king of sorrow

Когато денят свърши
остават само обелките от онова, което се е случило.
Празни опаковки и трохи..
И тогава душата има нужда от спасител..
Някой, който да ги събере на едно място
и да ги изгори.
Някой, който да прогони злите духове
и неизречените страхове.
Някой, който да запълни празното място.
Някой, достатъчно силен.
Болката.
Нима никой не забелязва колко красива е тя.
Как неусетно ни обгражда,
заплита в своята силно-стегната мрежа.
Молим се да избягаме от нея,
но реално й се наслаждаваме.
Тя е спасението.
Тя е истинската наслада.
Тя отваря очите, напълва сърцето.
Кара ни да се осъзнаваме,
помага ни да изхвърляме остатъците от деня.
Господи! Колко обичам болката..
Тя е родителят на всяко изкуство..
Тя е коренът на всяка емоция..
Тя е най-дълготрайна.
И незабравима.
Наистина, всичко друго забравяме.
Но болката?
Как забравяш болката..

Аз съм дете на болката.
Всяка радост е чудесна, наистина..
Но когато успокоен ги прибереш всичките в шкафовете,
това ли е всичко?
Болката е моята романтика.

думички, къде сте?

Думите ми се губят. Крият се в своите миши дупки и ме оставят да се хваля със своите нови дрехи като царя от приказката. В един момент осъзнавам своя позор и се скривам в още по-голяма дупка от техните. Би трябвало да е нещо като заешка дупка. Или мечешка хралупа. Да, второто ще е, защото аз наистина обичам да си поспивам и да похапвам мед. И в същото време думите ми се крият и аз се крия и сякаш никой от нас не иска да се сдобрим. Аз съм им обидена, за дето са ме оставили да вървя гола голеничка, а те? Ами не зная, те може би просто искат да си починат от мен. Е, направих каквото можах. Изглежда ще трябва да ги почакам още малко.

да удавиш себе си в дъжда

Дъждовен ден. Решавам да се боря с дъжда, а капките се блъскат упорито в мен. Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
Оставям дъжда на мира и се прибирам. Вкъщи е най-големият ми враг. Обикалям го така както звяр дебне плячката си, а накрая му се нахвърлям. Той ме занимава с часове. Бори се, негодникът. Не се дава. Но нищо не може да ме откъсне от него. И накрая аз се оказвам плячката.
Негова плячка съм от години. Той знае как да ме привлече. Изглежда добре ме познава. Знаете как враговете преди да станат такива могат да бъдат любовници. Наистина не исках да се получава така между нас. Но изглежда любовта ни ме убива. Вече рядко поглеждам към звездите. Вече не познавам себе си. Любовта е такава голяма загуба на време. Забравяш за всичко останало и когато дойде време да се изправиш пред реалния свят, ти нямаш нищо. Ето за това любовниците стават врагове.
Въпреки това любовта ме е преобразила. Аз не мисля, когато пиша. И винаги пиша за нея. Опитвам се да бягам от себе си. Но не мога.
Аз вярвам в дъжда. Толкова силно. Вярвам, че капките дъжд ще си свършат работата. Борейки се с тях, аз ще се предавам. Понякога просто трябва да го направим. Да предадем онова, което сме били, за да се трансформираме в това, в което желаем да се превърнем.
Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.