Маскен бал

Защо винаги ни карат да пишем за зло? Да обсъждаме лицемерието, подлостта, лъжата измяната. Да разкриваме маските на хората, да описваме опетненото, мръсното, да изливаме с думи цялото му съдържание, за да бъде то добре познато на всички. Наистина ли живеем в такъв свят? Знам, че аз не живея. Отвращава ме всичкия този боклук. Може ли някой да ми опише злото? Знам, че не са малко хората, които могат да го издигнат в култ, да го надянат в красива премяна и да провъзгласят колко е велико. Къде е това величие? В лошата дума, която казваш на своя приятел? В лъжите, с които смяташ, че можеш да измамиш целия свят, а единствения измамен накрая си ти? В маските, може би? Които слагаш, за да се скриеш, може би защото си толкова непоносим, че дори сам не можеш да се търпиш. Или пък твърдиш, че ги слагаш заради жестоката действителност, защото не можеш да издържиш на натиска на студената реалност. И какъв ставаш тогава? Измамник. Лъжец. Пак питам, къде е това проклето величие? Като се замисля, цялата тази история е толкова стара. "За да може всеки да се почувства свободно, да забрави за приличията и съсловните предразсъдъци, венецианците измислили маските." И от тогава, във Венеция съществува маскеният бал. Била съм там. Улиците са изпъстрени с маски, най-различни, всеки може да избере да се превъплати в каквато и да е роля. Пищни магазини, изпълнени с маски, са създадени само с тази цел, всеки да намери своята маска. Просто пищен карнавал, традиция, или нещо повече? Толкова ли са нужни тези маски и ако да, то тогава какво остава зад тях? Всеки може да надене маска. Дори лицемерието, дори злото, дори неправдата. Тогава в какъв свят живеем? И може би наистина трябва да се говори за тези неща, защото съществуват, явно, че съществуват. Може би самата аз съм оплетена в тяхната примка, без дори да го осъзнавам. Аз наистина не мога да осъзная тези неща. Веднъж или два пъти съм изпитвала гняв, докосвала съм се до омразата. Изпитвала съм омраза към самата омраза. Но тя остава непонятна и далечна за мен. Тя убива моето слово, би ми било интересно обаче да се изправя пред това зло и да прочета слово, което се храни от него. Би било интересно.

Тя и той

Историята, която смятам да ви разкажа се случва в една тъмна, непрогледна нощ. Място - забулена от тъмнината стая, с веранда, отворена към простора и изцъклената луна. Той е объркан младеж, който не е много наясно със себе си. Ако не сте имали онова усещане за страх във себе си, то ще го усетите при него. И имам предвид онзи СТРАХ, необратимият страх от всичко, онзи побъркващ страх, който те докарва до лудост. Именно този страх обърква нашия младеж по пътя на неговото щастие. Защото той търси това щастие, на пук на света той търси ритъма на сърцето си. Тя е като него. Единствената разлика е, че при нея този страх го няма. Тя не се страхува да рискува, да опитва шансовете си и е ужасно упорита щом дойде въпрос до нейното достойнство и чувства. Тя все още не се е влюбвала. Не и напълно, не и с онази страст, която той е изпитвал. Онази страст, която го е покосила и сега трябва да е ужасно внимателен коя дама ще допусне в сърцето си. Тази вечер те са в стаята. Вътре цари пълен мрак, очите им не се засичат дори за секунда, но и двете им сърца тръпнат. Тя очевидно се бори да си осигури любовната тръпка. Водката й помага да потанцува с този и онзи, да им каже по някой друга завладяваща дума и да се почувства достойна да бъде обичана. Те я обгръщат с ръце и един двама дори я пожелават. Тя не знае на кой свят се намира. Чувства се на мястото си и все пак в сърцето й е той. Той не я обича, тя го знае. Но продължава да го наблюдава чрез сърцето си. И все пак има нещо, което тя не научава. Той се влюбва в нея тази нощ. След всичкото време, в което те са се виждали и отблъсквали един друг, те са отблъсквали себе си. Всеки намира другия в себе си. И тази вечер той го осъзнава. Той гледа изящната й фигура и дори да осъзнава, че тя никога не го е привличала, все пак намира известна топлота в нея. Той се мрази, защото е бил груб, заради онзи негов страх. Пустият страх го държи цяла нощ. Тя е очевидно обожавана, как е възможно да не го е забелязал? И още нещо, тя е негова. Тя е изцяло и напълно негова, но никой, никой не знае това. Той излиза на верандата да изпуши цигара, но дори това не помага. Той се задушава от вътре. Любов ли е, лудост ли е, самота ли, той не знае, знае само, че това нещо го изяжда отвътре и той не знае, позволено ли му е да я обича? Дали няма да я нарани повече, все пак тя е нежна душа, колкото и да се прави на корава. Всичко това е една голяма лудост. Ще се събуди и няма да го има. Нищо от това няма да е било истина. Не, той не може да я обича, защото това не е реално. Изхвърля недовършената цигара и се посяга да отвори вратата. В това време тя го гледа, гледа го с безразличен, празен поглед, продължава да се натиска с останалите и да си представя него, да го обича с цялата си душа без да го осъзнава. Той и страхът са в борба. Борбата на неговия живот. И не единствената, но в момента най-важната. Той не може да живее без вътрешния си мир, той е мъж. Как да бъде силен като не знае как да Я обича. Тази вечер те се напиват. И двамата са самотници в крайна сметка, и двамата се озовават на верандата. Стоят и не осъзнават присъствието на другия. И всеобщото чувство. И съмненията. Той тръпне, страхът примесен с необяснимото чувство е по-силен от най-силната любов, която е изпитвал. А тя, недокосвана и чиста по природа, макар и вихър в подобни нощи, тя просто седи и чака. Попринцип не прави така. Той я кара да се чувства различно обаче. Различно от всички други. Тя вади цигара. След час те се разделят, без да са срещнали погледите си, нито да са си казали дума. Той я сънува цяла нощ. Сънува как я вали дъжд. Как е цялата мокра и изтръпнала под дъжда, как косата й покрива гърдите й, които са разкрити под мократа рокля. Сънува как става и се втурва към нея, сънува целувките и страстта, които така са му липсвали. Сам се гърчи от страст, докато тя броди навън в дъжда. И го обича. Само, че той не знае дали я обича. Никога няма да разбере. Те така и не се срещат повече. Остават само угасналите им фасове в пепелника на верандата на старата къща.