Тя и той

Историята, която смятам да ви разкажа се случва в една тъмна, непрогледна нощ. Място - забулена от тъмнината стая, с веранда, отворена към простора и изцъклената луна. Той е объркан младеж, който не е много наясно със себе си. Ако не сте имали онова усещане за страх във себе си, то ще го усетите при него. И имам предвид онзи СТРАХ, необратимият страх от всичко, онзи побъркващ страх, който те докарва до лудост. Именно този страх обърква нашия младеж по пътя на неговото щастие. Защото той търси това щастие, на пук на света той търси ритъма на сърцето си. Тя е като него. Единствената разлика е, че при нея този страх го няма. Тя не се страхува да рискува, да опитва шансовете си и е ужасно упорита щом дойде въпрос до нейното достойнство и чувства. Тя все още не се е влюбвала. Не и напълно, не и с онази страст, която той е изпитвал. Онази страст, която го е покосила и сега трябва да е ужасно внимателен коя дама ще допусне в сърцето си. Тази вечер те са в стаята. Вътре цари пълен мрак, очите им не се засичат дори за секунда, но и двете им сърца тръпнат. Тя очевидно се бори да си осигури любовната тръпка. Водката й помага да потанцува с този и онзи, да им каже по някой друга завладяваща дума и да се почувства достойна да бъде обичана. Те я обгръщат с ръце и един двама дори я пожелават. Тя не знае на кой свят се намира. Чувства се на мястото си и все пак в сърцето й е той. Той не я обича, тя го знае. Но продължава да го наблюдава чрез сърцето си. И все пак има нещо, което тя не научава. Той се влюбва в нея тази нощ. След всичкото време, в което те са се виждали и отблъсквали един друг, те са отблъсквали себе си. Всеки намира другия в себе си. И тази вечер той го осъзнава. Той гледа изящната й фигура и дори да осъзнава, че тя никога не го е привличала, все пак намира известна топлота в нея. Той се мрази, защото е бил груб, заради онзи негов страх. Пустият страх го държи цяла нощ. Тя е очевидно обожавана, как е възможно да не го е забелязал? И още нещо, тя е негова. Тя е изцяло и напълно негова, но никой, никой не знае това. Той излиза на верандата да изпуши цигара, но дори това не помага. Той се задушава от вътре. Любов ли е, лудост ли е, самота ли, той не знае, знае само, че това нещо го изяжда отвътре и той не знае, позволено ли му е да я обича? Дали няма да я нарани повече, все пак тя е нежна душа, колкото и да се прави на корава. Всичко това е една голяма лудост. Ще се събуди и няма да го има. Нищо от това няма да е било истина. Не, той не може да я обича, защото това не е реално. Изхвърля недовършената цигара и се посяга да отвори вратата. В това време тя го гледа, гледа го с безразличен, празен поглед, продължава да се натиска с останалите и да си представя него, да го обича с цялата си душа без да го осъзнава. Той и страхът са в борба. Борбата на неговия живот. И не единствената, но в момента най-важната. Той не може да живее без вътрешния си мир, той е мъж. Как да бъде силен като не знае как да Я обича. Тази вечер те се напиват. И двамата са самотници в крайна сметка, и двамата се озовават на верандата. Стоят и не осъзнават присъствието на другия. И всеобщото чувство. И съмненията. Той тръпне, страхът примесен с необяснимото чувство е по-силен от най-силната любов, която е изпитвал. А тя, недокосвана и чиста по природа, макар и вихър в подобни нощи, тя просто седи и чака. Попринцип не прави така. Той я кара да се чувства различно обаче. Различно от всички други. Тя вади цигара. След час те се разделят, без да са срещнали погледите си, нито да са си казали дума. Той я сънува цяла нощ. Сънува как я вали дъжд. Как е цялата мокра и изтръпнала под дъжда, как косата й покрива гърдите й, които са разкрити под мократа рокля. Сънува как става и се втурва към нея, сънува целувките и страстта, които така са му липсвали. Сам се гърчи от страст, докато тя броди навън в дъжда. И го обича. Само, че той не знае дали я обича. Никога няма да разбере. Те така и не се срещат повече. Остават само угасналите им фасове в пепелника на верандата на старата къща.