импресия за музиката

Лежа завита в тъмна стая с отворени щори, а светлините на колите проблясват през тях.. Но нещо съвсем друго създава магията. Нещо, което ме убива, а след това преражда. Нещо, което се лее в тъмнината.. защото то съществува и там. Съществува навсякъде. То е вечно. А аз съм част от тази вечност. Чувствам, че съм влюбена във вечността, а тя е така добър любовник. Играе си с чувствата ми, но винаги успява да ме насити. Чувствам се пренаситена. И пак не е достатъчно... Сутрин се будя и всичко, за което мисля е тази магия. През деня докато вървя по улиците, в часа по химия, в къщи, в леглото, в банята и във всички останали реални и въображаеми места, в които може да се намира човек... Аз съм там. В магията. И когато нощта ме обгърне, аз пак съм себе си и съм сама, но не съвсем.. С мен е вечността. Странно как никой не вярва в нея. И аз не вярвам. Но я има. Трябва да я има! Трябва да я има, защото аз я усещам. Защото с нея никой не би се чувствал сам... Защото е любов, и е насъщна. Но не само. Тя е нова, и е неопозната все още, тя е приказна, тя е чай с мед и още нещо, тя е това, към което се стремя, тя е завладяваща и единствена. Тя е зимната принцеса, единствената, която сгрява онази невидима част от мен, онова, което би трябвало да се чувства замразено и застинало през зимата. Но не.. Денят е красив, щом я има нея. Тя е джаз, тя е и соул, тя е блус, а понякога е и рокендрол. Тя е неделима част от мен. Била е винаги и пак ще бъде.. Трепет. Всичко останало е излишно..

Усещане за зима

Зимата, моята приятелка, се е запътила насам. Вкочаняващ студ, сини ръце. Почти побъркващо удоволствие при мисълта за покривката, която ще се изсипе над света, за да го удостои с мимолетното удоволствие да изглежда бяло-красив, макар и за един сезон. Зимата, която ще ни накара да потънем в забрава, скрили другите сезони удобно под своите възглавници. Те тайно ще се опитват да влязат в главите ни докато спим, да ги нашарят в жълто, зелено и кафяво и да стоплят мислите ни. Но събудим ли се, полъхът на зимата ще отвее цветовете и всичко ще е бяло. Красиво-бяло, чисто бяло, пронизващо бяло, самотно бяло, тъжно бяло, безнадеждно бяло...
Тъгата на зимата не може да се сбърка. Тя винаги я съпровожда тайно. Тя е ледената кралица на зимното кралство. От нея се страхува всеки. Вярно, в кралството й има ледени пързалки. Пазителите на кралството са два снежни човека. Казват, че те приветствали всеки човек със сладкиши и лакомства, с топло легло и горещ шоколад. Със забавления за децата и занимания за възрастните. Вътре било пълно с книги, огромни стаи били предназначени за четене. В удобни кресла се настанявали гостите и удобно се заслушвали в гласа на ледената кралица, който бил толкова привлекален и завладяващ, че всички слушали в захлас и не подозирали нейната същност. Тя организирала големи балове, където канела хора от всички краища на света. Наслаждавала се на интелектуални разговори и разгорещени танци, по време на които стотици млади мъже били завладявани от нейната хладна магия. Вечерта хиляди камини се палели из цялото кралство, за да се чувстват хората удобно, а самата тя се затваряла в най-високата кула и обмисляла коварните си планове, обсипвана от сняг, заобиколена от изящни ледени форми. Вази с ледени цветя в тях, ледени картини на съвършенство, които биха били провокирали едно желание в нормалния човек за вечност, за притежание. Леглото й представлявало леден слой, покрит с мек сняг, в който тя лягала, задоволена от своето величество и започвала да се разтапя бавно. Усещането за вечност било само привидно.. През това време хората пиели и се веселели без да усещат как бавно унивали. Защото тъгата прониквала в сърцевината на всяко едно лакомство. Всичко, което ръцете на кралицата били докосвали преди това, сякаш се напоило с тъга. Устите на гостите бързо сдъвквали тъгата, а после я плюели на слюнки в разговорите си един с друг. Тя бавно обхващала всеки един от тях. Вечер си лягали и усещали студ. Камините продължавали да горят, насладата от изпитото вино и храната продължавала да ги вълнува, но те треперели. Огънят бил така примамлив, така различен от домашното огнище. Те не знаели, че огънят на ледената кралица бил омагьосан, както и всичко друго в това кралство. Това било огън, който спирал да топли веднага щом настъпвала вечерта и тъгата започвала да обхваща душите на хората. Нощта навявала самота и отчужденост, страх и студенина, а когато денят идвал, ледената кралица я нямало. Портите на кралството били затворени и никой не можел да го напусне. Ледената приказка, за която всички мечтаели се превърнала в техен ужас. Нищо вече не било същото. Хората се чудели какво въобще ги било накарало да отидат в леденото кралство.. Нима не знаели, че там цари вечна зима. Че ледената кралица е нищо повече от магически, илюзорен образ на завладяващата тъга и студа. Че всички наслади били плод на тяхното въображение или просто.. лакомство, което ги довело до тяхното душевно издъхване. Дори след като минали години и кралството започнало да се топи без мощта на своята кралица, тъгата в техните сърца никога не изчезнала, както и споменът за онзи престой в зимното кралство.
И ето я, зимата, идва насам. Сега вече разбирам защо всички се крият от нея. Срам ги е, че някога са се излъгали относно същността на нейната пратеница.. И още повече, че.. още веднъж биха се излъгали, защото тайно копнеят за топлината на огъня, за лакомствата и забавленията в зимното кралство. Така е с хората.. Техните очи са приведени, тъжните погледи - скрити под тъмните шапки. Но покрита в бяла премяна, ледената кралица е възродена и тя отново върлува из човешкия свят. Аз широко отварям очи, а тя идва и ме поздравява. Божествена е! Но мога да усетя тъгата в сърцето си щом погледна в нейните очи. Тя ме кани да я посетя в нейното кралство, а аз отказвам. Нима то не е навсякъде около мен.