някоя си

Тя правеше мъжете щастливи. Истината беше, че тя беше с толкова голямо и пълно сърце, че нямаше начин да не завладее всяка клетка от мъжкия мозък. Мъжете обичаха да я имат. Искаха я. Искаха да я докосват, да я целуват, да я прегръщат. Не можеха да й се наситят. Тя им се отдаваше с цялата си сила и непринуденост. И никой не усещаше липсващото парченце. Никой не виждаше, че в цялата й магнетичност, липсва нещо. Тя отдавна бе спряла да обича. Не обичаше нито един от тях. Нито един от тези мъже не можеше да й даде повече от някаква си тръпка и секс. Тя мечтаеше някой ден да прави истински секс, да прави..любов както му се вика. Но как щеше да дойде този ден след като тя бе изгубена.. В тълпата от хора.. Беше ничия.

„Простите удоволствия са последно убежище за сложните натури.“, Оскар Уайлд. Най-добрата мисъл, която някога съм чувала. И най-болезнената. Сложните натури винаги са блазнени от сложни въпроси, сложни чувства, следвани от сложни терзания. Защото това е най-интересното, това е най-силното, това е което може да те възкреси, да те направи истински и дори да те погуби, за бога, ти ще си изгубен в едно блаженство. Вярно, едно тъжно блаженство, но все пак блаженство. Това блаженство е като мехлем за душата. Кара те да обичаш дори проклетите сълзи. Кой не би искал да живее за една такава кауза? Аз. Не всъщност, тук вървя срещу себе си и го осъзнавам. Но човек осъзнава неща и понякога е нужно да се преоткрие, да се обнови, да се изчисти, да опрости живота си, да намери хармонията. Демек, да излъже себе си и всички останали. Това е страхотна измяна спрямо сложната натура на този човек. Какво подяволите й е интересното на хармонията? Но тя е единственият лек за тази сложна натура. Единственото спасение, което не е толкова трудно, колкото престоя на самотен остров. Единственият изход. Всички изходи са трудни. Или...бяха? "Последно убежище", звучи толкова унизително. Рано или късно човек трябва да тръгне по този път. За да спаси душата си. Толкова тъжно.

Той - вечният наркотик,
дълго и дълбоко съхраняван,
съхраняван и крит.
Излязал вече на повърхността,
той е нужда,
страх и някакъв трепет,
спокойствие и свобода.
Хармоничност, от тази моята,
любимата.
Нежност и сила, и всичко,
и всичко.
От кога съм така ненаситна?
Или пък така плахо смутена, смирена,
добра.
Сякаш мракът е обсипан в светлина,
някаква приятна, топла светлина,
която докосва кожата ти,
но не може да я изгори.
Пепел от рози,
възродена в нещо ново.
От него.
А аз въобще не вярвам
в розите.

...
Знаеш ли как увяхват розите?
Как мирисът им нежно отлита
и те оклюмват още млади, неузрели.
Толкова от тях са мои. И ги пазя,
бдя над тях, държа ги.
И когато дойде нова аз се плаша.
И отдръпвам се, и плача.
Защото зная как издъхват розите.
Но тази изведнъж става най-красива,
най-богата.
Ала животът й е толкоз кратък.
И оставя ли я без вода, издъхва.
Листата й се свличат мудно,
трудно, сякаш ги е страх.
И какво ако оставя тази роза,
ще цъфне друга, по-добра,
по-моя.
И не ще плача аз за тази роза,
но все пак, докато е жива,
по ще съм щастлива.