На морето

На морето съм сънувала как правя любов
Сънувала съм как правя любов на морето
И ме е поглъщало цяло морето
Цяла ме е поглъщало морето
Морето могъщо поглъщало ме е
Могъщо поклащало ме е морето
И опиянена от морето била съм
И пенено заради мен било е морето.

На морето съм сега и пиша за морето
Защото морето пише за мен и описва
Описвам и аз морето и пиша защото
Открих морето и морето откри мен
Открих, че с морето правя любов
И прави любов с мен морето.

"Царство", част II

В "Царството" дошло време за женене на момите. Тъй като и трите момичета от рода Мартинови били минали осемнадесет години и все още се намирали в селото, всяка една от тях се оглеждала за своята сродна душа. Или почти всяка.
Тъй като малката дъщеря била най-хубава, родителите й решили да омъжат първо нея. Те тайно си казвали един на друг вечер: "Тя и без друго нехае много за важните работи в живота, тъкмо като се задоми ще й дойде умът в главата." А девойката продължавала да трупа впечатления, бродейки и преоткривайки отново и отново своето "Царство". Прочуло се, че има в селото един младеж, който пламенно я желаел. Изпращал често подаръци на семейството - ту някое животно, ту пари. А след време започнал и да предразполага девойката. Пращал огърлици, скъпоценни камъни, перли и пръстени. Нищо от това обаче не можело да трогне младото момиче. Нейните сестри й завиждали, макар и да си били намерили вече мъже и да твърдяли, че "любовта е във въздуха", техните мъже не изпращали подобни подаръци, а те били били дали всичко да ги притежават. Веднъж най-голямата сестра решила да поговори с девойката.
- Сестричке, ума ли си си загубила, не виждаш ли всички подаръци, които ти изпращат. Няма ли най-сетне да отговориш, или... Бога ми, аз бих се хвърлила в нозете на първият, който ми поднесе подобни вещи.
- Ти си заслепена. Парите не означават нищо за мен. Нищо, което може да се закупи с пари не е ценно или пък трае дълго. Парите са най-добрият признак за лош и фалшив живот. Видиш ли пари и скъпоценности, трябва да бягаш от тях, инак си задушен завинаги!
- Но луда ли си, ти! Парите може и да са хартийки, но какъв по-добър начин мъжът да ти покаже любовта си? Особено с твоя затворен и тих характер. Той нито може да се добере до теб, нито да ти види моминското лице, недай Боже да ти се усмихне или да ти каже нещо! Не виждаш ли какво се крие зад тези бижута. Освен добър и заможен живот, любов се крие сестричке, любов! Та той те обича, той те боготвори.
- Дори да е така, той е глупак. И освен това, егоист. Защото любовта е най-егоистичното нещо в живота. Трудно бих могла да си представя по-голяма мъка от тази да бъдеш обичан от някого! Та ти би бил задушаван от неговия егоизъм да те притежава. За него ти ще си като парите. Ще те стиска скъпернически, а накрая ще те продаде. Ще те хвърли на вятъра. И дори в полъха на вятъра ще чувстваш онази гнусна любов, която те е омърсила дотолкова, че ти си забравила що е полъх, що е птича песен, що е росата, що е слънцето. Именно любовта е тази, която те кара да изгубиш Магията.
- Ти просто никога не си обичала мъж! Не знаеш какво е да чувстваш сладките целувки и милувки, да оставяш нежните думи да галят ушите ти. Особено когато ти се кълнат в любов! Ах, колко е хубаво това, кълна ти се сестричке! А ако получавах и огърлици и перли, бих се чувствала като царица...
- Ха! Царица. Обичала съм аз сестрице, повярвай, обичала съм аз природата с такава дълбока и вечна любов, че думите не могат да я опишат! Галила съм аз тревите и съм се радвала на полъха на вятъра тъй както на нищо друго в този живот. И все пак аз не съм тръгнала да мачкам или целувам птичките, които толкова обичам, нито пък съм късала тревата от бурна страст, не съм се мъчила да яхвам вятъра, защото той не би бил така лек вече след моето тегло. Моята любов не е егоистична. Моята любов е чиста като сълза, тя е вдъхновение, тя е вечност и тя е магия. На света не съществува мъж, който да може да те дари с такава любов. Не! Може ти, сестрице, да си мислиш, че твоят мъж те обича, но не! Той обича себе си и своето его. Ти си просто предмет за него. Огледало, в което той да се оглежда и да се уверява, че е хубав. А онези думи, ще се увериш сестричке, че са празни думи. Онзи нищо и никакъв мъж не ти дава на теб усещане за вечност, нито за магия! Човекът не е магическо същество и никога не е бил. Уважавам те, сестричке, за дето си усетила магията! Не е бил мъжа, а просто магията се е отразявала в него, в думите и действията му! Ти имаш магията в себе си! Огледай се! Забрави глупавите перли и пръстени, всички задушаващи думи. Всички усмивки и целувки. Махни онези устни от своя ум, махни мръстните ръце от своето нежно тяло и ще откриеш Магията! Аз обичам, сестричке. Аз обичам силно. Аз наблюдавам всеки ден свободните птички да прелитат от клон на клон. Да пият бистра водица, да чуруликат нежно. Как мислиш биха се чувствали те в клетка от милувки и целувки! Как биха извивали гласчета, та те биха умрели! Така както умират всички, така както ще умреш и ти, без да усетиш истинската, неегоистична Любов, без да усетиш Магията!
Сестра й излязла от стаята разплакана.
След дни малката дъщеря склонила да се омъжи. Но забранила да й се подаряват подаръци. И никога не обикнала съпруга си. Той бил толкова обикновен по човешки, чак грозноват. А и как би могла? Тя била изпитала Магията и нищо друго не било така вечно.

Waiting

Whenever I'm alone in troubled times
My silent screams, my innocence, my crimes
I wish that you were still here by my side
Without you here the darkness magnifies

Понякога те виждам в нощта. Вървейки из прохлада, си представям, че си някоя от онези звезди в небето. Усещам парфюма ти във въздуха, движа се с лекота сякаш си ме вдигнал на ръце и всичко е магия. Срещам те в съня си, когато спя най-дълбоко и не искам да се събудя. Алармата звъни, а аз я изключвам и се мъча да заспя отново. За да те видя. Загърбвам всичко останало и сякаш отново не съм подвластна на себе си. Магия. Ставам, поглеждам към плаката I am happy, който доскоро държах, за да си го напомням, но вече нямам нужда. Усмихвам се на слънцето и потърквам сънливо очи. Косите ми отново са пораснали. Обичам да се въргалям в леглото. Не мисля, че имам по-любимо място. Освен парка. Може би парка и специално там където пеят птички и ароматът е свеж и зелен като любовта. Там пак се загубвам в магията. Всеки път. Всеки път. И още, джаз, соул, рок енд рол. Микс от всичката тази музика не прави манджа с грозде. Прави теб. Извайва лицето ти, специално се спира на очите ти и на брадата и продължава по тялото, ръцете... Обичам онези малки екстази, които причинява всичко това на моето тяло. Сякаш отново притежавам света. Не съм силна, не съм различна, но съм ужасно първична. Раждам се отново. Пръстите просто тракат по пианото, но за мен това е стих, това е мелодия, това е движение, това е посока и това е раят. Кажи ми мога ли да го задържа, ето тук. Точно тук и никъде другаде. После да си тръгна и теб да те няма, да има само стихове, музика, мирис на сладък парфюм и магия. Ще оживее ли магията. Cause I've been waiting for all these years.

Когато рамките са тесни за мечтите

Всички ние имаме мечти. Те са храната на душата. Те са спасението в трудните времена, те са мястото където всеки един може да бъде това, което иска. Там ледени цветя разцъфват през зимата, там при едно докосване на студения прозорец слънцето се появява, целува ледените цветя и те, в свойта кратка красота, се топят безследно*, за да се разкрие зад прозореца пъстра картина от преливащи цветове и гами - топло жълто, оранжево, розово и кафяво. Но какво ако всичко това се развали? Тогава магията спира и отново ни обгражда студа.
Красотата на мечтите е такава, докато те са само в нашите мисли. Разкрием ли ги на света, решим ли да ги осъществяваме, те стават прости, безцветни и нереализуеми, защото се срещат с днешната реалност. Оскар Уайлд твърди: "В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш." Мечтите са мечти, защото са вечни, радикални и индивидуални. Мечтателите са затворени в свой собствен свят, в своите собствени мисли, където осъществяват мечтите си. Повечето хора обаче копнеят да реализират мечтата си. Да я докоснат, да повярват, че е възможна. Но не могат, именно заради рамките, които само си поставя човешкото съзнание. Колко пъти ние чуваме "Аз не мога". Тези думи са в речта на много хора. Човекът е изпълнен от страх. Страх от себе си. Този страх го обладава, кара го да се крие в себе си, да съди останалите. Ние сме ограничени в нашето мислене, защото сме загубили вяра в себе си и в собствените си мечти. За съжаление, днешно време има много случаи на неудовлетворени и затворени хора, забравили да живеят. Сигурна съм, че всеки има някаква мечта. Но никой не вярва, че може да я осъществи. Всички бягат от мечтите си, предават се и стават част от стадото. Всички в това стадо са толкова еднакви, толкова глупави. Няма дори една черна овца. Няма някой който да се бори да направи истинско и пълноценно собственото си съществуване, а и не само. Днешната действителност е променила до такава степен съзнанието на младия човек, а и на човека изобщо, че се стига до там, че още при раждането на един човек на него му е втълпявано, че не може да гони мечтите си, защото са нереални. Човек не може да стане художник или писател, защото няма да получава достатъчно пари. Човек не може да вярва в своите желания, защото повечето от тях няма да го доведат до успех, а просто ще го отклонят от пътя, който се смята, че той трябва да извърви. Определен път, път към пари и слава. Истината е , че човекът си е измислил този път, и съзнателно си е поставил преграда, която да го поставя на светлинни години от неговите мечти. Трудно е в действителност, в тази реалност, да се роди характер, който да гони мечтите си и да се бори за тях. И все пак е нужно само едно желание, което всеки нормален човек има, за да се задейства истинския път към щастието. Платон твърди, че "Желанието само по себе си се явява желание за неограниченост". Зависи единствено дали ние сами ще поставяме рамки на своите мечти или ще им сложим крила, счупвайки онези вериги, които ни пречат да бъдем щастливи.
Има хора, които не биха могли да си представят света без своите мечти. Те биха се чувствали оковани, те биха загубили свободата си. А в крайна сметка, всеки се стреми към свобода, и най-вече свобода на духа. Нали? Според мен всеки би трябвало да умее да пуска мислите си на пътешествия, които да го водят до света на копнежите и желанията. До света на сбъднатите мечти. Защото в днешната действителност, единствено вярата в мечтите може да направи хората щастливи. А ако започнем и да ги сбъдваме, не би ли бил по-красив светът?

* Христо Смирненски - Зимни Вечери

"Царство", част I

Имало едно време едно селце наречено "Царство". Селцето нито било богато, нито имало свое царство. Така го бил кръстил преди време един от известните художници, с които то се прославяло - Петър Мартинов. През целия си живот той рисувал единствено красивия планински район, в който то се намирало и не намерил по-точна дума да опише извивките, красивите зелени поляни през септември и старите дървета, които в това забравено от света кътче не били докосвани от векове. "Царство!", казал той. "Така ще се казва нашият дом, защото през живота си, нито в книги, нито по време на пътешествия, аз не съм виждал по-добро описание на тази дума. Нашето село няма да се казва "Царство", за да бъде по-различно и по-възхвалявано от останалите, защото за такова то не се смята. То ще се казва "Царство", защото никоя друга дума не би подхождала на тучните поляни, малките къщурки, величествените планини и пищната природа на нашия край!" И ето как това нищо и никакво село, видяно през очите на един художник, станало "царство".
Минали години и селото загубило своето значение за своите жители. Табелата била изтъркана, тези, които минавали от там, мислели, че минават през "Арство" и дори не се питали какво означава това, толкова села имали какви ли не шантави имена. Поляните сякаш вече не били толкова зелени, къщите сякаш били по-схлупени и дори дърветата през септември били свити, сякаш животът замирал в тях много преди да дойде зимата.
Родът на художника, който измислил онова име на селото обаче все още съществувал. В старата къща на художника живеели неговите правнуци и техните деца. Майката, по рода на Петър Мартинов, с нищо не приличала на своя предшественик. Напротив, тя сякаш била по-схлупена и от самото село. По цял ден седяла, сякаш очаквала след момент къщата да падне отгоре й и да я затрупа цяла и това никак не би я притеснило. Мъжът й, виден търговец, бил много активен в селските работи и много различен от нея, но по никакъв случай не би могло да се твърди, че той, макар и от друг род, имал и частица от онази енергия, която притежавал художникът. Техните деца, три момичета, и трите хубави и подредени, и трите били различни до една. Най-голямата била русокоса, с много тъмни очи и била досущ като баща си - енергична, амбициозна. Тя мечтаела някой ден да се махне от това село и да постигне успех в градските работи, може би като актриса, кой знае. По-малката била по-скоро като майка си, свита и простодушна, единствената разлика била, че тя обичала да чете. Четяла много и главата й се пълнела с мечти, които обаче тя не допускала по-близо до себе си, защото много добре знаела какво е реалността и какви са възможностите в това село. Най-малката дъщеря - тя сякаш била от друго измерение. Не, никак не приличала на баща си, особено с неговия материалистичен дух. Нито пък на майка си, толкова спокойна, сякаш нищо не я вълнувало. Не, тя била момиче хубаво и чисто, обичала природата и всеки ден се разхождала из селото. Обичала да наблюдава и най-малките нещица, как хората излизат от библиотеката с книги в ръце или пък как миришел ново-изпеченият хляб в пекарната. И най-вече, най-вече обичала птичките. Само как се надували, когато започвали да пеят, а какви чудни звуци леели от това мъничко телце! Тя виждала, че селото западало, това не й убягвало. И понякога тъжала, че никой не прави нищо за това. Понякога взимала своите моливи и вървяла чак до края на селото, за да се добере до онази табела и започвала да рисува наново онова "Ц", което така обичала, а то така се губело... И нейните моливи не могли да променят това. И все пак, в това момиче, духът на "Царството" сякаш се бил вселил и още живеел.

Размито

Ако беше останал,
щеше да си света за мен.
Ако бях останала,
щях да съм света за него.
Но никой не остана.

Живот = Дъжд

Дъжд Дъжд Дъжд
Безсмилени Безсмилени Безсмислени
Празни Празни Празни
Думи Думи Думи
Тишина Тишина Тишина
Гръм Гръм Гръм
И пак И пак И пак
Тишина Тишина Тишина
Няма Няма Няма
Смисъл Смисъл Смисъл
Дъждът Дъждът Дъждът
Е Е Е
Спасение Спасение Спасение
Но Но Но
Не Не Не
Прониква. Прониква. Прониква.
Вътре Кръвта Вътре
Е От Е
Сухо Сърцето Сухо
Безмълвно Ми Безмълвно
И Се И
Тъжно Излива Тъжно
Думите През Думите
Са Артериите Са
Празни А Празни
А Душата? А
Имам Вътре Имам
Толкова Е Толкова
Много Сухо Много
Да Безмълвно Да
Кажа. И Кажа.
Живот Тъжно Сърцето
= Думите Ми
Дъжд. Са Се
Кръвта Празни Излива
От А И
Сърцето Имам Попива
Ми Толкова В
Се Много Асфалта.
Излива Да Живот
През Кажа. =
Артериите Живот Дъжд.
Дъждът = И
Спира Дъжд. После
И И Всичко
После После Утихва.
Всичко Всичко
Утихва. Утихва.
= !?