Стихия

Тя излиза на сцената. Разперва ръце, сякаш са крила и пада на земята. Осъзнава, че това е нейната роля. За нея този момент е по-истински от всеки друг. Тя се намира в своята поляна от цветя. Сцената е целият й живот, а тази пиеса описва нейния житейски път. Музиката свири нажежено. Изведнъж тя се загубва, цветята изчезват и на тяхно място се появават бодили. Тя е безсилна, слаба и уморена от раните. Страстта й я убива отвътре, а бодилите продължават да дращят. Нежните й ръце обгръщат пода на сцената, хващат се за тревата, сякаш в тях е целият й живот. Тя започва да се гърчи в агония, къса тревата, опитва се да се пребори с емоцията, но бодилите са безмилостни. Публиката я обожава, а тя загива там, на сцената, гледана единствено от птичките в небето, оцветявайки бодилите в червено.
Влизат хора, навеждат се над нея, докосват я, вдигат тялото й. Бодилите са изчезнали, всичко е цветя. Тялото й само се надига на сцената. Въздухът сякаш й говори, тя сякаш е богинята на тази нейна поляна, всичко живо вече й се подчинява. В театъра всички са в захлас, но тялото й се отпуска и окончателно напуска сцената.
Слагат тялото в дървен ковчег, а в нейния свят птичките я поставят в легло от лалета и зюмбюли. Един миг в два различни свята. Гръмотевици. И пролет. Дъжд. И слънце. Черни дрехи. И розови цветя. Спуска се завесата.
Нейният любим носи червена роза. Къса лист по лист и го хвърля над гроба й. Целува всеки лист с обичта, с която е целувал нейните устни. Червените венчелистчета покриват нежните й ръце и тя ги поема със същата обич, с която го е обичала. Той си отива и не забелязва как цветовете леко се помръдват.
Монолог на майката. Тя скърби за дъщеря си, но повече скърби за ранната смърт и късия и пошъл живот, който тя е водила. Зад кулисите, на сцената, без семейство, отдадена единствено на любовта си към танците. За майката това е пропилян живот. Тя рони студени сълзи и в поляната започва да вали. Младата девойка започва да чувства студ и мъка.
Тя отваря очи в съня си, там-някъде между двата свята, разпръсква цветята и започва да обикаля улиците на малкото градче. Влиза в къщата на своя любим и му пее на ухо. Пее му за страстната любов, която е изпитвала, пее му така както дори не е танцувала приживе.
На другата вечер същото представление. Сменят героинята. Но преди тя да излезе на сцената се появява Тя. Богинята на онази поляна, наречена живот, пръст, извор. Обсипана в цветя се появява и изиграва най-красивото си представление. Всички са в захлас. Спуска се завесата и тя изчезва. Всичко е покрито с цветя. Силни аплодисменти кънтят в залата.
Късно през нощта всичко се разтриса. Това е и първото регистрирано земетресение. Някои смятат, че това е нейната болка, дълго събирана в онова нежно тяло, обрулено от бодилите на живота, и че накрая емоцията й избухва над целия град, понеже своята обич и скръб девойката не може да контролира. Някои пък си затварят очите, казват че тя въобще не се е появявала онази нощ, отричат дори да са я видели на сцената. Твърдят, че било друго момиче. Но тя е била там. Онази стихия, от която всички се боят и никой не може да контролира. Която дълго спи в легло от цветя в една поляна отвъд този свят, но когато се пробуди е разрушителна и неумолима.