Минало несвършено

Лияна стоеше на перона. Вглеждаше се в жп линиите и те й се струваха безкрайни, както всеки път когато идваше тук. Влакът стоеше спокойно, сякаш потънал в съня си. Този влак й носеше много спомени, въздействаше й едва ли не по онзи начин, по който само стар приятел умее. Идваше тук всяка вечер от десет години насам, а случеше ли й се да пропусне да дойде, лицето й ставаше унило, скръбно, сякаш част от нея липсваше. Знаете как болният човек всеки ден трябва да взима дозата хапчета, които да го пазят жив. Хората в града я наричаха болна, но у всички тя будеше онова съжаление, което буди не просто болният, а онзи болен, който е на смъртно легло. На тях им изглеждаше, че тя всеки ден чака сетния си миг и да види онзи стар, очукан влак е нейното предсмъртно желание. Хората чакаха всеки миг тя да се строполи пред заспалия влак и да се намери някъде другаде, където както казваха, щяла да бъде по-щастлива.
За Лияна никой нищо не знаеше. Откакто се помнеше поетът Георги, той я бе виждал всяка сутрин да слиза някъде от покрайнините на града и да се отправя към местната библиотека, в която работеше. Не беше красива жена, но той дълбоко й симпатизираше. Говореше си с нея отвреме навреме, но опиташе ли се да разбере нещо повече за нея, тя просто мълчеше. Беше най-потайната дама, която някога бе срещал. Иначе бе много мила, изключително добра и не правеше ни най малко впечатление на една от онези жени, които бяха известни с това, че криеха тайни помисли и коварни планове. Заплатата й не стигаше да ходи по разни мероприятия, но пък за това имаше толкова много книги на нейно разположение. Четеше много руска литература, възхищаваше се на правдивостта, която намираше в страниците на 'хубавите книжки', както тя ги наричаше и си личеше, че попива това, което чете, защото в разговорите с писателя тя изказваше доста интересни и радикални мнения, които на него му звучаха досущ като мислите, които се въртяха в главата му и докато я слушаше, той се опияняваше, ставаше досущ като пияна вишна и изпитваше странното желание да я прегърне, но никога не посмяваше, тъй като бе сигурен, че тя ще го отхвърли.
Лияна продължаваше да ходи на перона и сякаш това бе единственият смисъл в целия й живот. Там, гледайки влака, тя бе като влюбена, отчаяно влюбена. Гледаше го като дете, на което дават играчка, гледаше го като бездомник, който е намерил пара на пътя, гледаше го с широко отворени очи и сякаш очакваше той да й проговори. След вечерните си срещи със стария влак тя подскачаше по улиците, миришеше цветята и си пееше. Сякаш се възраждаше. Георги я гледаше през прозореца си всяка нощ, тя му носеше нужното спокойствие, макар и да се чувстваше на светлинни години от нея, той я обичаше и всяка вечер след като затваряше щорите започваше да пише, всичките му стихове бяха вдъхновени от нея и всички девойки ги обичаха, защото бяха цветни, истински, изпълнени с топли чувства и силна обич.
Годините минаваха, Лияна продължаваше да живее сама, а поетът - да страда по нея. Веднъж Георги реши да й предложи да се омъжи за него. Тя се съгласи, защото го харесваше, а и той никога не бе бил прекалено взискателен към нея. Те заживяха заедно и тя усещаше, че той я обича. Понякога поглеждаше към неговите стихове и веднъж дори й доставиха удоволствие. Той я остави да посещава гарата, не знаеше каква е нейната тайна, но знаеше, че това бе важно за нея и я обичаше достатъчно, за да й даде свободата, от която тя се нуждаеше. Тя му даваше всичко, смееха се заедно, говориха си до късни нощи, събуждаха се един до друг и се разхождаха из парка. Всичко вървеше чудесно, докато Георги не реши, че тя е само негова и някакъв си влак няма право да я има. Нареди да махнат стария влак, като си въобразяваше, че тя вече няма нужда от него, въобразяваше си, че любовта им я прави достатъчно щастлива. Но не бе съвсем така.
Всъщност цялата тази история бе тръгнала, когато една вечер двамата съпрузи се скараха, за някаква глупост, за каквото и всички съпрузи се карат. Само, че душата на поета е така ранима и той прие кавгата на сериозно. Реши, че трябва да покаже кой е мъжът в къщата и нахлу в килера, който бе Лияненото пространство. Отвори чекмеджетата и започна да рови, така както гладно куче рови в паницата си. На дъното на чекмеджето той намери стара снимка във влак. На нея той позна жена си и друг мъж. За нея бе закрепен билет, който никога не бе използван. Обхвана го гняв, сърцето му заби лудо и още същата вечер се обади да махнат стария очукан влак.
Лияна се чудеше какво става. Мъжът й бе раздразнителен, не й говореше, сякаш криеше нещо. Цялата вечер тя се мъчеше да го разведри, но той се заключи в другата стая и я остави сама и объркана. Още на другата сутрин оскърбената Лияна се завтече към влака. Искаше да го види, да излее цялата си мъка там. За нейна изненада влакът бе изчезнал. Тя се сепна. Краката й се разтрепереха цели, тя слезе на жп линиите и вървя, вървя цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден. Не откри своя влак. Цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден я търси и Георги. Откри я, заспала в своя вечен сън върху жп-линиите. Поиска му се да върне времето назад, поиска му се никога да не бе влизал в онази стая, никога да не бе откривал тайната на своята Лияна. Да я бе оставил просто да бъде Лияна, с него през деня, и вечер, там, на перона до стария очукан влак...