да опитомиш звяра

Дали си господар на съдбата си или роб на страха си? Страхът. Много дълго мълчиш, опитвайки се да го преодолееш. Трудно може да бъде укротен този див звяр. Особено онзи страх - страхът, който идва неочаквано. Точно както не можеш да познаеш какво ще ти се случи в следващия момент, както не знаеш какво се намира зад ъгъла. Когато ти е трудно да започнеш отначало или пък да се отделиш от миналото. Когато чакаш и чакаш. И си под напрежение. Когато си влюбен и ти пърхат пеперудки в стомаха и не можеш да мислиш. Когато ти предстои нещо голямо и хубаво. Онова изгарящо чувство. Или пък нещо неприятно. Чувстваш се сякаш падаш от висока сграда, сърцето ти бие лудо и пръстите ти треперят. Страхът е следствие от всичко това. Може би? Но как иначе би могъл да идва толкова внезапно и да разтриса цялото ти тяло, да го обикаля, плетейки мрежи, така, че да се оплетеш и да не можеш да избягаш от него. Ти бягаш! Ти не можеш да седиш там. Не и в една стая със страха. Не и съвсем близо до него. Не и да го виждаш, не и да го чувстваш. Ти бягаш... Но страхът е зад теб. Гони те, хваща те, ти пищиш, молиш се, трепериш. Сълзите се разтичат по красивите ти скули, а ти се превръщаш в едно безпомощно дете. До скоро борещо се със страховете си, с достойнството, че ги е преодоляло! И ето, че страхът те е изненадал. Твоят господар, твоят поробител. Кой ще свали твоите окови? Кой ще опитоми звяра?

Blue is the colour of the red sky
Blue is the colour that she feels inside
I can't hide my fear anymore
Can she tame the beast that is her fear?

грозната истина или?

Като бях малко момиченце, вярвах, че няма невъзможни неща. Но всъщност ние, обикновените хора, сме затрупани от невъзможности. Невъзможно е да бъдеш друг, освен себе си, например. Роден ли си лицемер, такъв си оставаш. Роден ли си самотник, цял живот се губиш в самотата. Разбира се, случват се чудеса, но те са мигновени и дори тогава ни е трудно да повярваме в тях. Много малък брой хора успяват да усетят вълшебството на възможното. И не говоря да получиш шестица, защото си си научил и всякакви такива следствия.. А за онези възможности, в които съдбата има пръст. Именно изобилието от невъзможности е това, което ни съсипва. Да си щастлив ли? Невъзможно. Да си обичан и да обичаш? Рядко. Любовта да трае вечно? Кой въобще вярва в тези работи. Да не грешиш? Да не боледуваш? Да не тъжиш? Та ти не би бил човек. Човекът се изтърква, той се изхабява и свършва изморен, съсухрен и грозен. Това е, защото той е заплетен в мрежата от невъзможности. Лабиринт, в който се лута цял живот, търсейки изхода. Заключена стая с прозорци с решетки на тях. Там се намираме ние. Виждаме през решетките, така както виждаме поредния път в лабиринта. Губим се, лутаме се, а времето си тече. Ще намерим ли изхода? Ще намерим ли светлината в края на тунела? А какво всъщност представлява тя? Животът е пълен със заплетени нишки, по които се плъзгаме, заплитаме и гоним, но имат ли те край? Заплетени ли сме ние всъщност в едно кълбо, чийто край е смъртта и дали онова, което виждаме през прозореца не е просто илюзия? Просто поредната спирка в лабиринта, която ни изморява, защото всяка една е така недостижима. Една от всичките спирки на живота, които ни правят все по-малко живи. Светлината ни осветява, но спирката остава назад и потъва в мрака. И не ни остава нищо друго освен да се лутаме, търсейки следващата спирка, друга картина зад решетката. И в крайна сметка целта е онова, което ни води. Да си задаваме въпроса: "Кое е възможно и колко възможно е всъщност?" би било пагубно. И все пак, задавайки си го, аз не искам нищо освен да повярвам във възможното. Всеки има нужда от това. Затова и някои си го измислят. Някои летят. Моите крила не са съвсем счупени, но са загубили вяра в своите способности. Просто им се случват само невъзможности. А светлината в лабиринта е просто една илюзия. Но какво сме ние без илюзии? Илюзиите ни хранят, а изгубим ли ги ние оставаме сами и голи. В поле от истини. А как се живее така? Илюзията е ВЪЗМОЖНОСТТА.

Sweetness follows

Tonight you fly
so high up
in the vanilla sky.
Късам плакатите,
бях ги забравила.
Пада мазилката
от гардероба.
Как може някакви
скъсани, стари
плакати да извършат
такава поразия?
Сядам на пода
и всичко се върти.
Аз съм в моята колибка.
Моят кошер, моята кочина.
In the vanilla,
in the vanilla,
in the vanilla sky.
Щастлива съм,
спомням си
за онзи момент,
който винаги
ще помня.
This is your time
This is your day
Ставам и продължавам,
хвърлям скъсаното,
подлепям, залепям
само един, два.
Един, два плаката.
You've got it all
Don't blow it away
Рок енд рол
Папагалите ми се въртят в кръг.
Почти като в цирк е.
Та та та ра-та та та та ра
Единствените, които ме познават
са те. Та та та ра.
In the vanilla sky
За подарък им постилам
клетката с плакат.

някои обичат да измислят вечността

Аз съм различна. Всеки миг съм различна.
Не ме гледай в очите. Няма да погледна.
Гледай ме в сърцето. Гледай през дрехите.
Гледай през кожата, костите и мускулите.
Гледай през телесното, гледай през дописаното.
Не ме измисляй наново, аз съм вече измислена.
Цяла измислица съм аз, и нямам край.
Покорна съм, но също дива и потайна.
Не гледай в устните. Аз не се усмихвам.
Аз обичам. Но понякога съм празна.
Понякога животът в мен кипи. Понякога аз гасна.
Не съм аз песен, нито съм картина.
Цветовете твърде често биха се менили.
Аз съм сива, черна, синя и червена.
Огнена, сама, вълшебна. И никоя.
Понякога съм просто аз. Аз без теб.
И аз със теб. Сама в гора, или с приятели- цветя.
Аз съм странна - далеч от всякъде и нелогична.
Скучна, всякаква и безразлична. Познавам те.
Обаче. Познах те. И пак ще те позная.
Дълбоко някъде в душата. Кой се сеща да погледне?
Съблечи дрехите. Съблечи плътта. Измъкни себе си
от затвора на своето тяло. Погледни дълбоко.
И ще видиш цялата изящност. Истинна. И крехка.
Вечна. Всичко се е врязло в нея. И целувките.
Ръцете ми обгръщат я. Единствената вечност.

FEEL

Беше късно вечерта. Тъмната завеса беше вече паднала, единствено луната пронизваше небето. Харитина тъкмо се пробуждаше. Време беше да започне нощната й смяна, както тя я наричаше. Лежеше в леглото и наблюдаваше луната през леко отворения прозорец. Очите й се разтваряха и тя виждаше всичко около себе си с нечовешко зрение, сякаш се бе дрогирала или нещо подобно. Излизаше боса на терасата, по белите й крака полепваше мръсотия, но тя не я усещаше, пристъпваше плавно, но решително, приближавайки се все повече и повече до луната. Студеният вятър я брулеше, но нямаше нищо по-естествено от начина по който се движеше по ръцете й, обвиваше врата й, гърдите, сякаш в страстен порив да я завладее. Тя не се противеше, но не се и даваше, сякаш беше участничка в тази игра. Гледаше сивата улица, пуста и лишена от хора, чистото небе и дори времето сякаш замлъкваше. След този среднощен екстаз тя се прибираше в своята стая и започваше да пише. Пишеше до зори. На сутринта майка й я намираше заспала на пода, обсипана с листи. Дори в съня си тя общуваше с листите. И когато се събуждаше сутрин, те бяха първото, което тя виждаше. Искаше й се да лежи цял ден там, отдадена на своя малък рай. През деня тя бе изтощена, изпита, сякаш животът й бе отнет. Не говореше с никого. Никого освен листите. Беше глуповата, не дотолкова хубава и нямаше нищо, което истински да я заинтересува. И тя не беше интересна за останалите. В техните очи тя бе поредното добро, свенливо същество, което да подминат. Светът сякаш се бе смалявал и смалявал, докато не се бе превърнал в игла в купчина сено. Сеното не й доставяше удоволствие, а иглата знаеше, че няма да намери. Дните бяха самотни и безсмислени. Като голямо море, което трябва да преплуваш, за да можеш да достигнеш някой остров. Харитина предпочиташе да се дави нощем, да се дави от въздуха, в мириса на нощта, погълната от неописуемото желание да изпива с очи, и не само, целия този свят, в който се намираше. След това да отиде в своята стая и да прави любов с онези листи. Да ЧУВСТВА себе си и единственото, което можеше да бъде. Цялата нашарена с думи, боса, истински извор на емоции. Луда, глупава, побъркана, изгубена, желаеща, илюзорна и погълната от нощта.

Жени

Стихията на жените е любовта. Любовта и не само любовта, романтическата натура като цяло се среща повече при жените. Жените са слаби и нежни същества. Дали има или няма изключения от правилото, не мога да твърдя. Мога да кажа единствено, че има и слаби мъже, има и амбициозни и целеустремени жени, за които целта оправдава средствата. Но няма нищо по-грозно от жена, затънала в калта. Жена, която е забравила себе си, било то заради любовта, заради всичките душевни терзания, с които се занимава нежната й душа или защото е прекалено слаба, за да преодолее романтичните глупости и илюзии и да стане част от реалния свят, част от обществото. Може би първата стъпка, за слабата жена, която си мисли, че е силна, е да избяга от любовта. Онази, която й е носела стотици пъстроцветни страници из книгата на нейните мисли и чувства, и въобще е обрисувала целия й свят. Колкото е слаба и заблудена жената, толкова по-слаба и крехка я прави любовта. Жената е готова да даде целия си свят за истинската любов. Даде ли го, той трудно се връща при нея. В такъв случай тя най-често остава свободна, но като птичка, чиито крила са отрязани. Спира да плаче, спира да чувства и се учи да бъде индивидуална личност с многообразни интереси. Но тя е просто жена. Умее да обича, умее да е добра, да е нежна, мила и тем подобни. Паднала в калта жената спира да обича, не иска да е добра, нежна и мила. Иска да се докаже на света. Иска да измени на своята стихия. Но преди това й се иска да отвори сърцето си и да изсипе всичко, което е останало в една чаша, а после да излее съдържанието на един празен лист и да го пази. Като единственото доказателство, че е имало нещо там. Да го пази в своята кутия на щастието. Жените наистина имат такива кутии. Там те слагат онова, което искат да запомнят. Там те затъват в спомени, но поне в хубави спомени. Жената обича тези сантиментални работи. Жената като цяло обича. Жената не може да бъде енциклопедия, но веднага може да се превърне в едно силно рамо, колкото и слаба да е. Въобще жената може да бъде едно много красиво същество, което да изпълни мъжкия свят с цвят. Това е тя, според мен. Дълбоко в същината си, далеч преди да бъде обрулена от живота и да се опитва да бъде различна. Разбира се, в момента има какви ли не жени. Жени, които се борят за равенство с мъжете, жени-гении, жени - секс символи, жени-провали, глупави жени и жени-непукисти. Жени, които затъват в калта и остават там и жени, които намират пътя си навън. И все пак, жената, като такава, е в пълното си право да бъде каквато си пожелае.

You stole my money honey

Всичко се върти.
Бутам колелото докато ме заболи ръката.
Изведнъж то спира. Всичко спира.
Усмивка, две, три, четири и колелото се завърта пак.
Аз въртя колелото напред.
Понякога и назад.
Понякога си правя микс, знаете как един DJ
върти CDто. Получава се някаква каша от
череши, ягоди, какао и шоколадови бисквитки.
Сладко е, да ти се замае главата.
Нагарча от време на време, понякога просто ми се
яде нещо солено. Но мозъкът ми е пълен с тази каша.
Спя докато вървя по улицата.
Понякога отварям очи за реалния свят.
Гледам през прозореца хора, кучета, кал и дъжд.
Отвреме навреме слънце.
След това отново ги затварям.
Потапям се в тази сладка каша
след като съм се изкъпала и цял ден ходя ароматизирана.
Имам вкус на спомени, мечти и щипка реалност.
Моето колело се върти навсякъде, но върви само напред.

Everybody hurts

Липсват ни онези моменти
на весели разговори и смях,
моменти на спокойствие,
моменти с приятели,
моментите, които не зачитат
терзанията на порасналите,
хилядите им прищявки
и сложните мисли.
Мислите ни ни казват,
че животът е много непрост,
поради странната ни възраст
и измислените проблеми.
Тогава цупенето преминава в мъка,
любовта в затормозяваща мания
или скучно занимание,
а приятелство става все по-рядко.
Недоволни сме, понеже
вечно искаме или пък нямаме,
вечно мислим, обмисляме,
чудим се и размишляваме
по важни житейски въпроси.
Страхуваме се,
чудим се дали няма да сгрешим,
къде ще ни отведе живота
и дали времето ще изтече,
както в пясъчен часовник.
Играем често на криеница
знаем наизуст местата за криене
и ни харесва там.
Лесно се нараняваме,
плачем, обичаме, късаме,
болят ни главите от сериозност
и такива работи.
А животът е една игра.
Просто една детска площадка.
И ние сме децата, бързащи да пораснат.
А дали наистина времето не тече,
както в пясъчен часовник?

Циркът пристигна в града

Алкохол и цигари,
това е новата мода,
без димът около нас,
ние сме самотни,
не се ли напием,
сме тъжни.
Клоуни,
маските са прилепнали
за лицата ни,
сваляме ги само вечер
да си поплачем,
слушаме поп-фолк
и кършим бедра,
мислим се за велики,
кои сме ние?
Хора без лица,
хора с хартиени маски,
нарисувани с водни бои
и залепени със сухо лепило.
Не ни ли харесвате?
О, твърде лошо.

Черно-бял романс

Сиво усещане
за цвят и картина.
Непрогледната нощ
пак се е срещала
с белия ден.
А луната,
като добър папарак
ги е заснела
и е проектирала
снимката на асфалта.

Стихия

Тя излиза на сцената. Разперва ръце, сякаш са крила и пада на земята. Осъзнава, че това е нейната роля. За нея този момент е по-истински от всеки друг. Тя се намира в своята поляна от цветя. Сцената е целият й живот, а тази пиеса описва нейния житейски път. Музиката свири нажежено. Изведнъж тя се загубва, цветята изчезват и на тяхно място се появават бодили. Тя е безсилна, слаба и уморена от раните. Страстта й я убива отвътре, а бодилите продължават да дращят. Нежните й ръце обгръщат пода на сцената, хващат се за тревата, сякаш в тях е целият й живот. Тя започва да се гърчи в агония, къса тревата, опитва се да се пребори с емоцията, но бодилите са безмилостни. Публиката я обожава, а тя загива там, на сцената, гледана единствено от птичките в небето, оцветявайки бодилите в червено.
Влизат хора, навеждат се над нея, докосват я, вдигат тялото й. Бодилите са изчезнали, всичко е цветя. Тялото й само се надига на сцената. Въздухът сякаш й говори, тя сякаш е богинята на тази нейна поляна, всичко живо вече й се подчинява. В театъра всички са в захлас, но тялото й се отпуска и окончателно напуска сцената.
Слагат тялото в дървен ковчег, а в нейния свят птичките я поставят в легло от лалета и зюмбюли. Един миг в два различни свята. Гръмотевици. И пролет. Дъжд. И слънце. Черни дрехи. И розови цветя. Спуска се завесата.
Нейният любим носи червена роза. Къса лист по лист и го хвърля над гроба й. Целува всеки лист с обичта, с която е целувал нейните устни. Червените венчелистчета покриват нежните й ръце и тя ги поема със същата обич, с която го е обичала. Той си отива и не забелязва как цветовете леко се помръдват.
Монолог на майката. Тя скърби за дъщеря си, но повече скърби за ранната смърт и късия и пошъл живот, който тя е водила. Зад кулисите, на сцената, без семейство, отдадена единствено на любовта си към танците. За майката това е пропилян живот. Тя рони студени сълзи и в поляната започва да вали. Младата девойка започва да чувства студ и мъка.
Тя отваря очи в съня си, там-някъде между двата свята, разпръсква цветята и започва да обикаля улиците на малкото градче. Влиза в къщата на своя любим и му пее на ухо. Пее му за страстната любов, която е изпитвала, пее му така както дори не е танцувала приживе.
На другата вечер същото представление. Сменят героинята. Но преди тя да излезе на сцената се появява Тя. Богинята на онази поляна, наречена живот, пръст, извор. Обсипана в цветя се появява и изиграва най-красивото си представление. Всички са в захлас. Спуска се завесата и тя изчезва. Всичко е покрито с цветя. Силни аплодисменти кънтят в залата.
Късно през нощта всичко се разтриса. Това е и първото регистрирано земетресение. Някои смятат, че това е нейната болка, дълго събирана в онова нежно тяло, обрулено от бодилите на живота, и че накрая емоцията й избухва над целия град, понеже своята обич и скръб девойката не може да контролира. Някои пък си затварят очите, казват че тя въобще не се е появявала онази нощ, отричат дори да са я видели на сцената. Твърдят, че било друго момиче. Но тя е била там. Онази стихия, от която всички се боят и никой не може да контролира. Която дълго спи в легло от цветя в една поляна отвъд този свят, но когато се пробуди е разрушителна и неумолима.

Минало несвършено

Лияна стоеше на перона. Вглеждаше се в жп линиите и те й се струваха безкрайни, както всеки път когато идваше тук. Влакът стоеше спокойно, сякаш потънал в съня си. Този влак й носеше много спомени, въздействаше й едва ли не по онзи начин, по който само стар приятел умее. Идваше тук всяка вечер от десет години насам, а случеше ли й се да пропусне да дойде, лицето й ставаше унило, скръбно, сякаш част от нея липсваше. Знаете как болният човек всеки ден трябва да взима дозата хапчета, които да го пазят жив. Хората в града я наричаха болна, но у всички тя будеше онова съжаление, което буди не просто болният, а онзи болен, който е на смъртно легло. На тях им изглеждаше, че тя всеки ден чака сетния си миг и да види онзи стар, очукан влак е нейното предсмъртно желание. Хората чакаха всеки миг тя да се строполи пред заспалия влак и да се намери някъде другаде, където както казваха, щяла да бъде по-щастлива.
За Лияна никой нищо не знаеше. Откакто се помнеше поетът Георги, той я бе виждал всяка сутрин да слиза някъде от покрайнините на града и да се отправя към местната библиотека, в която работеше. Не беше красива жена, но той дълбоко й симпатизираше. Говореше си с нея отвреме навреме, но опиташе ли се да разбере нещо повече за нея, тя просто мълчеше. Беше най-потайната дама, която някога бе срещал. Иначе бе много мила, изключително добра и не правеше ни най малко впечатление на една от онези жени, които бяха известни с това, че криеха тайни помисли и коварни планове. Заплатата й не стигаше да ходи по разни мероприятия, но пък за това имаше толкова много книги на нейно разположение. Четеше много руска литература, възхищаваше се на правдивостта, която намираше в страниците на 'хубавите книжки', както тя ги наричаше и си личеше, че попива това, което чете, защото в разговорите с писателя тя изказваше доста интересни и радикални мнения, които на него му звучаха досущ като мислите, които се въртяха в главата му и докато я слушаше, той се опияняваше, ставаше досущ като пияна вишна и изпитваше странното желание да я прегърне, но никога не посмяваше, тъй като бе сигурен, че тя ще го отхвърли.
Лияна продължаваше да ходи на перона и сякаш това бе единственият смисъл в целия й живот. Там, гледайки влака, тя бе като влюбена, отчаяно влюбена. Гледаше го като дете, на което дават играчка, гледаше го като бездомник, който е намерил пара на пътя, гледаше го с широко отворени очи и сякаш очакваше той да й проговори. След вечерните си срещи със стария влак тя подскачаше по улиците, миришеше цветята и си пееше. Сякаш се възраждаше. Георги я гледаше през прозореца си всяка нощ, тя му носеше нужното спокойствие, макар и да се чувстваше на светлинни години от нея, той я обичаше и всяка вечер след като затваряше щорите започваше да пише, всичките му стихове бяха вдъхновени от нея и всички девойки ги обичаха, защото бяха цветни, истински, изпълнени с топли чувства и силна обич.
Годините минаваха, Лияна продължаваше да живее сама, а поетът - да страда по нея. Веднъж Георги реши да й предложи да се омъжи за него. Тя се съгласи, защото го харесваше, а и той никога не бе бил прекалено взискателен към нея. Те заживяха заедно и тя усещаше, че той я обича. Понякога поглеждаше към неговите стихове и веднъж дори й доставиха удоволствие. Той я остави да посещава гарата, не знаеше каква е нейната тайна, но знаеше, че това бе важно за нея и я обичаше достатъчно, за да й даде свободата, от която тя се нуждаеше. Тя му даваше всичко, смееха се заедно, говориха си до късни нощи, събуждаха се един до друг и се разхождаха из парка. Всичко вървеше чудесно, докато Георги не реши, че тя е само негова и някакъв си влак няма право да я има. Нареди да махнат стария влак, като си въобразяваше, че тя вече няма нужда от него, въобразяваше си, че любовта им я прави достатъчно щастлива. Но не бе съвсем така.
Всъщност цялата тази история бе тръгнала, когато една вечер двамата съпрузи се скараха, за някаква глупост, за каквото и всички съпрузи се карат. Само, че душата на поета е така ранима и той прие кавгата на сериозно. Реши, че трябва да покаже кой е мъжът в къщата и нахлу в килера, който бе Лияненото пространство. Отвори чекмеджетата и започна да рови, така както гладно куче рови в паницата си. На дъното на чекмеджето той намери стара снимка във влак. На нея той позна жена си и друг мъж. За нея бе закрепен билет, който никога не бе използван. Обхвана го гняв, сърцето му заби лудо и още същата вечер се обади да махнат стария очукан влак.
Лияна се чудеше какво става. Мъжът й бе раздразнителен, не й говореше, сякаш криеше нещо. Цялата вечер тя се мъчеше да го разведри, но той се заключи в другата стая и я остави сама и объркана. Още на другата сутрин оскърбената Лияна се завтече към влака. Искаше да го види, да излее цялата си мъка там. За нейна изненада влакът бе изчезнал. Тя се сепна. Краката й се разтрепереха цели, тя слезе на жп линиите и вървя, вървя цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден. Не откри своя влак. Цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден я търси и Георги. Откри я, заспала в своя вечен сън върху жп-линиите. Поиска му се да върне времето назад, поиска му се никога да не бе влизал в онази стая, никога да не бе откривал тайната на своята Лияна. Да я бе оставил просто да бъде Лияна, с него през деня, и вечер, там, на перона до стария очукан влак...

I'll take you to the candy shop

Някога намирали ли сте се в стая с шоколад. Шоколадова стая. Шоколадът тече по прозорците, разни хора ви подават шоколадови бонбони и танцувате върху шоколадов под. Само, че сте алергични към шоколад. Цял живот сте имали една мечта. Да се полеете цели със шоколад, устата ви да лъха на шоколад до степен чак да ви стане лошо от него. Да го пиете и да го ядете, да се къпете в него и да ви го поднасят разни шоколадови мацки или пък пичове с шоколадови очи. Да обикаляте света с него, за да мирише всяка улица, всяка сграда на шоколад. Вечер да спите в някой крайпътен хотел и чаршафите ви да са направени от шоколад, да ви прави удоволствие, да ви носи наслада да се въргаляте в тях докато шоколадовия слой се наплъсти по вашето тяло. Шоколад с лешници, шоколад със стафиди, шоколад Milka, шоколад Своге. А само като си помислите за трюфелите -черен шоколад, сметана, масло и какао, ви се ще да закусвате, обядвате и вечеряте с тях. Ще ви се да ви наричат 'Шоколадовото момиче' и живеете с тази фикс идея. Като се замислим има шоколад за всяко настроение, тъмен- за намусени девойчета, които искат да си вгорчат живота(няма по-добър от тъмния, мм!), млечен-за подсладяване на деня, и още какви ли не измислени видове има, за всеки вкус. И както видяхте, лесно е да се живее с подобно пристрастие, шоколад се продава на всеки ъгъл, чух че имало вафла Мура примерно за 44 стотинки, а пък шоколада Своге бил 1.13 лева. О, и междудругото не си мислете, че съм такъв привърженик на шоколада. В пъти повече предпочитам сирене например. В момента ръцете ми миришат на цигари, но дори те ми харесват повече от мисълта за някакъв си шоколад. Само, че аз не съм алергична към шоколад. Напротив, мога да го ям всеки ден, когато и където поискам. И нямам идея каква е тая проклета мания за шоколад.