„Простите удоволствия са последно убежище за сложните натури.“, Оскар Уайлд. Най-добрата мисъл, която някога съм чувала. И най-болезнената. Сложните натури винаги са блазнени от сложни въпроси, сложни чувства, следвани от сложни терзания. Защото това е най-интересното, това е най-силното, това е което може да те възкреси, да те направи истински и дори да те погуби, за бога, ти ще си изгубен в едно блаженство. Вярно, едно тъжно блаженство, но все пак блаженство. Това блаженство е като мехлем за душата. Кара те да обичаш дори проклетите сълзи. Кой не би искал да живее за една такава кауза? Аз. Не всъщност, тук вървя срещу себе си и го осъзнавам. Но човек осъзнава неща и понякога е нужно да се преоткрие, да се обнови, да се изчисти, да опрости живота си, да намери хармонията. Демек, да излъже себе си и всички останали. Това е страхотна измяна спрямо сложната натура на този човек. Какво подяволите й е интересното на хармонията? Но тя е единственият лек за тази сложна натура. Единственото спасение, което не е толкова трудно, колкото престоя на самотен остров. Единственият изход. Всички изходи са трудни. Или...бяха? "Последно убежище", звучи толкова унизително. Рано или късно човек трябва да тръгне по този път. За да спаси душата си. Толкова тъжно.