Имало едно време едно селце наречено "Царство". Селцето нито било богато, нито имало свое царство. Така го бил кръстил преди време един от известните художници, с които то се прославяло - Петър Мартинов. През целия си живот той рисувал единствено красивия планински район, в който то се намирало и не намерил по-точна дума да опише извивките, красивите зелени поляни през септември и старите дървета, които в това забравено от света кътче не били докосвани от векове. "Царство!", казал той. "Така ще се казва нашият дом, защото през живота си, нито в книги, нито по време на пътешествия, аз не съм виждал по-добро описание на тази дума. Нашето село няма да се казва "Царство", за да бъде по-различно и по-възхвалявано от останалите, защото за такова то не се смята. То ще се казва "Царство", защото никоя друга дума не би подхождала на тучните поляни, малките къщурки, величествените планини и пищната природа на нашия край!" И ето как това нищо и никакво село, видяно през очите на един художник, станало "царство".
Минали години и селото загубило своето значение за своите жители. Табелата била изтъркана, тези, които минавали от там, мислели, че минават през "Арство" и дори не се питали какво означава това, толкова села имали какви ли не шантави имена. Поляните сякаш вече не били толкова зелени, къщите сякаш били по-схлупени и дори дърветата през септември били свити, сякаш животът замирал в тях много преди да дойде зимата.
Родът на художника, който измислил онова име на селото обаче все още съществувал. В старата къща на художника живеели неговите правнуци и техните деца. Майката, по рода на Петър Мартинов, с нищо не приличала на своя предшественик. Напротив, тя сякаш била по-схлупена и от самото село. По цял ден седяла, сякаш очаквала след момент къщата да падне отгоре й и да я затрупа цяла и това никак не би я притеснило. Мъжът й, виден търговец, бил много активен в селските работи и много различен от нея, но по никакъв случай не би могло да се твърди, че той, макар и от друг род, имал и частица от онази енергия, която притежавал художникът. Техните деца, три момичета, и трите хубави и подредени, и трите били различни до една. Най-голямата била русокоса, с много тъмни очи и била досущ като баща си - енергична, амбициозна. Тя мечтаела някой ден да се махне от това село и да постигне успех в градските работи, може би като актриса, кой знае. По-малката била по-скоро като майка си, свита и простодушна, единствената разлика била, че тя обичала да чете. Четяла много и главата й се пълнела с мечти, които обаче тя не допускала по-близо до себе си, защото много добре знаела какво е реалността и какви са възможностите в това село. Най-малката дъщеря - тя сякаш била от друго измерение. Не, никак не приличала на баща си, особено с неговия материалистичен дух. Нито пък на майка си, толкова спокойна, сякаш нищо не я вълнувало. Не, тя била момиче хубаво и чисто, обичала природата и всеки ден се разхождала из селото. Обичала да наблюдава и най-малките нещица, как хората излизат от библиотеката с книги в ръце или пък как миришел ново-изпеченият хляб в пекарната. И най-вече, най-вече обичала птичките. Само как се надували, когато започвали да пеят, а какви чудни звуци леели от това мъничко телце! Тя виждала, че селото западало, това не й убягвало. И понякога тъжала, че никой не прави нищо за това. Понякога взимала своите моливи и вървяла чак до края на селото, за да се добере до онази табела и започвала да рисува наново онова "Ц", което така обичала, а то така се губело... И нейните моливи не могли да променят това. И все пак, в това момиче, духът на "Царството" сякаш се бил вселил и още живеел.
Няма коментари:
Публикуване на коментар