самотникът

Как да си весел, когато сe чувстваш слаб? Когато стаята е празна, музиката сякаш се загубва в тишината, пръстите ти са изтръпнали, сърцето ти едвам се движи, очите те болят, коремът не се сваля, всичко ти е наопаки. И да беше само това... как да си весел, когато се чувстваш като най-самотният човек на света. И изглежда това си търсил цял живот. Самотата. За това ли си се борил? С всичките песни, танци, изпити, любовни мъки и трепети, приятелства и смехове. Наистина ли това е всичко? Празна стая. И тишина. Невъзможно... Но е истина. Твоето прозрение. Сега вече си пораснал. Сега вече знаеш. Знаеш целта на своя живот, знаеш, че всичко е безсмислено, знаеш, че си се родил за да бъдеш самотник, знаеш, че това е твоето проклятие, знаеш, че нямаш силата да го обориш. Надяваш се с последни сили да успееш да изкачиш скалата на приятелството, на щастливия и пълноценен живот, скалата, която ти дава смисъл. Но не... просто се подхлъзваш. Продължаваш да падаш... и падаш... и падаш... Има ли край? Има ли начало? Кой си ти и за какво се бориш? Съвсем лесно би могъл да се измъкнеш през задната вратичка и никой не би забелязал. Онези, твоите приятели, за които се бори със зъби и нокти са далеч зад теб... По своите пътища, със своите нови приятели. А ти? Ти си все сред тях и някак... далеч от тях. Но си се вкопчил в тях, защото не вярваш, че ще се случи нещо друго, че ще се появи нещо ново, че ще имаш шанс за избавление от тежката прокоба. По дяволите! Къде стигнахме ние с теб... Къде.... Може би никъде... А може би сме тук с някаква цел. Ало? Ехоооо...!? Няма никой. Никой няма да ти отговори. Не, всичко живо мълчи. Всичко живо се е изолирало от теб. Не! Ти си се изолирал! Ти! Ти си самотник в своята душа! Затова не те обичат! Затова .... Ти не обичаш себе си, самотнико. Има ли смисъл да продължавам.... Ти утре ще седиш в киното и пак ще си сам. Довиждане, приятелю. Ти изчезваш бавно. А онези, които обичаше отдавна са те забравили. Забравил си се и ти самият. Поклон! Пред твоя труд неземен! Да покориш небеса, хора, луни, звезди, да можеш, да си уникален, да обичаш, да се наслаждаваш! Поклон! Какво ли след теб ще остане...

септември

Септември. Ти си ме довел тук. Вземи ме сега. Направи ме своя рожба. Аз и без друго съм като теб - объркана и буреносна. Задушаваш ме, септември. Превърни ме във листо. Остави ме да умра. Измий ме със дъжда. Измий всичко онова, което съм била. Дете и жена, копнежи и тъга, измий ме, септември. Разпокъсай ме. Остави ме да кървя. Цяла есен, септември. Нека дочакам декември. И когато дойде искам да ме скриеш под снежната покривка. Нека съм покрита от всяка снежинка. Нека съм скрита. И аз, и кръвта, и всичко онова, което съм била. Обичам зимата, септември, не се сърди. Надявам се най-дълго да продължи тя. Аз заслужавам да се озова в калта. Да съм никоя. Да съм сама. Понеже съм се отрекла от себе си. Септември, разбери. Аз съм се отрекла от себе си. Или мойта личност ме отрича вече. Не зная. Зная само, че съм друга днес. Но ми трябва твойта помощ, мой септември. Защото ще дойде пролетта. И пролетният дъжд отново ще ме съживи. Направи ме истинска, септември! Върни ме! Никой друг не е способен. Не искам да съм жива аз така. Загубена. Различна. Друга. Груба. В скука. Тишина. Не искам и да съм предишна. Защото предишната умря. Вземи ме, моля те, септември. Единствено във теб вярвам аз сега.

обсебена

тя често е обсебена
дали от себе си
от някой друг
от песен, мирис
някое писание
от жена, любов
от очи, от звук
от цвят, ръце
докосване или
въображение
от сън или мечта
или реалност
от мухлясал спомен
или дъждовна капка
от птица, от балон летящ
от всичко, всичко
всичко, всичко
всичко я обсебва нея
тя изпитва страст към теб
към себе си, към нея, него
към звездите, към мухите
към необичайности
към стихии и необяснимости
към кафявото, към Бога
към небето, към живота
към нощта, към книгата
към всичко ново
към всичко прашлясало
към всичко старо
към огледалото
към малкото си тяло
обсебва се от малкото
от грозното, от русото
от тъмното
от мрачното и тъжното
от вълните и морето
от въздуха, от нотите
от всичко, всичко
тя побира всичко в себе си
и живее по обсебващ начин
обича страха и думата жестоко
обича пеперудите и всичко онова,
което движи се и спира,
всичко, което е невидимо и скрито
всичко, всичко онова,
всичко, което я прави завинаги обсебена.

Alex Jekova - The other side of the moon

моята нова любов :)
защото ме съживи
и ми напомни, че
хубавата музика
винаги ще си остане такава.

любовта не е такава

любовта не е такава
не ражда ли вяра
изкуство, мълва
врагове много
но и една специална тъга

-

една нужда, която призовава
влюбения към вяра
осъжда го, но му дава
и пламък, и огън
и трепет
и всичко онова,
което е мигновено
превръща във вечност

нечовешки мисли

Според легендата богинята на плодородието Деметра се разсърдила на Зевс, защото дал любимата й дъщеря Персефона за жена на бога Хадес, владетел на подземното царство и царството на мъртвите. Гневът й спрял всякакъв растеж на земята. За да спаси хората от гладна смърт, Зевс решил две трети от годината Персефона да живее при майка си, а една трета при мъжа си Хадес. Оттогава всяка година Персефона напуска майка си и Деметра потъва в скръб, а заедно с нея скърби и цялата природа.
Минали много години и дошла година две хиляди и единадесета. В небесното царство бил настъпил хаос. Зевс се бил уморил, занемарил своите задължения и забравил да напомни на Хадес за посещенията на Персефона при своята майка. Владетелят на подземното царство веднага се изхитрил и решил да задържи младата девойка цяла година. Деметра отново скърбяла, а заедно с нея и цялата природа. Земята била суха, а хората гладни. Годината се изнизвала, а гладът ги карал да оглупяват, да забравят своите ценности и да губят чувството си за принадлежност към народ, семейство и покъщнина. Започнали да нахълтват непоканени порокът и посредствеността, следвани от самата смърт. В този хаос Хадес успявал да прибере много човешки души в своето царство.
Никой на земята не знаел дали боговете си правили шега или просто били решили да изпробват човешкия ум. Умът, който векове наред творил и измислял все невероятни чудеса. Умът, който бил измислил градовете, пътищата, бил обиколил и изследвал всяка част от света. Умът, който съумял, че човеците били толкова много и различни - някои от тях неукротими, луди; други гении, и че тъй като никой не бил съвсем съвместим със съседа си, трябвало да бъде сътворена войната. Не, умът нямал насищане и сътворил войната като средство, с което да посече собствения си вид. Този човешки ум не се спирал, продължавал да бълва нови и нови чудесии, сякаш воден от могъща сила. Но в един момент той просто спрял. Спрял да си почине. Човекът не знаел, че това ще е фатално.
Веднъж появил се, хаосът завладял умовете, сърцата на всички човеци. Човешкият вид нарекъл това криза. Много хора обвинявали боговете. "Ах, Зевсе, защо не прати Персефона при своята майка, а остави Хадес да властва така сурово над всички нас!" Бедността и неплодородието на земята човекът наричал криза. Но той не знаел, че боговете го изпитвали. И че кризата бил хаосът, хаосът в човешкото съзнание. Забравили за боговете, които дълго се били грижили за тях, хората се отпуснали в удобната ложа на простото съществуване. Постепенно тя се превърнала в дървен стол, а когато столът изгнил, те всички се намерили на земята. Робуващи на всичко, създадено от тях самите. Реда, парите, властта. И тогава хората почнали да се питат: "Що за разумни люде сме ние, след като начинът по който живеем противоречи на сътворението, противоречи на истината, противоречи на вярата и противоречи на развитието. Къде сбъркахме? Защо спряхме да се развиваме?" И въпросите били уместни. Защото хората били забравили и сътворението, и истината, и вярата, и развитието. Забравили своите богове и ги разочаровали със своята лакомия и порочност. Хората трябвало да се запитат тези въпроси, тъй като нещо по техния житейски път сериозно се било повредило.
---
Сега Деметра стои и плаче в своето небесно царство, а аз като една Персефона съм затворена на място, което ме плаши, играе си с ума ми и ме побърква. Вече дори не си задавам въпроси, защото знам защо. Защото човекът е бил създаден. В мига, в който Адам и Ева са преминали портата на Рая, те са покосили и умъртвили нашия шанс за Рай. Ето защо той никога няма да съществува за нас. Не и докато духът ни не отлети, не и докато се наричаме хора. Вярно е, че са милиони райските места по света, безброй са малките неща, които човекът обича и нарича свой рай, но също толкова многобройни са и грозотиите, пороците и трагедиите. Вярно е също така, че човек никога не може да се начете на хубави книги, да се наслуша на хубава музика, да се нарешава на интересни задачи и въобще да се насити на всяка една сладост, която има в живота. Но историята вече е препълнена с толкова събития, обрати и невероятни изобретения на човешкия ум, че тя започва да заскучава. Защото е много трудно в хаоса човекът да твори нещо ново. Изкуство? То отдавна е забравено. Война? Тя никак не е неизвестна. Свобода? Да, но духовна? Може би. Може би никога. Вяра?
Пътят към вярата е може би единственият достоен за човек от нашето време. Връщане към началото. Забравяне на самолюбието, маниакалността и материалността. Отдаване на нещо по-висшо от нас. И може би опит за спогаждане с боговете, които открай време са разтроени от човешкото. Един бяг, един полет далеч от всичко нисшо и повърхностно. Едно докосване до чистотата на природата. Едно пречистване на собствените ни души. Защото всичко друго е излишно.
Поради човещината си всеки желае да опитва, да изпитва нещо сладостно и ново. Било то любов, било то някоя висша цел в помощ на човешкия вид, или пък някое неземно изживяване. Но истината е, че всяко изживяване е твърде земно и напълно човешко, то бива изживявано като на филмова лента, след това дълго ценено и съхранявано, за да се озове в нищото. Или да остане в историята. Но с каква цел? Един бог знае.
Заговорили вече за боговете, ще се върнем в техния свят. Свят, мечтан от всеки един смъртен. Защото всеки един от нас тайно пази малко вяра в себе си. Съхранява я и вярва, че боговете ще му помогнат. Но знае ли се дали Зевс ще отпрати най-сетне призив към Хадес да пусне Персефона при своята майка? Не се знае.
А през това време, тук, ако трябва да се използва точност ( в помощ на историята ), година две хиляди и единадесета, месец август, ден деветнадесети, място - земя, е настъпил един умиращ сезон. Сезон, който е трудно да се опише без мъка, без тайна тъга в движенията на пръстите. Сезон, който вероятно ще остане в историята като "умиращия сезон", като "сезона на залеза". Ако въобще след този ден остане история, заслужаваща да бъде записвана. Защото докато за боговете цялата човешка история е просто един миг, то за човекът тя е всичко, което остава след него. И след като аз съм все още човек, ще изляза от въплащението си в Персефона, жена на владетеля на подземното царство и царството на мъртвите, и ще се озова тук, на земята, за да продължа една безумна мисия. Ще стъпя здраво с двата крака, само за да се впиша в поредната страница на едно съществуване, чиито смисъл все още не е открит. Човешкото.

летен микс

Лято. Жега. Гадинки, пролазващи по стените. Все още не сте научили? Ние не обичаме сладолед. Обичаме само стоножки, намазани с мед. Обичаме ги по стените, в мивките и въобще навсякъде около нас. Шегувам се. Всъщност ние пищим и подскачаме щом ги видим. Но това е нашата малка тайна. Нашата малка лятна тайна. По цял ден се разхождаме и мислим за разни проблемчета, но в същото време още се люлеем по люлките и се смеем на глупости. Страх ни е от кучета, от раци, от нощта и деня. Луната открива нови пътища за нас. А щом се събудим се мръщим на слънцето. Литваме надолу към морето с детската си наивност, а то? Брр, то е студено. Щипят ни раци и ни изгонват по хавлиите. В момента, в който легнем пък слънцето ни изгаря и ни боядисва в червено. Минават секси батковци, а ние се притесняваме за това как изглеждаме. Както казах, всякакви проблемчета ни се въртят из главите. И все пак времето лети, когато сме заедно. Смях, сълзи, страх и приятелство. Всичко върви заедно. Ние поне все още знаем значението на тези думи. Думите без които нито едно море, нито един смях, нито едно лято нямат значение. Думите, които превръщат всичко при нас в шега. Парещият пясък, ревящите бебета по плажа, гадинките нощно време - прозрачните причини, които затварят вратата към истинското слънце.