съмнението & обица на ухото

Dubito, ergo cogito, ergo sum
Съмнявам се, следователно мисля, следователно съществувам.

Искам да изплача съмнението.
Искам да го изплача и да го запратя в боклуджийската кофа.
Искам поне да го контролирам.
Може би си вярвам, че някога то ще претърпи метаморфоза?
Може би си вярвам, че някой ден то няма да е там, за да ми напомня за себе си.
Искам да го изплача, а то просто се въргаля в сълзите ми.
Подхилква се като че ли те погъделичкват самолюбието му.
Гърчи се, съмнение!
Съмнението се смее.
Знам изхода. Мога да го изхвърля заедно с всичко останало.
То така добре е прилепнало към всяка моя емоция!
Мога да ги изхвърля всичките. Да се освободя.
Вместо това се опитвам да изхвърля съмнението капка по капка.
Гърчи се, съмнение!
Гърчи се сега ти! - ми отвърна то.

---

Обиците, които са ти удобни и обиците, които са ти любими, но ти разраняват ушите. Несъзнателно слагаш удобните, а другите стоят захвърлени в кутийката за бижута.
Никога не съм подозирала, че те нося на ушите си.