No title

Страшно е всичко, което се случва в Япония. Много по-страшно от мизерията и кризата в нашата страна, бездомните кучета или циганите, с които се сблъскваме всеки ден. Но коя съм аз да определям събитията по скала. Всеки е затворен в себе си, точно когато народът трябва да се обедини и да помогне на останалите народи. Но какво ако народът не може да помогне дори на себе си. Все някога трябва да се жертваме, да изхвърлим дебелите палта в които сме се усукали и да се съживим. Ние, малките хора да забравим за малките неща, защото стават големи неща, неща, които не можем да контролираме, не можем просто да замахнем с ръка и всичко да се подреди. За пореден път разбираме, че не сме Господ. Но способни ли сме всъщност да загърбим малките си проблеми и да погледнем от една странична страна. Не, защото светът на всеки човек се върти около него самия, своите проблеми той превръща в проблеми на целия свят, а той е всъщност просто едно малко човече, просто прашинка във въздуха, която някой ден ще бъде отвяна. Просто муха, която някоя ръка ще прогони. Хората, които не са претърпявали големи трагедии надали могат да се поставят в позицията, на тези които са. Техните трагедии не са по-малки за тях. Никой не бива да си мисли, че разбира страданията на другия. Трагедията обаче, когато е толкова голяма, засяга целия свят. Но дори в подобна трагедия, най-вече в подобна трагедия, никой няма нужда от съжаление. Съжалението не е добродетел и никога не е било. Единственото, което могат да правят обикновените хора, които не могат да помогнат, е да се молят за чудо. Надеждата умира последна, нали така. Вижте България, времето се стопля, отлита зимата и макар с всичката скъпотия и трудности, всеки се радва на слънцето. На никой това право не бива да бъде отнемано. Всеки понякога има нужда от малко топлина, за това нека бъдем слънца един за друг. Понякога това е единственият начин да оцелеем.