нечовешки мисли

Според легендата богинята на плодородието Деметра се разсърдила на Зевс, защото дал любимата й дъщеря Персефона за жена на бога Хадес, владетел на подземното царство и царството на мъртвите. Гневът й спрял всякакъв растеж на земята. За да спаси хората от гладна смърт, Зевс решил две трети от годината Персефона да живее при майка си, а една трета при мъжа си Хадес. Оттогава всяка година Персефона напуска майка си и Деметра потъва в скръб, а заедно с нея скърби и цялата природа.
Минали много години и дошла година две хиляди и единадесета. В небесното царство бил настъпил хаос. Зевс се бил уморил, занемарил своите задължения и забравил да напомни на Хадес за посещенията на Персефона при своята майка. Владетелят на подземното царство веднага се изхитрил и решил да задържи младата девойка цяла година. Деметра отново скърбяла, а заедно с нея и цялата природа. Земята била суха, а хората гладни. Годината се изнизвала, а гладът ги карал да оглупяват, да забравят своите ценности и да губят чувството си за принадлежност към народ, семейство и покъщнина. Започнали да нахълтват непоканени порокът и посредствеността, следвани от самата смърт. В този хаос Хадес успявал да прибере много човешки души в своето царство.
Никой на земята не знаел дали боговете си правили шега или просто били решили да изпробват човешкия ум. Умът, който векове наред творил и измислял все невероятни чудеса. Умът, който бил измислил градовете, пътищата, бил обиколил и изследвал всяка част от света. Умът, който съумял, че човеците били толкова много и различни - някои от тях неукротими, луди; други гении, и че тъй като никой не бил съвсем съвместим със съседа си, трябвало да бъде сътворена войната. Не, умът нямал насищане и сътворил войната като средство, с което да посече собствения си вид. Този човешки ум не се спирал, продължавал да бълва нови и нови чудесии, сякаш воден от могъща сила. Но в един момент той просто спрял. Спрял да си почине. Човекът не знаел, че това ще е фатално.
Веднъж появил се, хаосът завладял умовете, сърцата на всички човеци. Човешкият вид нарекъл това криза. Много хора обвинявали боговете. "Ах, Зевсе, защо не прати Персефона при своята майка, а остави Хадес да властва така сурово над всички нас!" Бедността и неплодородието на земята човекът наричал криза. Но той не знаел, че боговете го изпитвали. И че кризата бил хаосът, хаосът в човешкото съзнание. Забравили за боговете, които дълго се били грижили за тях, хората се отпуснали в удобната ложа на простото съществуване. Постепенно тя се превърнала в дървен стол, а когато столът изгнил, те всички се намерили на земята. Робуващи на всичко, създадено от тях самите. Реда, парите, властта. И тогава хората почнали да се питат: "Що за разумни люде сме ние, след като начинът по който живеем противоречи на сътворението, противоречи на истината, противоречи на вярата и противоречи на развитието. Къде сбъркахме? Защо спряхме да се развиваме?" И въпросите били уместни. Защото хората били забравили и сътворението, и истината, и вярата, и развитието. Забравили своите богове и ги разочаровали със своята лакомия и порочност. Хората трябвало да се запитат тези въпроси, тъй като нещо по техния житейски път сериозно се било повредило.
---
Сега Деметра стои и плаче в своето небесно царство, а аз като една Персефона съм затворена на място, което ме плаши, играе си с ума ми и ме побърква. Вече дори не си задавам въпроси, защото знам защо. Защото човекът е бил създаден. В мига, в който Адам и Ева са преминали портата на Рая, те са покосили и умъртвили нашия шанс за Рай. Ето защо той никога няма да съществува за нас. Не и докато духът ни не отлети, не и докато се наричаме хора. Вярно е, че са милиони райските места по света, безброй са малките неща, които човекът обича и нарича свой рай, но също толкова многобройни са и грозотиите, пороците и трагедиите. Вярно е също така, че човек никога не може да се начете на хубави книги, да се наслуша на хубава музика, да се нарешава на интересни задачи и въобще да се насити на всяка една сладост, която има в живота. Но историята вече е препълнена с толкова събития, обрати и невероятни изобретения на човешкия ум, че тя започва да заскучава. Защото е много трудно в хаоса човекът да твори нещо ново. Изкуство? То отдавна е забравено. Война? Тя никак не е неизвестна. Свобода? Да, но духовна? Може би. Може би никога. Вяра?
Пътят към вярата е може би единственият достоен за човек от нашето време. Връщане към началото. Забравяне на самолюбието, маниакалността и материалността. Отдаване на нещо по-висшо от нас. И може би опит за спогаждане с боговете, които открай време са разтроени от човешкото. Един бяг, един полет далеч от всичко нисшо и повърхностно. Едно докосване до чистотата на природата. Едно пречистване на собствените ни души. Защото всичко друго е излишно.
Поради човещината си всеки желае да опитва, да изпитва нещо сладостно и ново. Било то любов, било то някоя висша цел в помощ на човешкия вид, или пък някое неземно изживяване. Но истината е, че всяко изживяване е твърде земно и напълно човешко, то бива изживявано като на филмова лента, след това дълго ценено и съхранявано, за да се озове в нищото. Или да остане в историята. Но с каква цел? Един бог знае.
Заговорили вече за боговете, ще се върнем в техния свят. Свят, мечтан от всеки един смъртен. Защото всеки един от нас тайно пази малко вяра в себе си. Съхранява я и вярва, че боговете ще му помогнат. Но знае ли се дали Зевс ще отпрати най-сетне призив към Хадес да пусне Персефона при своята майка? Не се знае.
А през това време, тук, ако трябва да се използва точност ( в помощ на историята ), година две хиляди и единадесета, месец август, ден деветнадесети, място - земя, е настъпил един умиращ сезон. Сезон, който е трудно да се опише без мъка, без тайна тъга в движенията на пръстите. Сезон, който вероятно ще остане в историята като "умиращия сезон", като "сезона на залеза". Ако въобще след този ден остане история, заслужаваща да бъде записвана. Защото докато за боговете цялата човешка история е просто един миг, то за човекът тя е всичко, което остава след него. И след като аз съм все още човек, ще изляза от въплащението си в Персефона, жена на владетеля на подземното царство и царството на мъртвите, и ще се озова тук, на земята, за да продължа една безумна мисия. Ще стъпя здраво с двата крака, само за да се впиша в поредната страница на едно съществуване, чиито смисъл все още не е открит. Човешкото.