очи, които не ти дават да отлепиш поглед от тях, сякаш са извор насред пустиня. Имаше нещо мистично в него, чувала бях, че се бил прераждал много пъти и всеки нов живот започвал с усмивка на лице. В момента, в който аз го видях на онзи мост, сякаш току що се бе преродил. Стъпките му не бяха стъпки на човек, те по-скоро описваха полет, отколкото вървене. Той стигна другия край на моста и изчезна в тъмнината. Дълго време го нямаше, но след години го срещнах отново. Този път бях свидетел на смъртта му. Онова красиво лице, с топлите добри очи беше там, но всичко в него сякаш залязваше. За момент той оклюма и сякаш заспа. Луната гледаше онази нощ. Тя обаче знаеше, че той ще се прероди някъде другаде, защото той не можеше да залезе, той не бе роден за това. Аз наблюдавах техния безмълвен разговор, но не се мъчих да разбера къде отиваше той. Знаех, че пак ще го срещна. За да ме възроди отново. Да, точно така, да ме възроди отново.

От здрач до зори

Времето
е прекрасно измислено
всъщност, изумително дори
само ако успявахме
да изключим алармите
в нашите глави
които ни карат да бързаме
за да не изпуснем някой влак
или пък да броим всяка секунда
за да не изгубим
онова което не искаме да пуснем
абсолютно човешки реакции
времето не е виновно
че ни изглежда късо
в топлите моменти
и безкрайно
в моментите чиито край
жадуваме
то е перфектно
перфектно
от 12 до 12
и отново
стрелката се завърта
и е нов ден
има време за всичко
нека не проклинаме часовника
защото ако минутите в
най-хубавите моменти от живота ни
не ни се струваха така кратки
а минутите в онова
протяжно, трудно време
се изнизваха
като разпръснати перли
на скъсана огърлица
тогава нищо
нямаше да има своя смисъл
щяхме да усещаме само
повърхността на нещата
а всеки момент е така цветен
трябва да пускаме моментите
също както пускаме хората
някои просто трябва да си отидат
за да дойдат нови
да ни пречистят
нека не се залъгваме
че ще сме различни след това
но ще сме по-добри
защото установих че
хората са толкова различни
всеки отваря банана
от различна страна
всеки има различни закони
за своето съществуване
и всеки го вълнува различно време
от деня, различни моменти
които ни правят това което сме
хората са прекрасни същества
има добри хора
има и добри моменти
и всички зависим от едно
от малкото време
което имаме да съществуваме.
нека забравим, че трябва
да живеем сякаш
всеки момент е последен
или пък сякаш притежаваме вечността
защото нито едното не е вярно
нека забравим за времето
времето е относително
макар и толкова перфектно
всеки ден има начало и край
раждане, живот и смърт
в един момент искаме нещо
в другия то е нищо
крайности, странности и паралели
но всъщност нищо не е толкова сложно
просто живот
от война на война
от край до ново начало
от разкъсването на огърлицата
до създаването на нова
от зора до здрач
от 7 до 19
и от сутрин до вечер
тик-так, тик-так.
(и все пак
забележете движението
на перлите, докато
се търкулват по пода)

не бъдете егоисти

слънцето е заслепено от себе си
за това всичко е глухо и сиво
защото облаците се опитват да го заличат
но то ги просълзява, те не издържат и сълзят
наводняват улиците вечер
по тъмно, когато всичко е скрито
и никой няма да ги види
а на сутринта се крият
защото се срамуват
оставят гордото слънце на показ
но хората не взимат пример от него
а от облаците
всички се крият
кой с металика, кой с шапка
блъскат се един в друг
и се разминават
гледат навъсено
и мечтаят да са като слънцето
но знаят че са просто едни намусеняци
правят се на силни
а са първични в чувствата си
и плачат вечер на тъмно
когато никой не ги вижда
и в целия този хаос
в безпорядъка
всеки се блъска в другите
мисли си, че на някой му пука
и за това решава и на него да му пука
трепери обича мрази прощава
вълнува се и проклина
и накрая пак е сам
открива че реките не са по улиците
ами са в него
открива че целият е прогизнал
и за да се изсуши трябва да избяга
в някой пустиня на сафари
или на остров без хора
да го обрули слънцето
да стане и той заслепен
като него и да се върне
егоист и уверен
че светът е негов
да оцвети улиците в червено
и дърветата в черно
небето в жълто
и да направи хората като него
да ги вдигне на крак и да каже
бъдете егоисти!
слънцето не грее за вас
то грее само за себе си

No title

Страшно е всичко, което се случва в Япония. Много по-страшно от мизерията и кризата в нашата страна, бездомните кучета или циганите, с които се сблъскваме всеки ден. Но коя съм аз да определям събитията по скала. Всеки е затворен в себе си, точно когато народът трябва да се обедини и да помогне на останалите народи. Но какво ако народът не може да помогне дори на себе си. Все някога трябва да се жертваме, да изхвърлим дебелите палта в които сме се усукали и да се съживим. Ние, малките хора да забравим за малките неща, защото стават големи неща, неща, които не можем да контролираме, не можем просто да замахнем с ръка и всичко да се подреди. За пореден път разбираме, че не сме Господ. Но способни ли сме всъщност да загърбим малките си проблеми и да погледнем от една странична страна. Не, защото светът на всеки човек се върти около него самия, своите проблеми той превръща в проблеми на целия свят, а той е всъщност просто едно малко човече, просто прашинка във въздуха, която някой ден ще бъде отвяна. Просто муха, която някоя ръка ще прогони. Хората, които не са претърпявали големи трагедии надали могат да се поставят в позицията, на тези които са. Техните трагедии не са по-малки за тях. Никой не бива да си мисли, че разбира страданията на другия. Трагедията обаче, когато е толкова голяма, засяга целия свят. Но дори в подобна трагедия, най-вече в подобна трагедия, никой няма нужда от съжаление. Съжалението не е добродетел и никога не е било. Единственото, което могат да правят обикновените хора, които не могат да помогнат, е да се молят за чудо. Надеждата умира последна, нали така. Вижте България, времето се стопля, отлита зимата и макар с всичката скъпотия и трудности, всеки се радва на слънцето. На никой това право не бива да бъде отнемано. Всеки понякога има нужда от малко топлина, за това нека бъдем слънца един за друг. Понякога това е единственият начин да оцелеем.

искам да е лято

Защо спомените ми винаги ме връхлитат. И то в най-неподходящите моменти. Сякаш сянката ми е някакъв дух от миналото. Накъдето и да се обърна виждам минало. Не искам да вървя назад. Може би най-накрая трябва да си поправя часовника.
Напред е страшно, но напред ще е хубаво, ще е по-хубаво от преди. Аз винаги вървя към страшното и трудното. Понякога ми се иска да отида в банята, да взема една ножица и да окълцам косата си. Имам чувството, че единствено тогава ще се отърва от всички минали видения, които на моменти ме тормозят. Но това е нещо измислено. Не, всъщност ще си пусна дълга коса. И ще я озаптя. Всеки кичур коса ще бъде спомен. Вечер в банята ще измивам всичките спомени и ще бъда свободна. После те пак ще се връщат. Понякога ще ги оцветявам, ще се опитвам да ги отровя с ония измислени бои. Ще ги стягам, ще им поставям препятствия, ще ги дигам на високо и ще ги карам нарочно да падат, да се спъват и пак да продължават. Ще ги измъчвам, а накрая просто ще се отърва от тях. Но няма да е скоро. Първо ще се насладя на шоуто.
Писна ми от тая зима. Искам да е лято. Само мога да си представя как ще влияе солената вода на косите ми. Побърквам се при мисълта. Липсва ми да вървя по пясъка и да го проклинам, че изгаря краката ми. Да ме вали дъжд в зноен ден, да пия дъжда и да усещам водата по себе си. И най-сетне да ме хване слънцето. Да стана колкото може по-черна. Всъщност, искам цвета на Алиша Кийс.
Днес ще гледам кино. Дали ще забравя спомените или пък не? Зависи до каква степен е глупав филма. Ако ме пречисти, ще го харесам във Facebook.
Всъщност не ми пука дали някой чете тоя блог. Някой ден ще направя книга от всичко, което съм писала и ще я дам на децата си. Ако не я хвърлят на боклука, ще знам, че си е струвало.

черната овца

Колко от вас са се оставили да бъдат развалени от днешната действителност? Господи, колко е жалко. В умовете на млади хора изникват мисли за пари и оцеляване. В какво сме се превърнали? Няма ли някога да се спрем и да се замислим, че вървим в грешната посока? Че учим децата си да вървят срещу себе си, да търсят едни толкова незначителни работи, които са превърнати в най-големите проблеми на нашето съществуване. Пари? Парите трябва да се въртят, бизнесът трябва да го има, но той също не е вечен. И какво ако си богат? Какво ако си обсипан с пари? Това ще те направи ли по-щастлив? Би ли бил по-щастлив да изневериш на себе си, за да оцелееш. Сигурна съм, че всеки има някаква мечта. Но никой не вярва, че може да я осъществи. Всички бягат от мечтите си, предават се и стават част от стадото. Всички в това стадо са толкова еднакви, толкова глупави. Къде отидоха черните овце? Къде отидоха ония, които се борят за себе си? Да направят истинско и пълноценно собственото си съществуване, а и не само! "Аз сам си избрах тази съдба, вечната черна овца." Тези думи пеят Ахат в песента си още по времето на комунизма. А сега? Сега, когато всеки има свобода какво прави с нея? Музиката е бизнес. Литературата е бизнес. Всичко. Всичко за пари. Къде е качеството? Всички ли са се самозабравили. Или просто всички мълчат и слушат Lady Gaga и Rihanna. Няма ли почитатели тук на музиката? На литературата, на изобразителното изкуство? Никой ли не вижда колко повърхностно е всичко днешно време. Или просто всеки го е страх да не остане на дъното. Срам и позор. Това е днешната действителност. И тя е навсякъде, тя е в мозъка на целия свят. Не може да се избяга от нея. Предпочитам да съм безпарична, отколкото да съм бедна по душа. И ще живея с вечната надежда, че нещо някога ще се промени. Дори да бъда вечната черна овца.

reality

Днес се събудих от страх. На някой може да му се стори смешно, но за мен си беше доста ужасяващо. Целият сън беше мрачен и потискащ и краят беше ухапване от куче на близък човек,господи как мразя проклетите улични кучета. I guess I'm a catperson. Събудих се потна и имах внезапното желание да изтребя всяко живо куче мотаещо се по улиците. Замислих се защо по дяволите се измъчвам в сънищата си. Толкова ми се спеше. Опитах да заспя отново, но проклетите сънища продължаваха и накрая просто се отказах. Денят ми беше вече развален.
Сетих се за миналата сутрин. Как се събудих свежа и нова, дори без да вдигам щорите можех да усетя слънцето да влиза през тях, дори стъклата на прозорците бяха топли. Сякаш всичко в мен кипеше да живее, намерих си работа и се чувствах щастлива. Предполагам трябва да помним тези моменти. Защото са малко, но внасят такава положителна енергия в нас, че сякаш ни пречистват за.. новата мръсотия.
Днешният ден ще запомня с калта. От калта човек не може да избяга. Сняг покрива земята през зимата, за да скрие малко мръсотията, да вдъхне малко чистота, но от друга страна студът те сковава. Кара те направо да се откажеш от живота. А когато снежната покривка се разтопи идва познайте какво? Калта. Всички сме затънали до шия в нея и се чудим как да се измъкнем. Всеки се оплаква, хората дори не опитват да се крият с обичайното "добре съм". Питам се, на къде отива света. Сякаш всичко върви назад. Наред с всичкия прогрес, който би трябвало да сме постигнали, все още има пълна мизерия. Хора живеят в шахти. What the hell? Е, предполагам съдбата отрежда на всеки по нещо.
И в цялата тази атмосфера аз се опитвам да пиша есе за мечтите. Нищо чудно, че не мога да го развия. Аз имам една мечтателска душа, мечти никога не ми липсват. Знам, че ще опитам да съхраня това. Мечтите винаги са ме хранели. Надявам се само да не останат единственото, с което да се храня. "Татко каза, че ще ми купи колело, обаче друг път." , Куче в чекмедже. Днес минах покрай магазина, от който си купих моето колело, вече не съществува. Но да не издребняваме. Ясно, че всеки е пълен с негативна енергия. Събирайте положителни емоции, хора, не ги изпускайте. Не се знае слънцето до кога ще грее. А и ако не ние, кой ще промени тоя свят :)

Boulevard of broken dreams

"Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат.... Ах как не искам, да съм сама." Но съм сама. Сама на дълъг и труден път. Животът понякога е толкова прецакващ. Сякаш иска ние да се откажем. Сякаш иска всички да сме отчуждени и самотни в сърцата си.Сякаш иска да видим тъжната му страна, да ни погълне в нощта и да станем нейни деца. Да се раждаме с луната и да умираме със слънцето. Всяка една звезда да символизира нашите белези. И когато вървим вечер сами под необятното черно небе, да виждаме Вечерницата и да се пробужда един копнеж у нас. Копнеж да светим също така силно. Или поне нещо в душата ни да се пробуди. Макар и рана, макар и болка, да се почувстваме живи. Да чувстваме телата си, сърцата си да бият силно. Господи, как обичам реакциите, които произвежда моето тяло. Кожата да настръхва, косата да се вее, краката да се движат и главата ми да крещи. Но вместо това тя е цяла в тишина. Аз съм цялата в тишина.
Хващам пътя и вървя. Движа се.. във вътрешността на мрака, търсейки изход, пролука, светлина... към онова, което съм била. Ах как искам да срещна някой приятел от детството. И да събудим онези невинните детски спомени. Да забравим за сложните чувства и мръсотията, да съживим най-вечното. Единствено на това се надявам. Пустата тъмнина сякаш ме поглъща все повече и повече. Стигам булеварда, probably the boulevard of broken dreams, мисля си, може би изхода е близо? След като съм загубила себе си в тази тъмнина очаквам и да се намеря тук. Отвреме навреме виждам светлина, някой фар в далечината. Но той се скрива прекалено бързо, and I walk alone.
Всичко е тъжно. Понякога просто ми се иска да отлетя. Или да си пусна еротичен филм и да спра да мисля за всичко. Глупавото на филмите, които аз гледам е че освен еротика има и любов. Всички ония 'обичам те', 'мразя те', 'не мога да живея без теб'. Bullshits. Хубаво е , че чувствам само еротиката. Тя поне значи нещо, за разлика от глупавите думи. Нямам нужда от любовта. Love sux.
Как искам да се изгубя. Така както си вървя по булеварда. Да се изгубя и да не се намеря дълго време. Просто да вървя и да не зная коя съм. Да нямам име, нито самоличност, да нямам нищо и да не завися от нищо. И след това, след много много време, слънцето да изгрее.