неделя, 19 април 2015 г.

Здравей. Който и да си ти. Годините минават, а нуждата да пиша намалява. Привидно. Подозирам обаче, че се крие в джобовете на панталоните ми и само чака да си вкарам ръцете там, за да ги хване и да им връчи химикалка. Може би се чудиш какво правя когато не пиша, отговорът е прост - нищо. Някои казват, че да гледаш сериали е знак за депресия. Тогава мога да заявя, че съм потенциален депресар, живеещ в общество на депресари. Нуждата да живея в мечтите за чужд живот става все по-силна. Едно нещо не се е променило - все още съм ненаситна. Емоциите са моят наркотик и въпреки че се уча на умението да ги контролирам, понякога просто имам нужда да предозирам и да се загубя в тях. Изглежда за това гледам сериали. Но те не помагат. Трябва да ти кажа, че моята реалност далеч надхвърли всички измислени. И ако търся такива, за да се изгубя в тях, то е за да ги въплътя после в мислите и в живота си. Защото вече зная, че мога. Не е нужно да страдам, заради отминали или бъдещи случки, защото настоящето е в моите ръце. Аз извайвам мислите си, действията си, мечтите си така че те да ми харесват. Да са достойни за мен, и аз за тях. Живеем в несъвършен свят, в който единственото съвършено място е фикцията. Което не означава, че ние не можем да се наслаждаваме на малките грешки и пропуски в нашата реалност. Поемем ли мечтите си в нашите ръце, то нищо няма да ни липсва. Освен писането. И мисленето. И задълбаването. И онзи перфектен свят, в който принцесите на нашето детство обичаха да пребивават. Нека си го признаем. Твърде много неща не ни харесват. Вечно сме незадоволени, ти и аз. Аз и ти. Искаме повече предизвикателства, повече конкурси, по-малко баналност. Повече пяна в бирата, повече био в храната, по-малко соленост на водата в нас самите. Искаме толерантност, равенство, чистота. Но може би трябва да спра да говоря от името на всички ни. На теб, и мен. Какво означава да бъдеш сам? Защото аз усещам самотата. Хората ме стоплят, но аз се къпя с гореща вода. Зная какво е изведнъж да ти стане студено. И да трепериш. Какво става, когато умираме? Пардон, какво ще стане, когато умра? Би било хубаво всички болки, притеснения, радости... да изчезнат. Надявам се душата, ако има такава, да бъде нещо различно от тях. Заявявам с ръка на гърдите, че моята емоционална същност не е моята душа. Струва ми се, душата е нещо различно. Тя е нещо, което се проявява тогава когато не я търсиш. Казват, че е най-висша, според мен е най-скрита. В очите, където иска да е. Но е скрита. И все пак, дали остава след като умрем? Трябва да е така. Как смъртта би успяла да намери нещо толкова скрито? Не, душата остава. Въпросът е, какво е тя? Защо е тя? Защо ме отклонява, когато пишех за нещо съвсем различно. А вече не помня какво... Отклонява ме, защото душата ми се струва поредната религия. Един мит. Един опит за съвършенство, именно онова, което НЕ съществува в нашия свят. И ето го и следващия мит - за ДРУГИЯ - отвъдния свят. Не зная, не разбирам. Така ми се струва обаче. Всички мечтаем за място на пълен покой, място лишено от проблемните ни емоции, разум и съвест. Място, лишено от тяло. Е, може би не всички. Тялото не е толкова лошо, все пак. Но то не ни носи съвършенство и дори да умее да ни изпраща в един друг съвършен свят, то е за кратко. Мимолетно. Може би душата е свързана с духа. А състоянието на нашия дух не е мит, то си е съвсем реално и контролира нашите мисли и действия. Ако имаме достатъчно воля, ние можем да се преборим с него или по-точно - да го усмирим, за да се чувстваме по-добре. Сетих се за какво говорих преди това... Да се чувстваме добре не е достатъчно. Усещането е наистина приятно, но. Как да запазим екстаза? Как да удължим мимолетното? Как да намерим съвършенство в реалността? Извинявай отново. Аз съм щастлива. Аз съм доволна. Животът ми е интересен. Красив, спокоен и влюбен. Защо тогава... търся нещо повече. Защо? Ме поддържа само и единствено митът, че имам душа и че тя ще оцелее след цялото това безумие, след цялото това безсмислие, когато слънцето залезе и ме погълне нощта.

сряда, 5 ноември 2014 г.

отлетя.

Ангелче.
Ти си капките по миглите ми.
Пърхаш диво с бледосините си
пера. Махаш ми за
довиждане.
Аз стоя свита на килима
пред теб,
а ти ме гледаш -
опулено и с разбиране.
Кой друг ме познава?
Със сълзите, със смеховете,
изблиците и обичта.
Не помня любимата ти песен.
Последното, на което се радваше,
беше рап.
Толкова сме различни и
толкова близки.
Удоволствието е това,
за което живеем.
Емоцията, онази - дивата.
Но те не знаят, те не разбират.

Ангелче.
Синьо като морето,
бяло като снега.
Лятото е затвор, а Коледа не
не не не
съществува
без твоята песен.

неделя, 22 септември 2013 г.

Дали пък не?

Съществуват раними хора. Нежни като глухарчета. Те обичат мечтите, обичат илюзиите и залезите. Пострадат ли тези глухарчета, те забравят за онова, което обичат. Сърцата им се изпълват с мисли за скъсани стръкове трева, смачкани цветя, отсечени дървета. Все неща, около които някога е ухаело на въздух и свобода. Наранени, глухарчетата решават да си създадат ново мото в живота. Или - I don't care. В края на краищата, те са просто едни глухарчета. Каква сила имат да променят каквото и да било? Наивността им е покосена, но как ли... Ако например вятърът, този който понякога стопля, а понякога изстудява, ги е отвял, то те ще се възродят по-други, по-зрели. Ще се научат да оценяват живота в неговите реални измерения. Ще виждат хората такива, каквито са - мили, добри, смешни, глупави понякога, често лоши, главно със себе си. Обаче, ако една човешка ръка яростно ги е откъснала, без да пита " Да бъдеш или да не бъдеш? ", то тогава малките, нежни глухарчета имат по-малка вероятност да оцелеят. Уплашени, те ще се изпокрият в тревата, дълго ще сънуват кошмари. Дълго, дълго.. всъщност, докато не дойде някой да ги погали, да повярва в тяхната дребновата сила и жизненост. Тогава може би глухарчетата ще се замислят (" Хм.. Дали пък не.. Ехе! даа..." ), ще се превърнат отново от глухарчета в хора и.. борбата няма да е по-лесна, но ще я има. Защото, който е бил глухарче в предишен живот винаги ще сънува свободата, която трудно се печели, а дадена на готово, още по-трудно се опазва.

вторник, 6 август 2013 г.

Защо и в какво да вярвам днес?

Човекът е забравил да си поставя граници. В един клип на суинг песен от преди повече от половин век има луди танци, голи дупета, разлят алкохол, цигари и лудо развихряне на страстите. Не такива граници имам предвид. А онези, другите. Онези, на които мама и тате ни учат (или не ни). Човекът е научен да вярва повече на себе си и на своите произведения отколкото на природата. Аз толерирам всякакъв тип хора, стига да са честни със себе си. Съпричастна съм с хомосексуализма, с атеизма, със самоубийствата, с мързела. Но не разбирам хора, които не вярват в нищо освен в собственото си съществуване. Такива, които не вярват в Бога или в Природата или в Майка си или в Семейството или в Любовта или дори в Смъртта. Не ги разбирам. Не съм против човешките строежи, нито против вярващите в тях. Но емоционалното натоварване в онези сгради(молове) е твърде голямо. Цени, пари, стока, обезличаване, обезчовечаване. Децата, които вярват в играчката, повече от в себе си. И вярват в себе си, повече отколкото в Майка си или Баща си. Единственото, което бих искала да кажа за завършек е - родителите трябва да дават любов на своите деца, за да могат те да вярват в нещо, което се променя, греши, умира, но умее да прощава, да прегръща и да обича. Нека вярват в нещо, което е истинско. Децата не трябва да бъдат залъгвани с фалшива обич, защото някой ден те ще го разберат. И осъзнали, те никога няма да повярват не само в онези, които твърдят, че ги обичат, но и в чистотата на света изобщо. Нека на децата да се подари чувство за естетика и за обич и може би някога те самите ще пожелаят да го раздават.

Любов и(ли) отчаяние

Нощ. И ден. Редуват се сякаш са брат и сестра. А всъщност кроят планове как да объркат един младежки ум. Толкова са различни, колкото хората от двете страни на земното кълбо. Може би дори повече. Хемингуей има един цитат: " Не обещавай никога когато си пиян нещо, което не смяташ да изпълниш, когато си вече трезвен. " Ами така се случва, че нощта обещава много на деня, а после нищо не изпълнява. Понякога се чудя, съществува ли нощта изобщо или тя е просто там за да ни заблуди, да обърка мозъците ни, за да може, когато дойде денят, да се чувстваме объркани и самотни. 'Обичам те' са две силни думи през нощта. И две умиращи врабчета през деня. През нощта те намират подслон при някой добър старец, но през деня са отпратени от същия(защото както знаем, нощта рядко изпълнява обещанията си) и премръзват в последния си полет. Всички чакаме нощта, за да полетим. Дали в сънищата си или наяве, дали в прегръдките на леглото, на любимия или на плюшената играчка. На сутринта обаче страстите се охлаждат и изпадаме в блаженото спокойствие на нашата невъзможност да полетим. С две думи - смелостта се изцежда капка по капка, смила се в стомаха ни заедно с храната от деня. И на следващия ден сме пак същите. И пак. И пак. И пак. Кълбото се върти, а ние рядко. Освен докато спим. Тогава се въртим много. И се променяме. Водени от подсъзнателното - онези скрити в най-дълбоките части на нашия ум гъсенички, които с нетърпение чакат момента, в който ще се превърнат в пеперуди.

(Не)лесната свобода

Която е хем тук, хем някъде там. Вярвам в правенето на супа, в залезите, в птичките и пчеличките. Вярвам в истинските приятели и в преодолените кавги. Свободата за мен е в полъха на вятъра, в пличкането в морето и в смеха, от който болят всички мускули. Свободата е в правото да избираш, свободата е в сънищата и в светлината, която се отразява в чашата й с бира докато се смее. Свободата е в природата и не само. Тя изисква щипка смелост и чаша неразбории. Чаша кафе и черешов сладолед. Смутеност и любов. Възможността да постигаш сам своите цели. Погледът му, когато знаеш, че все още е твой. Разходките, които не причиняват умора. Изгревите и отново вятърът, който отвява всички спомени от миналото, за да остави място за поне една разлята чаша вино, поне една изпотена от танци рокля и поне една изгаряща, сладко-горчива целувка с живота.

сряда, 24 юли 2013 г.

welcoming change

ново начало.
нов град, нов свят.
нов смисъл. нов цвят.
счупвам всичко.
плача върху стъклата.
псувам, напивам се.
мълча, влюбвам се
в себе си, отново.
лежа, забравям.
красива съм, мечтая.
изпълвам се със слънчогледи.
вървя по бодили.
целувам огледала.
пея, съчинявам.
поливам всичко, паля.
сещам се. заспивам.
събуждам се, вървя.
отивам в рая.