Всичко се върти.
Бутам колелото докато ме заболи ръката.
Изведнъж то спира. Всичко спира.
Усмивка, две, три, четири и колелото се завърта пак.
Аз въртя колелото напред.
Понякога и назад.
Понякога си правя микс, знаете как един DJ
върти CDто. Получава се някаква каша от
череши, ягоди, какао и шоколадови бисквитки.
Сладко е, да ти се замае главата.
Нагарча от време на време, понякога просто ми се
яде нещо солено. Но мозъкът ми е пълен с тази каша.
Спя докато вървя по улицата.
Понякога отварям очи за реалния свят.
Гледам през прозореца хора, кучета, кал и дъжд.
Отвреме навреме слънце.
След това отново ги затварям.
Потапям се в тази сладка каша
след като съм се изкъпала и цял ден ходя ароматизирана.
Имам вкус на спомени, мечти и щипка реалност.
Моето колело се върти навсякъде, но върви само напред.
понеделник, 11 април 2011 г.
четвъртък, 7 април 2011 г.
Everybody hurts
Липсват ни онези моменти
на весели разговори и смях,
моменти на спокойствие,
моменти с приятели,
моментите, които не зачитат
терзанията на порасналите,
хилядите им прищявки
и сложните мисли.
Мислите ни ни казват,
че животът е много непрост,
поради странната ни възраст
и измислените проблеми.
Тогава цупенето преминава в мъка,
любовта в затормозяваща мания
или скучно занимание,
а приятелство става все по-рядко.
Недоволни сме, понеже
вечно искаме или пък нямаме,
вечно мислим, обмисляме,
чудим се и размишляваме
по важни житейски въпроси.
Страхуваме се,
чудим се дали няма да сгрешим,
къде ще ни отведе живота
и дали времето ще изтече,
както в пясъчен часовник.
Играем често на криеница
знаем наизуст местата за криене
и ни харесва там.
Лесно се нараняваме,
плачем, обичаме, късаме,
болят ни главите от сериозност
и такива работи.
А животът е една игра.
Просто една детска площадка.
И ние сме децата, бързащи да пораснат.
А дали наистина времето не тече,
както в пясъчен часовник?
на весели разговори и смях,
моменти на спокойствие,
моменти с приятели,
моментите, които не зачитат
терзанията на порасналите,
хилядите им прищявки
и сложните мисли.
Мислите ни ни казват,
че животът е много непрост,
поради странната ни възраст
и измислените проблеми.
Тогава цупенето преминава в мъка,
любовта в затормозяваща мания
или скучно занимание,
а приятелство става все по-рядко.
Недоволни сме, понеже
вечно искаме или пък нямаме,
вечно мислим, обмисляме,
чудим се и размишляваме
по важни житейски въпроси.
Страхуваме се,
чудим се дали няма да сгрешим,
къде ще ни отведе живота
и дали времето ще изтече,
както в пясъчен часовник.
Играем често на криеница
знаем наизуст местата за криене
и ни харесва там.
Лесно се нараняваме,
плачем, обичаме, късаме,
болят ни главите от сериозност
и такива работи.
А животът е една игра.
Просто една детска площадка.
И ние сме децата, бързащи да пораснат.
А дали наистина времето не тече,
както в пясъчен часовник?
Циркът пристигна в града
Алкохол и цигари,
това е новата мода,
без димът около нас,
ние сме самотни,
не се ли напием,
сме тъжни.
Клоуни,
маските са прилепнали
за лицата ни,
сваляме ги само вечер
да си поплачем,
слушаме поп-фолк
и кършим бедра,
мислим се за велики,
кои сме ние?
Хора без лица,
хора с хартиени маски,
нарисувани с водни бои
и залепени със сухо лепило.
Не ни ли харесвате?
О, твърде лошо.
това е новата мода,
без димът около нас,
ние сме самотни,
не се ли напием,
сме тъжни.
Клоуни,
маските са прилепнали
за лицата ни,
сваляме ги само вечер
да си поплачем,
слушаме поп-фолк
и кършим бедра,
мислим се за велики,
кои сме ние?
Хора без лица,
хора с хартиени маски,
нарисувани с водни бои
и залепени със сухо лепило.
Не ни ли харесвате?
О, твърде лошо.
Черно-бял романс
Сиво усещане
за цвят и картина.
Непрогледната нощ
пак се е срещала
с белия ден.
А луната,
като добър папарак
ги е заснела
и е проектирала
снимката на асфалта.
за цвят и картина.
Непрогледната нощ
пак се е срещала
с белия ден.
А луната,
като добър папарак
ги е заснела
и е проектирала
снимката на асфалта.
неделя, 3 април 2011 г.
Стихия
Тя излиза на сцената. Разперва ръце, сякаш са крила и пада на земята. Осъзнава, че това е нейната роля. За нея този момент е по-истински от всеки друг. Тя се намира в своята поляна от цветя. Сцената е целият й живот, а тази пиеса описва нейния житейски път. Музиката свири нажежено. Изведнъж тя се загубва, цветята изчезват и на тяхно място се появават бодили. Тя е безсилна, слаба и уморена от раните. Страстта й я убива отвътре, а бодилите продължават да дращят. Нежните й ръце обгръщат пода на сцената, хващат се за тревата, сякаш в тях е целият й живот. Тя започва да се гърчи в агония, къса тревата, опитва се да се пребори с емоцията, но бодилите са безмилостни. Публиката я обожава, а тя загива там, на сцената, гледана единствено от птичките в небето, оцветявайки бодилите в червено.
Влизат хора, навеждат се над нея, докосват я, вдигат тялото й. Бодилите са изчезнали, всичко е цветя. Тялото й само се надига на сцената. Въздухът сякаш й говори, тя сякаш е богинята на тази нейна поляна, всичко живо вече й се подчинява. В театъра всички са в захлас, но тялото й се отпуска и окончателно напуска сцената.
Слагат тялото в дървен ковчег, а в нейния свят птичките я поставят в легло от лалета и зюмбюли. Един миг в два различни свята. Гръмотевици. И пролет. Дъжд. И слънце. Черни дрехи. И розови цветя. Спуска се завесата.
Нейният любим носи червена роза. Къса лист по лист и го хвърля над гроба й. Целува всеки лист с обичта, с която е целувал нейните устни. Червените венчелистчета покриват нежните й ръце и тя ги поема със същата обич, с която го е обичала. Той си отива и не забелязва как цветовете леко се помръдват.
Монолог на майката. Тя скърби за дъщеря си, но повече скърби за ранната смърт и късия и пошъл живот, който тя е водила. Зад кулисите, на сцената, без семейство, отдадена единствено на любовта си към танците. За майката това е пропилян живот. Тя рони студени сълзи и в поляната започва да вали. Младата девойка започва да чувства студ и мъка.
Тя отваря очи в съня си, там-някъде между двата свята, разпръсква цветята и започва да обикаля улиците на малкото градче. Влиза в къщата на своя любим и му пее на ухо. Пее му за страстната любов, която е изпитвала, пее му така както дори не е танцувала приживе.
На другата вечер същото представление. Сменят героинята. Но преди тя да излезе на сцената се появява Тя. Богинята на онази поляна, наречена живот, пръст, извор. Обсипана в цветя се появява и изиграва най-красивото си представление. Всички са в захлас. Спуска се завесата и тя изчезва. Всичко е покрито с цветя. Силни аплодисменти кънтят в залата.
Късно през нощта всичко се разтриса. Това е и първото регистрирано земетресение. Някои смятат, че това е нейната болка, дълго събирана в онова нежно тяло, обрулено от бодилите на живота, и че накрая емоцията й избухва над целия град, понеже своята обич и скръб девойката не може да контролира. Някои пък си затварят очите, казват че тя въобще не се е появявала онази нощ, отричат дори да са я видели на сцената. Твърдят, че било друго момиче. Но тя е била там. Онази стихия, от която всички се боят и никой не може да контролира. Която дълго спи в легло от цветя в една поляна отвъд този свят, но когато се пробуди е разрушителна и неумолима.
Влизат хора, навеждат се над нея, докосват я, вдигат тялото й. Бодилите са изчезнали, всичко е цветя. Тялото й само се надига на сцената. Въздухът сякаш й говори, тя сякаш е богинята на тази нейна поляна, всичко живо вече й се подчинява. В театъра всички са в захлас, но тялото й се отпуска и окончателно напуска сцената.
Слагат тялото в дървен ковчег, а в нейния свят птичките я поставят в легло от лалета и зюмбюли. Един миг в два различни свята. Гръмотевици. И пролет. Дъжд. И слънце. Черни дрехи. И розови цветя. Спуска се завесата.
Нейният любим носи червена роза. Къса лист по лист и го хвърля над гроба й. Целува всеки лист с обичта, с която е целувал нейните устни. Червените венчелистчета покриват нежните й ръце и тя ги поема със същата обич, с която го е обичала. Той си отива и не забелязва как цветовете леко се помръдват.
Монолог на майката. Тя скърби за дъщеря си, но повече скърби за ранната смърт и късия и пошъл живот, който тя е водила. Зад кулисите, на сцената, без семейство, отдадена единствено на любовта си към танците. За майката това е пропилян живот. Тя рони студени сълзи и в поляната започва да вали. Младата девойка започва да чувства студ и мъка.
Тя отваря очи в съня си, там-някъде между двата свята, разпръсква цветята и започва да обикаля улиците на малкото градче. Влиза в къщата на своя любим и му пее на ухо. Пее му за страстната любов, която е изпитвала, пее му така както дори не е танцувала приживе.
На другата вечер същото представление. Сменят героинята. Но преди тя да излезе на сцената се появява Тя. Богинята на онази поляна, наречена живот, пръст, извор. Обсипана в цветя се появява и изиграва най-красивото си представление. Всички са в захлас. Спуска се завесата и тя изчезва. Всичко е покрито с цветя. Силни аплодисменти кънтят в залата.
Късно през нощта всичко се разтриса. Това е и първото регистрирано земетресение. Някои смятат, че това е нейната болка, дълго събирана в онова нежно тяло, обрулено от бодилите на живота, и че накрая емоцията й избухва над целия град, понеже своята обич и скръб девойката не може да контролира. Някои пък си затварят очите, казват че тя въобще не се е появявала онази нощ, отричат дори да са я видели на сцената. Твърдят, че било друго момиче. Но тя е била там. Онази стихия, от която всички се боят и никой не може да контролира. Която дълго спи в легло от цветя в една поляна отвъд този свят, но когато се пробуди е разрушителна и неумолима.
Минало несвършено
Лияна стоеше на перона. Вглеждаше се в жп линиите и те й се струваха безкрайни, както всеки път когато идваше тук. Влакът стоеше спокойно, сякаш потънал в съня си. Този влак й носеше много спомени, въздействаше й едва ли не по онзи начин, по който само стар приятел умее. Идваше тук всяка вечер от десет години насам, а случеше ли й се да пропусне да дойде, лицето й ставаше унило, скръбно, сякаш част от нея липсваше. Знаете как болният човек всеки ден трябва да взима дозата хапчета, които да го пазят жив. Хората в града я наричаха болна, но у всички тя будеше онова съжаление, което буди не просто болният, а онзи болен, който е на смъртно легло. На тях им изглеждаше, че тя всеки ден чака сетния си миг и да види онзи стар, очукан влак е нейното предсмъртно желание. Хората чакаха всеки миг тя да се строполи пред заспалия влак и да се намери някъде другаде, където както казваха, щяла да бъде по-щастлива.
За Лияна никой нищо не знаеше. Откакто се помнеше поетът Георги, той я бе виждал всяка сутрин да слиза някъде от покрайнините на града и да се отправя към местната библиотека, в която работеше. Не беше красива жена, но той дълбоко й симпатизираше. Говореше си с нея отвреме навреме, но опиташе ли се да разбере нещо повече за нея, тя просто мълчеше. Беше най-потайната дама, която някога бе срещал. Иначе бе много мила, изключително добра и не правеше ни най малко впечатление на една от онези жени, които бяха известни с това, че криеха тайни помисли и коварни планове. Заплатата й не стигаше да ходи по разни мероприятия, но пък за това имаше толкова много книги на нейно разположение. Четеше много руска литература, възхищаваше се на правдивостта, която намираше в страниците на 'хубавите книжки', както тя ги наричаше и си личеше, че попива това, което чете, защото в разговорите с писателя тя изказваше доста интересни и радикални мнения, които на него му звучаха досущ като мислите, които се въртяха в главата му и докато я слушаше, той се опияняваше, ставаше досущ като пияна вишна и изпитваше странното желание да я прегърне, но никога не посмяваше, тъй като бе сигурен, че тя ще го отхвърли.
Лияна продължаваше да ходи на перона и сякаш това бе единственият смисъл в целия й живот. Там, гледайки влака, тя бе като влюбена, отчаяно влюбена. Гледаше го като дете, на което дават играчка, гледаше го като бездомник, който е намерил пара на пътя, гледаше го с широко отворени очи и сякаш очакваше той да й проговори. След вечерните си срещи със стария влак тя подскачаше по улиците, миришеше цветята и си пееше. Сякаш се възраждаше. Георги я гледаше през прозореца си всяка нощ, тя му носеше нужното спокойствие, макар и да се чувстваше на светлинни години от нея, той я обичаше и всяка вечер след като затваряше щорите започваше да пише, всичките му стихове бяха вдъхновени от нея и всички девойки ги обичаха, защото бяха цветни, истински, изпълнени с топли чувства и силна обич.
Годините минаваха, Лияна продължаваше да живее сама, а поетът - да страда по нея. Веднъж Георги реши да й предложи да се омъжи за него. Тя се съгласи, защото го харесваше, а и той никога не бе бил прекалено взискателен към нея. Те заживяха заедно и тя усещаше, че той я обича. Понякога поглеждаше към неговите стихове и веднъж дори й доставиха удоволствие. Той я остави да посещава гарата, не знаеше каква е нейната тайна, но знаеше, че това бе важно за нея и я обичаше достатъчно, за да й даде свободата, от която тя се нуждаеше. Тя му даваше всичко, смееха се заедно, говориха си до късни нощи, събуждаха се един до друг и се разхождаха из парка. Всичко вървеше чудесно, докато Георги не реши, че тя е само негова и някакъв си влак няма право да я има. Нареди да махнат стария влак, като си въобразяваше, че тя вече няма нужда от него, въобразяваше си, че любовта им я прави достатъчно щастлива. Но не бе съвсем така.
Всъщност цялата тази история бе тръгнала, когато една вечер двамата съпрузи се скараха, за някаква глупост, за каквото и всички съпрузи се карат. Само, че душата на поета е така ранима и той прие кавгата на сериозно. Реши, че трябва да покаже кой е мъжът в къщата и нахлу в килера, който бе Лияненото пространство. Отвори чекмеджетата и започна да рови, така както гладно куче рови в паницата си. На дъното на чекмеджето той намери стара снимка във влак. На нея той позна жена си и друг мъж. За нея бе закрепен билет, който никога не бе използван. Обхвана го гняв, сърцето му заби лудо и още същата вечер се обади да махнат стария очукан влак.
Лияна се чудеше какво става. Мъжът й бе раздразнителен, не й говореше, сякаш криеше нещо. Цялата вечер тя се мъчеше да го разведри, но той се заключи в другата стая и я остави сама и объркана. Още на другата сутрин оскърбената Лияна се завтече към влака. Искаше да го види, да излее цялата си мъка там. За нейна изненада влакът бе изчезнал. Тя се сепна. Краката й се разтрепереха цели, тя слезе на жп линиите и вървя, вървя цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден. Не откри своя влак. Цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден я търси и Георги. Откри я, заспала в своя вечен сън върху жп-линиите. Поиска му се да върне времето назад, поиска му се никога да не бе влизал в онази стая, никога да не бе откривал тайната на своята Лияна. Да я бе оставил просто да бъде Лияна, с него през деня, и вечер, там, на перона до стария очукан влак...
За Лияна никой нищо не знаеше. Откакто се помнеше поетът Георги, той я бе виждал всяка сутрин да слиза някъде от покрайнините на града и да се отправя към местната библиотека, в която работеше. Не беше красива жена, но той дълбоко й симпатизираше. Говореше си с нея отвреме навреме, но опиташе ли се да разбере нещо повече за нея, тя просто мълчеше. Беше най-потайната дама, която някога бе срещал. Иначе бе много мила, изключително добра и не правеше ни най малко впечатление на една от онези жени, които бяха известни с това, че криеха тайни помисли и коварни планове. Заплатата й не стигаше да ходи по разни мероприятия, но пък за това имаше толкова много книги на нейно разположение. Четеше много руска литература, възхищаваше се на правдивостта, която намираше в страниците на 'хубавите книжки', както тя ги наричаше и си личеше, че попива това, което чете, защото в разговорите с писателя тя изказваше доста интересни и радикални мнения, които на него му звучаха досущ като мислите, които се въртяха в главата му и докато я слушаше, той се опияняваше, ставаше досущ като пияна вишна и изпитваше странното желание да я прегърне, но никога не посмяваше, тъй като бе сигурен, че тя ще го отхвърли.
Лияна продължаваше да ходи на перона и сякаш това бе единственият смисъл в целия й живот. Там, гледайки влака, тя бе като влюбена, отчаяно влюбена. Гледаше го като дете, на което дават играчка, гледаше го като бездомник, който е намерил пара на пътя, гледаше го с широко отворени очи и сякаш очакваше той да й проговори. След вечерните си срещи със стария влак тя подскачаше по улиците, миришеше цветята и си пееше. Сякаш се възраждаше. Георги я гледаше през прозореца си всяка нощ, тя му носеше нужното спокойствие, макар и да се чувстваше на светлинни години от нея, той я обичаше и всяка вечер след като затваряше щорите започваше да пише, всичките му стихове бяха вдъхновени от нея и всички девойки ги обичаха, защото бяха цветни, истински, изпълнени с топли чувства и силна обич.
Годините минаваха, Лияна продължаваше да живее сама, а поетът - да страда по нея. Веднъж Георги реши да й предложи да се омъжи за него. Тя се съгласи, защото го харесваше, а и той никога не бе бил прекалено взискателен към нея. Те заживяха заедно и тя усещаше, че той я обича. Понякога поглеждаше към неговите стихове и веднъж дори й доставиха удоволствие. Той я остави да посещава гарата, не знаеше каква е нейната тайна, но знаеше, че това бе важно за нея и я обичаше достатъчно, за да й даде свободата, от която тя се нуждаеше. Тя му даваше всичко, смееха се заедно, говориха си до късни нощи, събуждаха се един до друг и се разхождаха из парка. Всичко вървеше чудесно, докато Георги не реши, че тя е само негова и някакъв си влак няма право да я има. Нареди да махнат стария влак, като си въобразяваше, че тя вече няма нужда от него, въобразяваше си, че любовта им я прави достатъчно щастлива. Но не бе съвсем така.
Всъщност цялата тази история бе тръгнала, когато една вечер двамата съпрузи се скараха, за някаква глупост, за каквото и всички съпрузи се карат. Само, че душата на поета е така ранима и той прие кавгата на сериозно. Реши, че трябва да покаже кой е мъжът в къщата и нахлу в килера, който бе Лияненото пространство. Отвори чекмеджетата и започна да рови, така както гладно куче рови в паницата си. На дъното на чекмеджето той намери стара снимка във влак. На нея той позна жена си и друг мъж. За нея бе закрепен билет, който никога не бе използван. Обхвана го гняв, сърцето му заби лудо и още същата вечер се обади да махнат стария очукан влак.
Лияна се чудеше какво става. Мъжът й бе раздразнителен, не й говореше, сякаш криеше нещо. Цялата вечер тя се мъчеше да го разведри, но той се заключи в другата стая и я остави сама и объркана. Още на другата сутрин оскърбената Лияна се завтече към влака. Искаше да го види, да излее цялата си мъка там. За нейна изненада влакът бе изчезнал. Тя се сепна. Краката й се разтрепереха цели, тя слезе на жп линиите и вървя, вървя цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден. Не откри своя влак. Цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден я търси и Георги. Откри я, заспала в своя вечен сън върху жп-линиите. Поиска му се да върне времето назад, поиска му се никога да не бе влизал в онази стая, никога да не бе откривал тайната на своята Лияна. Да я бе оставил просто да бъде Лияна, с него през деня, и вечер, там, на перона до стария очукан влак...
петък, 1 април 2011 г.
I'll take you to the candy shop
Някога намирали ли сте се в стая с шоколад. Шоколадова стая. Шоколадът тече по прозорците, разни хора ви подават шоколадови бонбони и танцувате върху шоколадов под. Само, че сте алергични към шоколад. Цял живот сте имали една мечта. Да се полеете цели със шоколад, устата ви да лъха на шоколад до степен чак да ви стане лошо от него. Да го пиете и да го ядете, да се къпете в него и да ви го поднасят разни шоколадови мацки или пък пичове с шоколадови очи. Да обикаляте света с него, за да мирише всяка улица, всяка сграда на шоколад. Вечер да спите в някой крайпътен хотел и чаршафите ви да са направени от шоколад, да ви прави удоволствие, да ви носи наслада да се въргаляте в тях докато шоколадовия слой се наплъсти по вашето тяло. Шоколад с лешници, шоколад със стафиди, шоколад Milka, шоколад Своге. А само като си помислите за трюфелите -черен шоколад, сметана, масло и какао, ви се ще да закусвате, обядвате и вечеряте с тях. Ще ви се да ви наричат 'Шоколадовото момиче' и живеете с тази фикс идея. Като се замислим има шоколад за всяко настроение, тъмен- за намусени девойчета, които искат да си вгорчат живота(няма по-добър от тъмния, мм!), млечен-за подсладяване на деня, и още какви ли не измислени видове има, за всеки вкус. И както видяхте, лесно е да се живее с подобно пристрастие, шоколад се продава на всеки ъгъл, чух че имало вафла Мура примерно за 44 стотинки, а пък шоколада Своге бил 1.13 лева. О, и междудругото не си мислете, че съм такъв привърженик на шоколада. В пъти повече предпочитам сирене например. В момента ръцете ми миришат на цигари, но дори те ми харесват повече от мисълта за някакъв си шоколад. Само, че аз не съм алергична към шоколад. Напротив, мога да го ям всеки ден, когато и където поискам. И нямам идея каква е тая проклета мания за шоколад.
Абонамент за:
Публикации (Atom)