Когато денят свърши
остават само обелките от онова, което се е случило.
Празни опаковки и трохи..
И тогава душата има нужда от спасител..
Някой, който да ги събере на едно място
и да ги изгори.
Някой, който да прогони злите духове
и неизречените страхове.
Някой, който да запълни празното място.
Някой, достатъчно силен.
Болката.
Нима никой не забелязва колко красива е тя.
Как неусетно ни обгражда,
заплита в своята силно-стегната мрежа.
Молим се да избягаме от нея,
но реално й се наслаждаваме.
Тя е спасението.
Тя е истинската наслада.
Тя отваря очите, напълва сърцето.
Кара ни да се осъзнаваме,
помага ни да изхвърляме остатъците от деня.
Господи! Колко обичам болката..
Тя е родителят на всяко изкуство..
Тя е коренът на всяка емоция..
Тя е най-дълготрайна.
И незабравима.
Наистина, всичко друго забравяме.
Но болката?
Как забравяш болката..
Аз съм дете на болката.
Всяка радост е чудесна, наистина..
Но когато успокоен ги прибереш всичките в шкафовете,
това ли е всичко?
Болката е моята романтика.
петък, 13 януари 2012 г.
неделя, 8 януари 2012 г.
думички, къде сте?
Думите ми се губят. Крият се в своите миши дупки и ме оставят да се хваля със своите нови дрехи като царя от приказката. В един момент осъзнавам своя позор и се скривам в още по-голяма дупка от техните. Би трябвало да е нещо като заешка дупка. Или мечешка хралупа. Да, второто ще е, защото аз наистина обичам да си поспивам и да похапвам мед. И в същото време думите ми се крият и аз се крия и сякаш никой от нас не иска да се сдобрим. Аз съм им обидена, за дето са ме оставили да вървя гола голеничка, а те? Ами не зная, те може би просто искат да си починат от мен. Е, направих каквото можах. Изглежда ще трябва да ги почакам още малко.
петък, 6 януари 2012 г.
да удавиш себе си в дъжда
Дъждовен ден. Решавам да се боря с дъжда, а капките се блъскат упорито в мен. Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
Оставям дъжда на мира и се прибирам. Вкъщи е най-големият ми враг. Обикалям го така както звяр дебне плячката си, а накрая му се нахвърлям. Той ме занимава с часове. Бори се, негодникът. Не се дава. Но нищо не може да ме откъсне от него. И накрая аз се оказвам плячката.
Негова плячка съм от години. Той знае как да ме привлече. Изглежда добре ме познава. Знаете как враговете преди да станат такива могат да бъдат любовници. Наистина не исках да се получава така между нас. Но изглежда любовта ни ме убива. Вече рядко поглеждам към звездите. Вече не познавам себе си. Любовта е такава голяма загуба на време. Забравяш за всичко останало и когато дойде време да се изправиш пред реалния свят, ти нямаш нищо. Ето за това любовниците стават врагове.
Въпреки това любовта ме е преобразила. Аз не мисля, когато пиша. И винаги пиша за нея. Опитвам се да бягам от себе си. Но не мога.
Аз вярвам в дъжда. Толкова силно. Вярвам, че капките дъжд ще си свършат работата. Борейки се с тях, аз ще се предавам. Понякога просто трябва да го направим. Да предадем онова, което сме били, за да се трансформираме в това, в което желаем да се превърнем.
Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
Оставям дъжда на мира и се прибирам. Вкъщи е най-големият ми враг. Обикалям го така както звяр дебне плячката си, а накрая му се нахвърлям. Той ме занимава с часове. Бори се, негодникът. Не се дава. Но нищо не може да ме откъсне от него. И накрая аз се оказвам плячката.
Негова плячка съм от години. Той знае как да ме привлече. Изглежда добре ме познава. Знаете как враговете преди да станат такива могат да бъдат любовници. Наистина не исках да се получава така между нас. Но изглежда любовта ни ме убива. Вече рядко поглеждам към звездите. Вече не познавам себе си. Любовта е такава голяма загуба на време. Забравяш за всичко останало и когато дойде време да се изправиш пред реалния свят, ти нямаш нищо. Ето за това любовниците стават врагове.
Въпреки това любовта ме е преобразила. Аз не мисля, когато пиша. И винаги пиша за нея. Опитвам се да бягам от себе си. Но не мога.
Аз вярвам в дъжда. Толкова силно. Вярвам, че капките дъжд ще си свършат работата. Борейки се с тях, аз ще се предавам. Понякога просто трябва да го направим. Да предадем онова, което сме били, за да се трансформираме в това, в което желаем да се превърнем.
Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
вторник, 22 ноември 2011 г.
импресия за музиката
Лежа завита в тъмна стая с отворени щори, а светлините на колите проблясват през тях.. Но нещо съвсем друго създава магията. Нещо, което ме убива, а след това преражда. Нещо, което се лее в тъмнината.. защото то съществува и там. Съществува навсякъде. То е вечно. А аз съм част от тази вечност. Чувствам, че съм влюбена във вечността, а тя е така добър любовник. Играе си с чувствата ми, но винаги успява да ме насити. Чувствам се пренаситена. И пак не е достатъчно... Сутрин се будя и всичко, за което мисля е тази магия. През деня докато вървя по улиците, в часа по химия, в къщи, в леглото, в банята и във всички останали реални и въображаеми места, в които може да се намира човек... Аз съм там. В магията. И когато нощта ме обгърне, аз пак съм себе си и съм сама, но не съвсем.. С мен е вечността. Странно как никой не вярва в нея. И аз не вярвам. Но я има. Трябва да я има! Трябва да я има, защото аз я усещам. Защото с нея никой не би се чувствал сам... Защото е любов, и е насъщна. Но не само. Тя е нова, и е неопозната все още, тя е приказна, тя е чай с мед и още нещо, тя е това, към което се стремя, тя е завладяваща и единствена. Тя е зимната принцеса, единствената, която сгрява онази невидима част от мен, онова, което би трябвало да се чувства замразено и застинало през зимата. Но не.. Денят е красив, щом я има нея. Тя е джаз, тя е и соул, тя е блус, а понякога е и рокендрол. Тя е неделима част от мен. Била е винаги и пак ще бъде.. Трепет. Всичко останало е излишно..
неделя, 13 ноември 2011 г.
Усещане за зима
Зимата, моята приятелка, се е запътила насам. Вкочаняващ студ, сини ръце. Почти побъркващо удоволствие при мисълта за покривката, която ще се изсипе над света, за да го удостои с мимолетното удоволствие да изглежда бяло-красив, макар и за един сезон. Зимата, която ще ни накара да потънем в забрава, скрили другите сезони удобно под своите възглавници. Те тайно ще се опитват да влязат в главите ни докато спим, да ги нашарят в жълто, зелено и кафяво и да стоплят мислите ни. Но събудим ли се, полъхът на зимата ще отвее цветовете и всичко ще е бяло. Красиво-бяло, чисто бяло, пронизващо бяло, самотно бяло, тъжно бяло, безнадеждно бяло...
Тъгата на зимата не може да се сбърка. Тя винаги я съпровожда тайно. Тя е ледената кралица на зимното кралство. От нея се страхува всеки. Вярно, в кралството й има ледени пързалки. Пазителите на кралството са два снежни човека. Казват, че те приветствали всеки човек със сладкиши и лакомства, с топло легло и горещ шоколад. Със забавления за децата и занимания за възрастните. Вътре било пълно с книги, огромни стаи били предназначени за четене. В удобни кресла се настанявали гостите и удобно се заслушвали в гласа на ледената кралица, който бил толкова привлекален и завладяващ, че всички слушали в захлас и не подозирали нейната същност. Тя организирала големи балове, където канела хора от всички краища на света. Наслаждавала се на интелектуални разговори и разгорещени танци, по време на които стотици млади мъже били завладявани от нейната хладна магия. Вечерта хиляди камини се палели из цялото кралство, за да се чувстват хората удобно, а самата тя се затваряла в най-високата кула и обмисляла коварните си планове, обсипвана от сняг, заобиколена от изящни ледени форми. Вази с ледени цветя в тях, ледени картини на съвършенство, които биха били провокирали едно желание в нормалния човек за вечност, за притежание. Леглото й представлявало леден слой, покрит с мек сняг, в който тя лягала, задоволена от своето величество и започвала да се разтапя бавно. Усещането за вечност било само привидно.. През това време хората пиели и се веселели без да усещат как бавно унивали. Защото тъгата прониквала в сърцевината на всяко едно лакомство. Всичко, което ръцете на кралицата били докосвали преди това, сякаш се напоило с тъга. Устите на гостите бързо сдъвквали тъгата, а после я плюели на слюнки в разговорите си един с друг. Тя бавно обхващала всеки един от тях. Вечер си лягали и усещали студ. Камините продължавали да горят, насладата от изпитото вино и храната продължавала да ги вълнува, но те треперели. Огънят бил така примамлив, така различен от домашното огнище. Те не знаели, че огънят на ледената кралица бил омагьосан, както и всичко друго в това кралство. Това било огън, който спирал да топли веднага щом настъпвала вечерта и тъгата започвала да обхваща душите на хората. Нощта навявала самота и отчужденост, страх и студенина, а когато денят идвал, ледената кралица я нямало. Портите на кралството били затворени и никой не можел да го напусне. Ледената приказка, за която всички мечтаели се превърнала в техен ужас. Нищо вече не било същото. Хората се чудели какво въобще ги било накарало да отидат в леденото кралство.. Нима не знаели, че там цари вечна зима. Че ледената кралица е нищо повече от магически, илюзорен образ на завладяващата тъга и студа. Че всички наслади били плод на тяхното въображение или просто.. лакомство, което ги довело до тяхното душевно издъхване. Дори след като минали години и кралството започнало да се топи без мощта на своята кралица, тъгата в техните сърца никога не изчезнала, както и споменът за онзи престой в зимното кралство.
И ето я, зимата, идва насам. Сега вече разбирам защо всички се крият от нея. Срам ги е, че някога са се излъгали относно същността на нейната пратеница.. И още повече, че.. още веднъж биха се излъгали, защото тайно копнеят за топлината на огъня, за лакомствата и забавленията в зимното кралство. Така е с хората.. Техните очи са приведени, тъжните погледи - скрити под тъмните шапки. Но покрита в бяла премяна, ледената кралица е възродена и тя отново върлува из човешкия свят. Аз широко отварям очи, а тя идва и ме поздравява. Божествена е! Но мога да усетя тъгата в сърцето си щом погледна в нейните очи. Тя ме кани да я посетя в нейното кралство, а аз отказвам. Нима то не е навсякъде около мен.
Тъгата на зимата не може да се сбърка. Тя винаги я съпровожда тайно. Тя е ледената кралица на зимното кралство. От нея се страхува всеки. Вярно, в кралството й има ледени пързалки. Пазителите на кралството са два снежни човека. Казват, че те приветствали всеки човек със сладкиши и лакомства, с топло легло и горещ шоколад. Със забавления за децата и занимания за възрастните. Вътре било пълно с книги, огромни стаи били предназначени за четене. В удобни кресла се настанявали гостите и удобно се заслушвали в гласа на ледената кралица, който бил толкова привлекален и завладяващ, че всички слушали в захлас и не подозирали нейната същност. Тя организирала големи балове, където канела хора от всички краища на света. Наслаждавала се на интелектуални разговори и разгорещени танци, по време на които стотици млади мъже били завладявани от нейната хладна магия. Вечерта хиляди камини се палели из цялото кралство, за да се чувстват хората удобно, а самата тя се затваряла в най-високата кула и обмисляла коварните си планове, обсипвана от сняг, заобиколена от изящни ледени форми. Вази с ледени цветя в тях, ледени картини на съвършенство, които биха били провокирали едно желание в нормалния човек за вечност, за притежание. Леглото й представлявало леден слой, покрит с мек сняг, в който тя лягала, задоволена от своето величество и започвала да се разтапя бавно. Усещането за вечност било само привидно.. През това време хората пиели и се веселели без да усещат как бавно унивали. Защото тъгата прониквала в сърцевината на всяко едно лакомство. Всичко, което ръцете на кралицата били докосвали преди това, сякаш се напоило с тъга. Устите на гостите бързо сдъвквали тъгата, а после я плюели на слюнки в разговорите си един с друг. Тя бавно обхващала всеки един от тях. Вечер си лягали и усещали студ. Камините продължавали да горят, насладата от изпитото вино и храната продължавала да ги вълнува, но те треперели. Огънят бил така примамлив, така различен от домашното огнище. Те не знаели, че огънят на ледената кралица бил омагьосан, както и всичко друго в това кралство. Това било огън, който спирал да топли веднага щом настъпвала вечерта и тъгата започвала да обхваща душите на хората. Нощта навявала самота и отчужденост, страх и студенина, а когато денят идвал, ледената кралица я нямало. Портите на кралството били затворени и никой не можел да го напусне. Ледената приказка, за която всички мечтаели се превърнала в техен ужас. Нищо вече не било същото. Хората се чудели какво въобще ги било накарало да отидат в леденото кралство.. Нима не знаели, че там цари вечна зима. Че ледената кралица е нищо повече от магически, илюзорен образ на завладяващата тъга и студа. Че всички наслади били плод на тяхното въображение или просто.. лакомство, което ги довело до тяхното душевно издъхване. Дори след като минали години и кралството започнало да се топи без мощта на своята кралица, тъгата в техните сърца никога не изчезнала, както и споменът за онзи престой в зимното кралство.
И ето я, зимата, идва насам. Сега вече разбирам защо всички се крият от нея. Срам ги е, че някога са се излъгали относно същността на нейната пратеница.. И още повече, че.. още веднъж биха се излъгали, защото тайно копнеят за топлината на огъня, за лакомствата и забавленията в зимното кралство. Така е с хората.. Техните очи са приведени, тъжните погледи - скрити под тъмните шапки. Но покрита в бяла премяна, ледената кралица е възродена и тя отново върлува из човешкия свят. Аз широко отварям очи, а тя идва и ме поздравява. Божествена е! Но мога да усетя тъгата в сърцето си щом погледна в нейните очи. Тя ме кани да я посетя в нейното кралство, а аз отказвам. Нима то не е навсякъде около мен.
четвъртък, 13 октомври 2011 г.
сън
All we are is dust in the wind
Вчера случайно намерих няколко минутки да постоя и погледам стената. Странно колко добър приятел може да бъде тя. Докато я съзерцавах осъзнах нещо. Осъзнах, че .. нямам време да осъзнавам нищо последно време. Сякаш мислите ми са в застой и всичко, което имам са задачи. Задачи, задачи, задачи.... Тогава стената ми се видя много нужна. Просто бяло платно.. Бяла дупка. Празнина, която да напълниш с мисли. Напомни ми почти на.. бял лист хартия. Работата беше там, че.. аз просто стоях и си гледах стената. Стената ме гледаше. Липсваше ми нещо.. химикал? Боя? Не.. Аз просто бях бяла като стената. Или поне ми изглеждаше така. Кого ли успявах да залъгвам..
Както и да е. Затворих си очите. Там се появи едно момиче. Момичето плачеше. "Защо плачеш?", го питах. "Загубих си мечето", отговори то. Дожаля ми за него. Казах му, че имам едно мече. Не е точно като неговото, но.. бих му го дала ако желае. Момичето продължи да плаче, стори ми се, дори по-силно. "Не искам чуждо мече! Искам си своето." Ех... де да имахме всички еднакви мечета, че да можехме да услужим на дете в нужда. Реших, че съм излишна и отворих очи...
Бяло.Бяло.Бяло.Синьо.Розово.Червено.Явно пак бях затворила очи. Този път пред мен беше застанал един мъж. "Кой си ти?", го питах. "Не зная", каза той. "Как не знаеш?" "Еми... не зная." Хммм, замислих се аз. "А ти семейство имаш ли?" "Нямам.." "А къща имаш ли?" "Нямам..." "Родна страна?" "Не.." "Мечти?" "Не.." "А кажи ми ти... имал ли си?" "Имах. Имах някога. Имах една мечта. Тя беше проста мечта. Тя.. Тя..." "Какво?" "Аз.. нищо." "Нали каза, че си имал мечта?" "Имах." "Каква беше тя?" "Не знам." "А ти кой си?" "Не знам..."
Телефонът звънна и отворих очи. Странно. Никой не беше звънял. Що за щуротия? Сега и аз ли се побърквам. Само това ми остана. Това ще е от стената, ей! Я ще пробвам да поспя малко без да гледам това бяло...бяло.... бежово... розово...черно. "Аууу! Коя си ти?" "Хе-хе. Не казвам." "Еееее, ама вие всичките мълчите! Как се предполага аз да ви разбирам." "Лесно." Каза тя и изведнъж засвири музика. Черни коси. Черни дрехи. Черен поглед. Лесно било. Е на мен не ми е лесно! След малко тя започна да танцува. Но.. сякаш нещо се бе вселило в нея. Та тази побъркана жена се удряше в земята! Очите й бяха изкочили, тя крещеше, молеше се, а ръцете й бяха насочени към небето! Ама.. ама тя откачаше! След това ме погледна. И .. се разплака. Черното по нея се размаза, главата ми започна да се върти.. Черно..черно...сиво...ръцете й изчезваха...Гърдите й сякаш за последно потрепваха... Сиво...И бяло. Пак бяло.
Ех, това бяло. Почваше да ми писва.. Главата ми щеше да се пръсне. Да беше поне някое синьо, сиво. Но не! Това пронизващо бяло. Бели гълъби, бели рокли, бели цветя, бели панделки... А всичко беше цветно щом затворех очи. Цветно и...тъжно. Но защо? Защо всички плачеха! Каква беше тази картина на нещастието? Нещо ми се губеше... Стена, нали щеше да ми бъдеш приятел!
Не... Губиха ми се силите. Заклещена бях между крещящото бяло спасение и трагедиите на някакви..някакви..непознати.
Ох.. разбирам те, стена. Не ти е лесно с мен. Аз само мълча. Мислите ми ти не можеш да разчетеш. Мога ли и аз? Аз мога само да спя, стена. Казват спортът е полезен. Аз знам най-лесното движение! Отвори очи..затвори, отвори..затвори, отвори! Затвори. Отвори! Затвори. Но мога ли така, стена... Хайде стига мислих, време е пак да спя...
All we are is dust in the wind
Бялото най-сетне е синьо. Ето ме, на брега. Вятърът е моята стихия. Обрулва ме и.. пак съм аз. По дяволите, море! Ще те преплувам! Но чакай.. Коя съм аз? Защо съм тук? Къде са те? Къде е то.. и тя.. и той? Сама съм. О, не, чакай! Ето я.. за теб е плакала, море. А сега е част от теб и ти си част от нея. Виждам я, вълните я полюшват.. А той? Тук, казваш? Тук? Сигурно ли си? Пясъкът? О, не, но аз не виждам.. О.. Море! Жестоко си ти днес. Защо ти нея приюти, а него не? И мен ли ти тъй ще изхвърлиш... А детето? Моля те, море. Детето все пак е.. дете. Какво? Къде казваш да погледна? В небето. Чакай.. О, да, нещо виждам. Лети! И какво е това в ръцете му? Кажи! Мече! О, виждам свойта мечка е намерило! Море! Как може да си ти тъй грубо, строго, но и тъй разбиращо и.. Ах, мечти... Не! Къде отиваш ти! Море! Море! Остани! По дяволите, море, остани поне ти! Виж, сълзи... Ох, недей...недей..недей... море...
I close my eyes only for a moment and the moment's gone
И пак бяло. Предполагам за морето аз не бях готова още. Или то за мене.. Мистерия една... Безгранична. И епична. Сатирична. И садистична. Ех... Но знаеш ли, стена! Ще се справим ние с теб. Има нещо черно в мен, контрастиращо на твойта бялост. Но аз прегръщам своето мече и.. знам коя съм, предполагам? Уви, приспива ми се пак. Но ще се срещнем с теб и утре, няма как. Cause all we are is dust in the wind...
Вчера случайно намерих няколко минутки да постоя и погледам стената. Странно колко добър приятел може да бъде тя. Докато я съзерцавах осъзнах нещо. Осъзнах, че .. нямам време да осъзнавам нищо последно време. Сякаш мислите ми са в застой и всичко, което имам са задачи. Задачи, задачи, задачи.... Тогава стената ми се видя много нужна. Просто бяло платно.. Бяла дупка. Празнина, която да напълниш с мисли. Напомни ми почти на.. бял лист хартия. Работата беше там, че.. аз просто стоях и си гледах стената. Стената ме гледаше. Липсваше ми нещо.. химикал? Боя? Не.. Аз просто бях бяла като стената. Или поне ми изглеждаше така. Кого ли успявах да залъгвам..
Както и да е. Затворих си очите. Там се появи едно момиче. Момичето плачеше. "Защо плачеш?", го питах. "Загубих си мечето", отговори то. Дожаля ми за него. Казах му, че имам едно мече. Не е точно като неговото, но.. бих му го дала ако желае. Момичето продължи да плаче, стори ми се, дори по-силно. "Не искам чуждо мече! Искам си своето." Ех... де да имахме всички еднакви мечета, че да можехме да услужим на дете в нужда. Реших, че съм излишна и отворих очи...
Бяло.Бяло.Бяло.Синьо.Розово.Червено.Явно пак бях затворила очи. Този път пред мен беше застанал един мъж. "Кой си ти?", го питах. "Не зная", каза той. "Как не знаеш?" "Еми... не зная." Хммм, замислих се аз. "А ти семейство имаш ли?" "Нямам.." "А къща имаш ли?" "Нямам..." "Родна страна?" "Не.." "Мечти?" "Не.." "А кажи ми ти... имал ли си?" "Имах. Имах някога. Имах една мечта. Тя беше проста мечта. Тя.. Тя..." "Какво?" "Аз.. нищо." "Нали каза, че си имал мечта?" "Имах." "Каква беше тя?" "Не знам." "А ти кой си?" "Не знам..."
Телефонът звънна и отворих очи. Странно. Никой не беше звънял. Що за щуротия? Сега и аз ли се побърквам. Само това ми остана. Това ще е от стената, ей! Я ще пробвам да поспя малко без да гледам това бяло...бяло.... бежово... розово...черно. "Аууу! Коя си ти?" "Хе-хе. Не казвам." "Еееее, ама вие всичките мълчите! Как се предполага аз да ви разбирам." "Лесно." Каза тя и изведнъж засвири музика. Черни коси. Черни дрехи. Черен поглед. Лесно било. Е на мен не ми е лесно! След малко тя започна да танцува. Но.. сякаш нещо се бе вселило в нея. Та тази побъркана жена се удряше в земята! Очите й бяха изкочили, тя крещеше, молеше се, а ръцете й бяха насочени към небето! Ама.. ама тя откачаше! След това ме погледна. И .. се разплака. Черното по нея се размаза, главата ми започна да се върти.. Черно..черно...сиво...ръцете й изчезваха...Гърдите й сякаш за последно потрепваха... Сиво...И бяло. Пак бяло.
Ех, това бяло. Почваше да ми писва.. Главата ми щеше да се пръсне. Да беше поне някое синьо, сиво. Но не! Това пронизващо бяло. Бели гълъби, бели рокли, бели цветя, бели панделки... А всичко беше цветно щом затворех очи. Цветно и...тъжно. Но защо? Защо всички плачеха! Каква беше тази картина на нещастието? Нещо ми се губеше... Стена, нали щеше да ми бъдеш приятел!
Не... Губиха ми се силите. Заклещена бях между крещящото бяло спасение и трагедиите на някакви..някакви..непознати.
Ох.. разбирам те, стена. Не ти е лесно с мен. Аз само мълча. Мислите ми ти не можеш да разчетеш. Мога ли и аз? Аз мога само да спя, стена. Казват спортът е полезен. Аз знам най-лесното движение! Отвори очи..затвори, отвори..затвори, отвори! Затвори. Отвори! Затвори. Но мога ли така, стена... Хайде стига мислих, време е пак да спя...
All we are is dust in the wind
Бялото най-сетне е синьо. Ето ме, на брега. Вятърът е моята стихия. Обрулва ме и.. пак съм аз. По дяволите, море! Ще те преплувам! Но чакай.. Коя съм аз? Защо съм тук? Къде са те? Къде е то.. и тя.. и той? Сама съм. О, не, чакай! Ето я.. за теб е плакала, море. А сега е част от теб и ти си част от нея. Виждам я, вълните я полюшват.. А той? Тук, казваш? Тук? Сигурно ли си? Пясъкът? О, не, но аз не виждам.. О.. Море! Жестоко си ти днес. Защо ти нея приюти, а него не? И мен ли ти тъй ще изхвърлиш... А детето? Моля те, море. Детето все пак е.. дете. Какво? Къде казваш да погледна? В небето. Чакай.. О, да, нещо виждам. Лети! И какво е това в ръцете му? Кажи! Мече! О, виждам свойта мечка е намерило! Море! Как може да си ти тъй грубо, строго, но и тъй разбиращо и.. Ах, мечти... Не! Къде отиваш ти! Море! Море! Остани! По дяволите, море, остани поне ти! Виж, сълзи... Ох, недей...недей..недей... море...
I close my eyes only for a moment and the moment's gone
И пак бяло. Предполагам за морето аз не бях готова още. Или то за мене.. Мистерия една... Безгранична. И епична. Сатирична. И садистична. Ех... Но знаеш ли, стена! Ще се справим ние с теб. Има нещо черно в мен, контрастиращо на твойта бялост. Но аз прегръщам своето мече и.. знам коя съм, предполагам? Уви, приспива ми се пак. Но ще се срещнем с теб и утре, няма как. Cause all we are is dust in the wind...
петък, 7 октомври 2011 г.
one of those days
Слагаш окови на сърцето си
А то сякаш ще се пръсне
Обхващаш го с ръце
Разкъсваш се отвътре
Болка
Или просто слабост
Страх те е
Страх те е да живееш
Предпочиташ да сънуваш
Защото животът те кара да се задавяш
Да плюеш вода и да си мислиш,
че скоро ще умреш
Да си на ръба
Щастие?
Просто неприятни тръпки,
които те карат да бягаш от себе си
Да се криеш и да те е страх
Живееш ли? Или си просто призрак
Призрак на един отминал копнеж
В сянката на един отминал живот
Търсиш парченцата,
които ти липсват
Чудя се
те дали те търсят?
Или и те се крият
Парченцата
Липсващите парченца
щастие и щипка рай
Не искаш много
Но се губиш
Често си загубен и
сякаш те няма
Губиш себе си
Ала не губиш вяра
Ти сляпо вярваш в своето съществуване
И гониш липсващите парченца
Гониш вятъра...
и вярваш, че ще се намериш някъде там
А то сякаш ще се пръсне
Обхващаш го с ръце
Разкъсваш се отвътре
Болка
Или просто слабост
Страх те е
Страх те е да живееш
Предпочиташ да сънуваш
Защото животът те кара да се задавяш
Да плюеш вода и да си мислиш,
че скоро ще умреш
Да си на ръба
Щастие?
Просто неприятни тръпки,
които те карат да бягаш от себе си
Да се криеш и да те е страх
Живееш ли? Или си просто призрак
Призрак на един отминал копнеж
В сянката на един отминал живот
Търсиш парченцата,
които ти липсват
Чудя се
те дали те търсят?
Или и те се крият
Парченцата
Липсващите парченца
щастие и щипка рай
Не искаш много
Но се губиш
Често си загубен и
сякаш те няма
Губиш себе си
Ала не губиш вяра
Ти сляпо вярваш в своето съществуване
И гониш липсващите парченца
Гониш вятъра...
и вярваш, че ще се намериш някъде там
Абонамент за:
Публикации (Atom)