любовта не е такава

любовта не е такава
не ражда ли вяра
изкуство, мълва
врагове много
но и една специална тъга

-

една нужда, която призовава
влюбения към вяра
осъжда го, но му дава
и пламък, и огън
и трепет
и всичко онова,
което е мигновено
превръща във вечност

нечовешки мисли

Според легендата богинята на плодородието Деметра се разсърдила на Зевс, защото дал любимата й дъщеря Персефона за жена на бога Хадес, владетел на подземното царство и царството на мъртвите. Гневът й спрял всякакъв растеж на земята. За да спаси хората от гладна смърт, Зевс решил две трети от годината Персефона да живее при майка си, а една трета при мъжа си Хадес. Оттогава всяка година Персефона напуска майка си и Деметра потъва в скръб, а заедно с нея скърби и цялата природа.
Минали много години и дошла година две хиляди и единадесета. В небесното царство бил настъпил хаос. Зевс се бил уморил, занемарил своите задължения и забравил да напомни на Хадес за посещенията на Персефона при своята майка. Владетелят на подземното царство веднага се изхитрил и решил да задържи младата девойка цяла година. Деметра отново скърбяла, а заедно с нея и цялата природа. Земята била суха, а хората гладни. Годината се изнизвала, а гладът ги карал да оглупяват, да забравят своите ценности и да губят чувството си за принадлежност към народ, семейство и покъщнина. Започнали да нахълтват непоканени порокът и посредствеността, следвани от самата смърт. В този хаос Хадес успявал да прибере много човешки души в своето царство.
Никой на земята не знаел дали боговете си правили шега или просто били решили да изпробват човешкия ум. Умът, който векове наред творил и измислял все невероятни чудеса. Умът, който бил измислил градовете, пътищата, бил обиколил и изследвал всяка част от света. Умът, който съумял, че човеците били толкова много и различни - някои от тях неукротими, луди; други гении, и че тъй като никой не бил съвсем съвместим със съседа си, трябвало да бъде сътворена войната. Не, умът нямал насищане и сътворил войната като средство, с което да посече собствения си вид. Този човешки ум не се спирал, продължавал да бълва нови и нови чудесии, сякаш воден от могъща сила. Но в един момент той просто спрял. Спрял да си почине. Човекът не знаел, че това ще е фатално.
Веднъж появил се, хаосът завладял умовете, сърцата на всички човеци. Човешкият вид нарекъл това криза. Много хора обвинявали боговете. "Ах, Зевсе, защо не прати Персефона при своята майка, а остави Хадес да властва така сурово над всички нас!" Бедността и неплодородието на земята човекът наричал криза. Но той не знаел, че боговете го изпитвали. И че кризата бил хаосът, хаосът в човешкото съзнание. Забравили за боговете, които дълго се били грижили за тях, хората се отпуснали в удобната ложа на простото съществуване. Постепенно тя се превърнала в дървен стол, а когато столът изгнил, те всички се намерили на земята. Робуващи на всичко, създадено от тях самите. Реда, парите, властта. И тогава хората почнали да се питат: "Що за разумни люде сме ние, след като начинът по който живеем противоречи на сътворението, противоречи на истината, противоречи на вярата и противоречи на развитието. Къде сбъркахме? Защо спряхме да се развиваме?" И въпросите били уместни. Защото хората били забравили и сътворението, и истината, и вярата, и развитието. Забравили своите богове и ги разочаровали със своята лакомия и порочност. Хората трябвало да се запитат тези въпроси, тъй като нещо по техния житейски път сериозно се било повредило.
---
Сега Деметра стои и плаче в своето небесно царство, а аз като една Персефона съм затворена на място, което ме плаши, играе си с ума ми и ме побърква. Вече дори не си задавам въпроси, защото знам защо. Защото човекът е бил създаден. В мига, в който Адам и Ева са преминали портата на Рая, те са покосили и умъртвили нашия шанс за Рай. Ето защо той никога няма да съществува за нас. Не и докато духът ни не отлети, не и докато се наричаме хора. Вярно е, че са милиони райските места по света, безброй са малките неща, които човекът обича и нарича свой рай, но също толкова многобройни са и грозотиите, пороците и трагедиите. Вярно е също така, че човек никога не може да се начете на хубави книги, да се наслуша на хубава музика, да се нарешава на интересни задачи и въобще да се насити на всяка една сладост, която има в живота. Но историята вече е препълнена с толкова събития, обрати и невероятни изобретения на човешкия ум, че тя започва да заскучава. Защото е много трудно в хаоса човекът да твори нещо ново. Изкуство? То отдавна е забравено. Война? Тя никак не е неизвестна. Свобода? Да, но духовна? Може би. Може би никога. Вяра?
Пътят към вярата е може би единственият достоен за човек от нашето време. Връщане към началото. Забравяне на самолюбието, маниакалността и материалността. Отдаване на нещо по-висшо от нас. И може би опит за спогаждане с боговете, които открай време са разтроени от човешкото. Един бяг, един полет далеч от всичко нисшо и повърхностно. Едно докосване до чистотата на природата. Едно пречистване на собствените ни души. Защото всичко друго е излишно.
Поради човещината си всеки желае да опитва, да изпитва нещо сладостно и ново. Било то любов, било то някоя висша цел в помощ на човешкия вид, или пък някое неземно изживяване. Но истината е, че всяко изживяване е твърде земно и напълно човешко, то бива изживявано като на филмова лента, след това дълго ценено и съхранявано, за да се озове в нищото. Или да остане в историята. Но с каква цел? Един бог знае.
Заговорили вече за боговете, ще се върнем в техния свят. Свят, мечтан от всеки един смъртен. Защото всеки един от нас тайно пази малко вяра в себе си. Съхранява я и вярва, че боговете ще му помогнат. Но знае ли се дали Зевс ще отпрати най-сетне призив към Хадес да пусне Персефона при своята майка? Не се знае.
А през това време, тук, ако трябва да се използва точност ( в помощ на историята ), година две хиляди и единадесета, месец август, ден деветнадесети, място - земя, е настъпил един умиращ сезон. Сезон, който е трудно да се опише без мъка, без тайна тъга в движенията на пръстите. Сезон, който вероятно ще остане в историята като "умиращия сезон", като "сезона на залеза". Ако въобще след този ден остане история, заслужаваща да бъде записвана. Защото докато за боговете цялата човешка история е просто един миг, то за човекът тя е всичко, което остава след него. И след като аз съм все още човек, ще изляза от въплащението си в Персефона, жена на владетеля на подземното царство и царството на мъртвите, и ще се озова тук, на земята, за да продължа една безумна мисия. Ще стъпя здраво с двата крака, само за да се впиша в поредната страница на едно съществуване, чиито смисъл все още не е открит. Човешкото.

летен микс

Лято. Жега. Гадинки, пролазващи по стените. Все още не сте научили? Ние не обичаме сладолед. Обичаме само стоножки, намазани с мед. Обичаме ги по стените, в мивките и въобще навсякъде около нас. Шегувам се. Всъщност ние пищим и подскачаме щом ги видим. Но това е нашата малка тайна. Нашата малка лятна тайна. По цял ден се разхождаме и мислим за разни проблемчета, но в същото време още се люлеем по люлките и се смеем на глупости. Страх ни е от кучета, от раци, от нощта и деня. Луната открива нови пътища за нас. А щом се събудим се мръщим на слънцето. Литваме надолу към морето с детската си наивност, а то? Брр, то е студено. Щипят ни раци и ни изгонват по хавлиите. В момента, в който легнем пък слънцето ни изгаря и ни боядисва в червено. Минават секси батковци, а ние се притесняваме за това как изглеждаме. Както казах, всякакви проблемчета ни се въртят из главите. И все пак времето лети, когато сме заедно. Смях, сълзи, страх и приятелство. Всичко върви заедно. Ние поне все още знаем значението на тези думи. Думите без които нито едно море, нито един смях, нито едно лято нямат значение. Думите, които превръщат всичко при нас в шега. Парещият пясък, ревящите бебета по плажа, гадинките нощно време - прозрачните причини, които затварят вратата към истинското слънце.

парадокс

Свобода ли?
А да, свобода.
Едно знам за свободата.
Обратнопропорционална е на работата с хора.
Правопропорционална е на "Не вярвай на никого",
"Избягвай работа в екип", "Бъди самотна птица".
Всички онези птици дето са затворени в клетки,
рано или късно губят уменията си да летят.
Дори почват да обичат клетката, да обичат затвора.
Що за птици?
Сгъчкали са ги всичките на едно място.
Стават семейство.
Семейството на осакатените птици.
Едната птица се разгонила, пък решила да изнасили другата.
Другите се бият, пак имат нещо да делят.
Птича му работа.
А навън ония си обикалят света.

sex

чувствам се красиво
гласът ми танцува
стъпка напред
стъпка назад
кача се на стола
съблича дрезгавото
облича тръпката
ръката ми издава стон
нисък тон
косата ми иска да изкрещи
но гласът е облякъл тръпката
наелектризира се
в това време краката ми вече пеят
събарят стола с високи тонове
гласът и стола танцуват страстно танго
тръпката се предава по цялото тяло
един кичур коса изкрещява
а другите му пригласят
пръстите са цяла мелодия
докато един нокът не драсва
и тангото спира
изкашлям се, вдигам си косата
обличам дрехите и краката
ме отвеждат извън песента.

На морето

На морето съм сънувала как правя любов
Сънувала съм как правя любов на морето
И ме е поглъщало цяло морето
Цяла ме е поглъщало морето
Морето могъщо поглъщало ме е
Могъщо поклащало ме е морето
И опиянена от морето била съм
И пенено заради мен било е морето.

На морето съм сега и пиша за морето
Защото морето пише за мен и описва
Описвам и аз морето и пиша защото
Открих морето и морето откри мен
Открих, че с морето правя любов
И прави любов с мен морето.

"Царство", част II

В "Царството" дошло време за женене на момите. Тъй като и трите момичета от рода Мартинови били минали осемнадесет години и все още се намирали в селото, всяка една от тях се оглеждала за своята сродна душа. Или почти всяка.
Тъй като малката дъщеря била най-хубава, родителите й решили да омъжат първо нея. Те тайно си казвали един на друг вечер: "Тя и без друго нехае много за важните работи в живота, тъкмо като се задоми ще й дойде умът в главата." А девойката продължавала да трупа впечатления, бродейки и преоткривайки отново и отново своето "Царство". Прочуло се, че има в селото един младеж, който пламенно я желаел. Изпращал често подаръци на семейството - ту някое животно, ту пари. А след време започнал и да предразполага девойката. Пращал огърлици, скъпоценни камъни, перли и пръстени. Нищо от това обаче не можело да трогне младото момиче. Нейните сестри й завиждали, макар и да си били намерили вече мъже и да твърдяли, че "любовта е във въздуха", техните мъже не изпращали подобни подаръци, а те били били дали всичко да ги притежават. Веднъж най-голямата сестра решила да поговори с девойката.
- Сестричке, ума ли си си загубила, не виждаш ли всички подаръци, които ти изпращат. Няма ли най-сетне да отговориш, или... Бога ми, аз бих се хвърлила в нозете на първият, който ми поднесе подобни вещи.
- Ти си заслепена. Парите не означават нищо за мен. Нищо, което може да се закупи с пари не е ценно или пък трае дълго. Парите са най-добрият признак за лош и фалшив живот. Видиш ли пари и скъпоценности, трябва да бягаш от тях, инак си задушен завинаги!
- Но луда ли си, ти! Парите може и да са хартийки, но какъв по-добър начин мъжът да ти покаже любовта си? Особено с твоя затворен и тих характер. Той нито може да се добере до теб, нито да ти види моминското лице, недай Боже да ти се усмихне или да ти каже нещо! Не виждаш ли какво се крие зад тези бижута. Освен добър и заможен живот, любов се крие сестричке, любов! Та той те обича, той те боготвори.
- Дори да е така, той е глупак. И освен това, егоист. Защото любовта е най-егоистичното нещо в живота. Трудно бих могла да си представя по-голяма мъка от тази да бъдеш обичан от някого! Та ти би бил задушаван от неговия егоизъм да те притежава. За него ти ще си като парите. Ще те стиска скъпернически, а накрая ще те продаде. Ще те хвърли на вятъра. И дори в полъха на вятъра ще чувстваш онази гнусна любов, която те е омърсила дотолкова, че ти си забравила що е полъх, що е птича песен, що е росата, що е слънцето. Именно любовта е тази, която те кара да изгубиш Магията.
- Ти просто никога не си обичала мъж! Не знаеш какво е да чувстваш сладките целувки и милувки, да оставяш нежните думи да галят ушите ти. Особено когато ти се кълнат в любов! Ах, колко е хубаво това, кълна ти се сестричке! А ако получавах и огърлици и перли, бих се чувствала като царица...
- Ха! Царица. Обичала съм аз сестрице, повярвай, обичала съм аз природата с такава дълбока и вечна любов, че думите не могат да я опишат! Галила съм аз тревите и съм се радвала на полъха на вятъра тъй както на нищо друго в този живот. И все пак аз не съм тръгнала да мачкам или целувам птичките, които толкова обичам, нито пък съм късала тревата от бурна страст, не съм се мъчила да яхвам вятъра, защото той не би бил така лек вече след моето тегло. Моята любов не е егоистична. Моята любов е чиста като сълза, тя е вдъхновение, тя е вечност и тя е магия. На света не съществува мъж, който да може да те дари с такава любов. Не! Може ти, сестрице, да си мислиш, че твоят мъж те обича, но не! Той обича себе си и своето его. Ти си просто предмет за него. Огледало, в което той да се оглежда и да се уверява, че е хубав. А онези думи, ще се увериш сестричке, че са празни думи. Онзи нищо и никакъв мъж не ти дава на теб усещане за вечност, нито за магия! Човекът не е магическо същество и никога не е бил. Уважавам те, сестричке, за дето си усетила магията! Не е бил мъжа, а просто магията се е отразявала в него, в думите и действията му! Ти имаш магията в себе си! Огледай се! Забрави глупавите перли и пръстени, всички задушаващи думи. Всички усмивки и целувки. Махни онези устни от своя ум, махни мръстните ръце от своето нежно тяло и ще откриеш Магията! Аз обичам, сестричке. Аз обичам силно. Аз наблюдавам всеки ден свободните птички да прелитат от клон на клон. Да пият бистра водица, да чуруликат нежно. Как мислиш биха се чувствали те в клетка от милувки и целувки! Как биха извивали гласчета, та те биха умрели! Така както умират всички, така както ще умреш и ти, без да усетиш истинската, неегоистична Любов, без да усетиш Магията!
Сестра й излязла от стаята разплакана.
След дни малката дъщеря склонила да се омъжи. Но забранила да й се подаряват подаръци. И никога не обикнала съпруга си. Той бил толкова обикновен по човешки, чак грозноват. А и как би могла? Тя била изпитала Магията и нищо друго не било така вечно.