сън

All we are is dust in the wind

Вчера случайно намерих няколко минутки да постоя и погледам стената. Странно колко добър приятел може да бъде тя. Докато я съзерцавах осъзнах нещо. Осъзнах, че .. нямам време да осъзнавам нищо последно време. Сякаш мислите ми са в застой и всичко, което имам са задачи. Задачи, задачи, задачи.... Тогава стената ми се видя много нужна. Просто бяло платно.. Бяла дупка. Празнина, която да напълниш с мисли. Напомни ми почти на.. бял лист хартия. Работата беше там, че.. аз просто стоях и си гледах стената. Стената ме гледаше. Липсваше ми нещо.. химикал? Боя? Не.. Аз просто бях бяла като стената. Или поне ми изглеждаше така. Кого ли успявах да залъгвам..

Както и да е. Затворих си очите. Там се появи едно момиче. Момичето плачеше. "Защо плачеш?", го питах. "Загубих си мечето", отговори то. Дожаля ми за него. Казах му, че имам едно мече. Не е точно като неговото, но.. бих му го дала ако желае. Момичето продължи да плаче, стори ми се, дори по-силно. "Не искам чуждо мече! Искам си своето." Ех... де да имахме всички еднакви мечета, че да можехме да услужим на дете в нужда. Реших, че съм излишна и отворих очи...

Бяло.Бяло.Бяло.Синьо.Розово.Червено.Явно пак бях затворила очи. Този път пред мен беше застанал един мъж. "Кой си ти?", го питах. "Не зная", каза той. "Как не знаеш?" "Еми... не зная." Хммм, замислих се аз. "А ти семейство имаш ли?" "Нямам.." "А къща имаш ли?" "Нямам..." "Родна страна?" "Не.." "Мечти?" "Не.." "А кажи ми ти... имал ли си?" "Имах. Имах някога. Имах една мечта. Тя беше проста мечта. Тя.. Тя..." "Какво?" "Аз.. нищо." "Нали каза, че си имал мечта?" "Имах." "Каква беше тя?" "Не знам." "А ти кой си?" "Не знам..."

Телефонът звънна и отворих очи. Странно. Никой не беше звънял. Що за щуротия? Сега и аз ли се побърквам. Само това ми остана. Това ще е от стената, ей! Я ще пробвам да поспя малко без да гледам това бяло...бяло.... бежово... розово...черно. "Аууу! Коя си ти?" "Хе-хе. Не казвам." "Еееее, ама вие всичките мълчите! Как се предполага аз да ви разбирам." "Лесно." Каза тя и изведнъж засвири музика. Черни коси. Черни дрехи. Черен поглед. Лесно било. Е на мен не ми е лесно! След малко тя започна да танцува. Но.. сякаш нещо се бе вселило в нея. Та тази побъркана жена се удряше в земята! Очите й бяха изкочили, тя крещеше, молеше се, а ръцете й бяха насочени към небето! Ама.. ама тя откачаше! След това ме погледна. И .. се разплака. Черното по нея се размаза, главата ми започна да се върти.. Черно..черно...сиво...ръцете й изчезваха...Гърдите й сякаш за последно потрепваха... Сиво...И бяло. Пак бяло.

Ех, това бяло. Почваше да ми писва.. Главата ми щеше да се пръсне. Да беше поне някое синьо, сиво. Но не! Това пронизващо бяло. Бели гълъби, бели рокли, бели цветя, бели панделки... А всичко беше цветно щом затворех очи. Цветно и...тъжно. Но защо? Защо всички плачеха! Каква беше тази картина на нещастието? Нещо ми се губеше... Стена, нали щеше да ми бъдеш приятел!

Не... Губиха ми се силите. Заклещена бях между крещящото бяло спасение и трагедиите на някакви..някакви..непознати.

Ох.. разбирам те, стена. Не ти е лесно с мен. Аз само мълча. Мислите ми ти не можеш да разчетеш. Мога ли и аз? Аз мога само да спя, стена. Казват спортът е полезен. Аз знам най-лесното движение! Отвори очи..затвори, отвори..затвори, отвори! Затвори. Отвори! Затвори. Но мога ли така, стена... Хайде стига мислих, време е пак да спя...

All we are is dust in the wind

Бялото най-сетне е синьо. Ето ме, на брега. Вятърът е моята стихия. Обрулва ме и.. пак съм аз. По дяволите, море! Ще те преплувам! Но чакай.. Коя съм аз? Защо съм тук? Къде са те? Къде е то.. и тя.. и той? Сама съм. О, не, чакай! Ето я.. за теб е плакала, море. А сега е част от теб и ти си част от нея. Виждам я, вълните я полюшват.. А той? Тук, казваш? Тук? Сигурно ли си? Пясъкът? О, не, но аз не виждам.. О.. Море! Жестоко си ти днес. Защо ти нея приюти, а него не? И мен ли ти тъй ще изхвърлиш... А детето? Моля те, море. Детето все пак е.. дете. Какво? Къде казваш да погледна? В небето. Чакай.. О, да, нещо виждам. Лети! И какво е това в ръцете му? Кажи! Мече! О, виждам свойта мечка е намерило! Море! Как може да си ти тъй грубо, строго, но и тъй разбиращо и.. Ах, мечти... Не! Къде отиваш ти! Море! Море! Остани! По дяволите, море, остани поне ти! Виж, сълзи... Ох, недей...недей..недей... море...

I close my eyes only for a moment and the moment's gone

И пак бяло. Предполагам за морето аз не бях готова още. Или то за мене.. Мистерия една... Безгранична. И епична. Сатирична. И садистична. Ех... Но знаеш ли, стена! Ще се справим ние с теб. Има нещо черно в мен, контрастиращо на твойта бялост. Но аз прегръщам своето мече и.. знам коя съм, предполагам? Уви, приспива ми се пак. Но ще се срещнем с теб и утре, няма как. Cause all we are is dust in the wind...