грозната истина или?

Като бях малко момиченце, вярвах, че няма невъзможни неща. Но всъщност ние, обикновените хора, сме затрупани от невъзможности. Невъзможно е да бъдеш друг, освен себе си, например. Роден ли си лицемер, такъв си оставаш. Роден ли си самотник, цял живот се губиш в самотата. Разбира се, случват се чудеса, но те са мигновени и дори тогава ни е трудно да повярваме в тях. Много малък брой хора успяват да усетят вълшебството на възможното. И не говоря да получиш шестица, защото си си научил и всякакви такива следствия.. А за онези възможности, в които съдбата има пръст. Именно изобилието от невъзможности е това, което ни съсипва. Да си щастлив ли? Невъзможно. Да си обичан и да обичаш? Рядко. Любовта да трае вечно? Кой въобще вярва в тези работи. Да не грешиш? Да не боледуваш? Да не тъжиш? Та ти не би бил човек. Човекът се изтърква, той се изхабява и свършва изморен, съсухрен и грозен. Това е, защото той е заплетен в мрежата от невъзможности. Лабиринт, в който се лута цял живот, търсейки изхода. Заключена стая с прозорци с решетки на тях. Там се намираме ние. Виждаме през решетките, така както виждаме поредния път в лабиринта. Губим се, лутаме се, а времето си тече. Ще намерим ли изхода? Ще намерим ли светлината в края на тунела? А какво всъщност представлява тя? Животът е пълен със заплетени нишки, по които се плъзгаме, заплитаме и гоним, но имат ли те край? Заплетени ли сме ние всъщност в едно кълбо, чийто край е смъртта и дали онова, което виждаме през прозореца не е просто илюзия? Просто поредната спирка в лабиринта, която ни изморява, защото всяка една е така недостижима. Една от всичките спирки на живота, които ни правят все по-малко живи. Светлината ни осветява, но спирката остава назад и потъва в мрака. И не ни остава нищо друго освен да се лутаме, търсейки следващата спирка, друга картина зад решетката. И в крайна сметка целта е онова, което ни води. Да си задаваме въпроса: "Кое е възможно и колко възможно е всъщност?" би било пагубно. И все пак, задавайки си го, аз не искам нищо освен да повярвам във възможното. Всеки има нужда от това. Затова и някои си го измислят. Някои летят. Моите крила не са съвсем счупени, но са загубили вяра в своите способности. Просто им се случват само невъзможности. А светлината в лабиринта е просто една илюзия. Но какво сме ние без илюзии? Илюзиите ни хранят, а изгубим ли ги ние оставаме сами и голи. В поле от истини. А как се живее така? Илюзията е ВЪЗМОЖНОСТТА.