Всички ние имаме мечти. Те са храната на душата. Те са спасението в трудните времена, те са мястото където всеки един може да бъде това, което иска. Там ледени цветя разцъфват през зимата, там при едно докосване на студения прозорец слънцето се появява, целува ледените цветя и те, в свойта кратка красота, се топят безследно*, за да се разкрие зад прозореца пъстра картина от преливащи цветове и гами - топло жълто, оранжево, розово и кафяво. Но какво ако всичко това се развали? Тогава магията спира и отново ни обгражда студа.
Красотата на мечтите е такава, докато те са само в нашите мисли. Разкрием ли ги на света, решим ли да ги осъществяваме, те стават прости, безцветни и нереализуеми, защото се срещат с днешната реалност. Оскар Уайлд твърди: "В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш." Мечтите са мечти, защото са вечни, радикални и индивидуални. Мечтателите са затворени в свой собствен свят, в своите собствени мисли, където осъществяват мечтите си. Повечето хора обаче копнеят да реализират мечтата си. Да я докоснат, да повярват, че е възможна. Но не могат, именно заради рамките, които само си поставя човешкото съзнание. Колко пъти ние чуваме "Аз не мога". Тези думи са в речта на много хора. Човекът е изпълнен от страх. Страх от себе си. Този страх го обладава, кара го да се крие в себе си, да съди останалите. Ние сме ограничени в нашето мислене, защото сме загубили вяра в себе си и в собствените си мечти. За съжаление, днешно време има много случаи на неудовлетворени и затворени хора, забравили да живеят. Сигурна съм, че всеки има някаква мечта. Но никой не вярва, че може да я осъществи. Всички бягат от мечтите си, предават се и стават част от стадото. Всички в това стадо са толкова еднакви, толкова глупави. Няма дори една черна овца. Няма някой който да се бори да направи истинско и пълноценно собственото си съществуване, а и не само. Днешната действителност е променила до такава степен съзнанието на младия човек, а и на човека изобщо, че се стига до там, че още при раждането на един човек на него му е втълпявано, че не може да гони мечтите си, защото са нереални. Човек не може да стане художник или писател, защото няма да получава достатъчно пари. Човек не може да вярва в своите желания, защото повечето от тях няма да го доведат до успех, а просто ще го отклонят от пътя, който се смята, че той трябва да извърви. Определен път, път към пари и слава. Истината е , че човекът си е измислил този път, и съзнателно си е поставил преграда, която да го поставя на светлинни години от неговите мечти. Трудно е в действителност, в тази реалност, да се роди характер, който да гони мечтите си и да се бори за тях. И все пак е нужно само едно желание, което всеки нормален човек има, за да се задейства истинския път към щастието. Платон твърди, че "Желанието само по себе си се явява желание за неограниченост". Зависи единствено дали ние сами ще поставяме рамки на своите мечти или ще им сложим крила, счупвайки онези вериги, които ни пречат да бъдем щастливи.
Има хора, които не биха могли да си представят света без своите мечти. Те биха се чувствали оковани, те биха загубили свободата си. А в крайна сметка, всеки се стреми към свобода, и най-вече свобода на духа. Нали? Според мен всеки би трябвало да умее да пуска мислите си на пътешествия, които да го водят до света на копнежите и желанията. До света на сбъднатите мечти. Защото в днешната действителност, единствено вярата в мечтите може да направи хората щастливи. А ако започнем и да ги сбъдваме, не би ли бил по-красив светът?
* Христо Смирненски - Зимни Вечери
Няма коментари:
Публикуване на коментар