Маскен бал

Защо винаги ни карат да пишем за зло? Да обсъждаме лицемерието, подлостта, лъжата измяната. Да разкриваме маските на хората, да описваме опетненото, мръсното, да изливаме с думи цялото му съдържание, за да бъде то добре познато на всички. Наистина ли живеем в такъв свят? Знам, че аз не живея. Отвращава ме всичкия този боклук. Може ли някой да ми опише злото? Знам, че не са малко хората, които могат да го издигнат в култ, да го надянат в красива премяна и да провъзгласят колко е велико. Къде е това величие? В лошата дума, която казваш на своя приятел? В лъжите, с които смяташ, че можеш да измамиш целия свят, а единствения измамен накрая си ти? В маските, може би? Които слагаш, за да се скриеш, може би защото си толкова непоносим, че дори сам не можеш да се търпиш. Или пък твърдиш, че ги слагаш заради жестоката действителност, защото не можеш да издържиш на натиска на студената реалност. И какъв ставаш тогава? Измамник. Лъжец. Пак питам, къде е това проклето величие? Като се замисля, цялата тази история е толкова стара. "За да може всеки да се почувства свободно, да забрави за приличията и съсловните предразсъдъци, венецианците измислили маските." И от тогава, във Венеция съществува маскеният бал. Била съм там. Улиците са изпъстрени с маски, най-различни, всеки може да избере да се превъплати в каквато и да е роля. Пищни магазини, изпълнени с маски, са създадени само с тази цел, всеки да намери своята маска. Просто пищен карнавал, традиция, или нещо повече? Толкова ли са нужни тези маски и ако да, то тогава какво остава зад тях? Всеки може да надене маска. Дори лицемерието, дори злото, дори неправдата. Тогава в какъв свят живеем? И може би наистина трябва да се говори за тези неща, защото съществуват, явно, че съществуват. Може би самата аз съм оплетена в тяхната примка, без дори да го осъзнавам. Аз наистина не мога да осъзная тези неща. Веднъж или два пъти съм изпитвала гняв, докосвала съм се до омразата. Изпитвала съм омраза към самата омраза. Но тя остава непонятна и далечна за мен. Тя убива моето слово, би ми било интересно обаче да се изправя пред това зло и да прочета слово, което се храни от него. Би било интересно.

Тя и той

Историята, която смятам да ви разкажа се случва в една тъмна, непрогледна нощ. Място - забулена от тъмнината стая, с веранда, отворена към простора и изцъклената луна. Той е объркан младеж, който не е много наясно със себе си. Ако не сте имали онова усещане за страх във себе си, то ще го усетите при него. И имам предвид онзи СТРАХ, необратимият страх от всичко, онзи побъркващ страх, който те докарва до лудост. Именно този страх обърква нашия младеж по пътя на неговото щастие. Защото той търси това щастие, на пук на света той търси ритъма на сърцето си. Тя е като него. Единствената разлика е, че при нея този страх го няма. Тя не се страхува да рискува, да опитва шансовете си и е ужасно упорита щом дойде въпрос до нейното достойнство и чувства. Тя все още не се е влюбвала. Не и напълно, не и с онази страст, която той е изпитвал. Онази страст, която го е покосила и сега трябва да е ужасно внимателен коя дама ще допусне в сърцето си. Тази вечер те са в стаята. Вътре цари пълен мрак, очите им не се засичат дори за секунда, но и двете им сърца тръпнат. Тя очевидно се бори да си осигури любовната тръпка. Водката й помага да потанцува с този и онзи, да им каже по някой друга завладяваща дума и да се почувства достойна да бъде обичана. Те я обгръщат с ръце и един двама дори я пожелават. Тя не знае на кой свят се намира. Чувства се на мястото си и все пак в сърцето й е той. Той не я обича, тя го знае. Но продължава да го наблюдава чрез сърцето си. И все пак има нещо, което тя не научава. Той се влюбва в нея тази нощ. След всичкото време, в което те са се виждали и отблъсквали един друг, те са отблъсквали себе си. Всеки намира другия в себе си. И тази вечер той го осъзнава. Той гледа изящната й фигура и дори да осъзнава, че тя никога не го е привличала, все пак намира известна топлота в нея. Той се мрази, защото е бил груб, заради онзи негов страх. Пустият страх го държи цяла нощ. Тя е очевидно обожавана, как е възможно да не го е забелязал? И още нещо, тя е негова. Тя е изцяло и напълно негова, но никой, никой не знае това. Той излиза на верандата да изпуши цигара, но дори това не помага. Той се задушава от вътре. Любов ли е, лудост ли е, самота ли, той не знае, знае само, че това нещо го изяжда отвътре и той не знае, позволено ли му е да я обича? Дали няма да я нарани повече, все пак тя е нежна душа, колкото и да се прави на корава. Всичко това е една голяма лудост. Ще се събуди и няма да го има. Нищо от това няма да е било истина. Не, той не може да я обича, защото това не е реално. Изхвърля недовършената цигара и се посяга да отвори вратата. В това време тя го гледа, гледа го с безразличен, празен поглед, продължава да се натиска с останалите и да си представя него, да го обича с цялата си душа без да го осъзнава. Той и страхът са в борба. Борбата на неговия живот. И не единствената, но в момента най-важната. Той не може да живее без вътрешния си мир, той е мъж. Как да бъде силен като не знае как да Я обича. Тази вечер те се напиват. И двамата са самотници в крайна сметка, и двамата се озовават на верандата. Стоят и не осъзнават присъствието на другия. И всеобщото чувство. И съмненията. Той тръпне, страхът примесен с необяснимото чувство е по-силен от най-силната любов, която е изпитвал. А тя, недокосвана и чиста по природа, макар и вихър в подобни нощи, тя просто седи и чака. Попринцип не прави така. Той я кара да се чувства различно обаче. Различно от всички други. Тя вади цигара. След час те се разделят, без да са срещнали погледите си, нито да са си казали дума. Той я сънува цяла нощ. Сънува как я вали дъжд. Как е цялата мокра и изтръпнала под дъжда, как косата й покрива гърдите й, които са разкрити под мократа рокля. Сънува как става и се втурва към нея, сънува целувките и страстта, които така са му липсвали. Сам се гърчи от страст, докато тя броди навън в дъжда. И го обича. Само, че той не знае дали я обича. Никога няма да разбере. Те така и не се срещат повече. Остават само угасналите им фасове в пепелника на верандата на старата къща.

някоя си

Тя правеше мъжете щастливи. Истината беше, че тя беше с толкова голямо и пълно сърце, че нямаше начин да не завладее всяка клетка от мъжкия мозък. Мъжете обичаха да я имат. Искаха я. Искаха да я докосват, да я целуват, да я прегръщат. Не можеха да й се наситят. Тя им се отдаваше с цялата си сила и непринуденост. И никой не усещаше липсващото парченце. Никой не виждаше, че в цялата й магнетичност, липсва нещо. Тя отдавна бе спряла да обича. Не обичаше нито един от тях. Нито един от тези мъже не можеше да й даде повече от някаква си тръпка и секс. Тя мечтаеше някой ден да прави истински секс, да прави..любов както му се вика. Но как щеше да дойде този ден след като тя бе изгубена.. В тълпата от хора.. Беше ничия.

„Простите удоволствия са последно убежище за сложните натури.“, Оскар Уайлд. Най-добрата мисъл, която някога съм чувала. И най-болезнената. Сложните натури винаги са блазнени от сложни въпроси, сложни чувства, следвани от сложни терзания. Защото това е най-интересното, това е най-силното, това е което може да те възкреси, да те направи истински и дори да те погуби, за бога, ти ще си изгубен в едно блаженство. Вярно, едно тъжно блаженство, но все пак блаженство. Това блаженство е като мехлем за душата. Кара те да обичаш дори проклетите сълзи. Кой не би искал да живее за една такава кауза? Аз. Не всъщност, тук вървя срещу себе си и го осъзнавам. Но човек осъзнава неща и понякога е нужно да се преоткрие, да се обнови, да се изчисти, да опрости живота си, да намери хармонията. Демек, да излъже себе си и всички останали. Това е страхотна измяна спрямо сложната натура на този човек. Какво подяволите й е интересното на хармонията? Но тя е единственият лек за тази сложна натура. Единственото спасение, което не е толкова трудно, колкото престоя на самотен остров. Единственият изход. Всички изходи са трудни. Или...бяха? "Последно убежище", звучи толкова унизително. Рано или късно човек трябва да тръгне по този път. За да спаси душата си. Толкова тъжно.

Той - вечният наркотик,
дълго и дълбоко съхраняван,
съхраняван и крит.
Излязал вече на повърхността,
той е нужда,
страх и някакъв трепет,
спокойствие и свобода.
Хармоничност, от тази моята,
любимата.
Нежност и сила, и всичко,
и всичко.
От кога съм така ненаситна?
Или пък така плахо смутена, смирена,
добра.
Сякаш мракът е обсипан в светлина,
някаква приятна, топла светлина,
която докосва кожата ти,
но не може да я изгори.
Пепел от рози,
възродена в нещо ново.
От него.
А аз въобще не вярвам
в розите.

...
Знаеш ли как увяхват розите?
Как мирисът им нежно отлита
и те оклюмват още млади, неузрели.
Толкова от тях са мои. И ги пазя,
бдя над тях, държа ги.
И когато дойде нова аз се плаша.
И отдръпвам се, и плача.
Защото зная как издъхват розите.
Но тази изведнъж става най-красива,
най-богата.
Ала животът й е толкоз кратък.
И оставя ли я без вода, издъхва.
Листата й се свличат мудно,
трудно, сякаш ги е страх.
И какво ако оставя тази роза,
ще цъфне друга, по-добра,
по-моя.
И не ще плача аз за тази роза,
но все пак, докато е жива,
по ще съм щастлива.

Този трепет, словото

Сериозно, започвам да си спамя блога. Притеснително е. Ама съм много емоционална напоследък. Четох някои съвременни български автори, няма да споменавам имена. Не знам аз ли съм прекалено приказна, малко далеч от реалността душа, но ми се сториха хем близки, хем ужасно далечни. Сякаш по ми се нравят онези вечни класики, където има тайни, мистерии. В модерната литература всичко е казано, сякаш няма място за въображението. Разбира се, всеки би се зарадвал на един еротичен разказ, но постоянното повтаряне и натякване, къде остава удоволствието от самото изживяване, къде остава мистерията? Всичко забулено до сега, всички теми табу са открити. Различно е, интересно, ново, възбуждащо сетивата. Като един съвременен човек не мога да твърдя, че не харесвам споменаването на някоя друга подобна "забранена" тема. Предполагам, именно факта, че някога е била забранена я прави интересна. След време може би няма да има такива теми, живеем в свободно време все пак, съществува свобода на словото. Всеки си играе с него по свой собствен начин и изказва собствената си мисъл, която е далеч по-просторна. Всеки намира начина си да провокира читателя, или пък да не го. Уважавам провокиращото слово. Като една модерна мечтателка съм почитателка на всякакъв тип любовни истории, от плахите погледи, обясненията в любов, жадните целувки, чак до секса. И все пак въображението ми работи достатъчно, за да стигна и сама до последното. Не обичам дългите, протяжни текстове, в които си личи, че са написани, заради самото им съществуване. Бих предпочела кратките стихове, с дълбок подтекст, върху който да гадаеш с дни. Въобще много ме привлича цялата тази мистерия, която, за да я има в литературата, предполагам трябва и да я има в характера на човека, и във всеобщото мислене. Да съчетаеш разкрепостенността с мистерията. Свободата на словото с потайното. Предполагам звуча наивно. Но аз винаги така си звуча. Един съвременен мечтател, който се чуди дали ще успее да се съчетае със словото или словото ще му изневери. Но той няма да изневери на словото, защото каквото и да е, словото си е храна, словото си е нужда и всеки би признал, че поне веднъж е потръпвал на слово. Да тръпнеш от писане на слово е съвсем друго изживяване обаче. Да не можеш да спреш пръстите. Да провокираш себе си първо и тогава, дай боже, и другите. Изключителна емоция. Тук май трябва да привършвам. Химикалът свършва, не че словото. Словото никога.