Пишеш глупости и главата ти е пълна със сложности, четеш Тома Марков и главата почва да те боли. Опитваш се да не мислиш безсмислици, но се заплиташ в мрежата. Изведнъж смяташ, че паякът на стената ти е виновен и ставаш да го убиеш. Отиваш да си теглиш душ, защото си ужасно гнуслив, а после хвърляш хавлията и отваряш щорите. Защо трябва да ти пука, че някой може да те види.
Разхождаш се гол из стаята, а после из другите стаи и си мислиш, че си Кристина Агилера. Изведнъж тя ти писва и решаваш да си Деми Мур. Накрая всички ти писват и оставаш себе си. Мислиш си за миналото, настоящето проспиваш, а бъдещето не можеш да определиш, та защо да си играеш... И все пак и от миналото ти писва, става ти лошо от еднаквите картини и хора, но не ти се иска да избягаш. Имаш свободата, която искаш, животът е хубав.
Всичко се било връщало, надали. По скоро всичко минава и заминава, ти го стискаш и ревеш, за да остане, но то те удря, подритва те и отклонява пътя си. Идва ред на твоя път. Метаболитните пътища били като истинските. Някои се разклонявали, други се сливали. Някои били обратими, други необратими. Имали нужда от регулиране. Чудя се какво имаш да му регулираш на един път след като е необратим. Колкото и пъти да събираш боклука и да го пускаш в кофата, той все ще се трупа там и ще те залива. Ако случайно успееш да се върнеш в началото и да намериш друг път, надали ще се върнеш там. Толкова пътища имаме, които сме изоставили. Някои си мислят, че трябвало да се върнем към тях и да не ги режем просто от картата. Но всъщност какво ще правим там. Ще се блъскаме до последно в стената и ще си мислим, че ни е хубаво. Или ще пречукаме стената, защото изгаряме да вървим точно по този път. Едва ли. По-скоро ще си хванем пътя, ще се приберем в къщи, ще си пуснем да гледаме The Wall , а на другия ден ще хванем друг път. Отвреме навреме ще чакаме да се слеем с оная задънена уличка, но един ден ще хванем магистралата и ще забравим за всичко. Ще се надяваме да е необратима, но тя ще е обратима.
Няма коментари:
Публикуване на коментар