Дъждовен ден. Решавам да се боря с дъжда, а капките се блъскат упорито в мен. Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
Оставям дъжда на мира и се прибирам. Вкъщи е най-големият ми враг. Обикалям го така както звяр дебне плячката си, а накрая му се нахвърлям. Той ме занимава с часове. Бори се, негодникът. Не се дава. Но нищо не може да ме откъсне от него. И накрая аз се оказвам плячката.
Негова плячка съм от години. Той знае как да ме привлече. Изглежда добре ме познава. Знаете как враговете преди да станат такива могат да бъдат любовници. Наистина не исках да се получава така между нас. Но изглежда любовта ни ме убива. Вече рядко поглеждам към звездите. Вече не познавам себе си. Любовта е такава голяма загуба на време. Забравяш за всичко останало и когато дойде време да се изправиш пред реалния свят, ти нямаш нищо. Ето за това любовниците стават врагове.
Въпреки това любовта ме е преобразила. Аз не мисля, когато пиша. И винаги пиша за нея. Опитвам се да бягам от себе си. Но не мога.
Аз вярвам в дъжда. Толкова силно. Вярвам, че капките дъжд ще си свършат работата. Борейки се с тях, аз ще се предавам. Понякога просто трябва да го направим. Да предадем онова, което сме били, за да се трансформираме в това, в което желаем да се превърнем.
Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
Няма коментари:
Публикуване на коментар