Този трепет, словото

Сериозно, започвам да си спамя блога. Притеснително е. Ама съм много емоционална напоследък. Четох някои съвременни български автори, няма да споменавам имена. Не знам аз ли съм прекалено приказна, малко далеч от реалността душа, но ми се сториха хем близки, хем ужасно далечни. Сякаш по ми се нравят онези вечни класики, където има тайни, мистерии. В модерната литература всичко е казано, сякаш няма място за въображението. Разбира се, всеки би се зарадвал на един еротичен разказ, но постоянното повтаряне и натякване, къде остава удоволствието от самото изживяване, къде остава мистерията? Всичко забулено до сега, всички теми табу са открити. Различно е, интересно, ново, възбуждащо сетивата. Като един съвременен човек не мога да твърдя, че не харесвам споменаването на някоя друга подобна "забранена" тема. Предполагам, именно факта, че някога е била забранена я прави интересна. След време може би няма да има такива теми, живеем в свободно време все пак, съществува свобода на словото. Всеки си играе с него по свой собствен начин и изказва собствената си мисъл, която е далеч по-просторна. Всеки намира начина си да провокира читателя, или пък да не го. Уважавам провокиращото слово. Като една модерна мечтателка съм почитателка на всякакъв тип любовни истории, от плахите погледи, обясненията в любов, жадните целувки, чак до секса. И все пак въображението ми работи достатъчно, за да стигна и сама до последното. Не обичам дългите, протяжни текстове, в които си личи, че са написани, заради самото им съществуване. Бих предпочела кратките стихове, с дълбок подтекст, върху който да гадаеш с дни. Въобще много ме привлича цялата тази мистерия, която, за да я има в литературата, предполагам трябва и да я има в характера на човека, и във всеобщото мислене. Да съчетаеш разкрепостенността с мистерията. Свободата на словото с потайното. Предполагам звуча наивно. Но аз винаги така си звуча. Един съвременен мечтател, който се чуди дали ще успее да се съчетае със словото или словото ще му изневери. Но той няма да изневери на словото, защото каквото и да е, словото си е храна, словото си е нужда и всеки би признал, че поне веднъж е потръпвал на слово. Да тръпнеш от писане на слово е съвсем друго изживяване обаче. Да не можеш да спреш пръстите. Да провокираш себе си първо и тогава, дай боже, и другите. Изключителна емоция. Тук май трябва да привършвам. Химикалът свършва, не че словото. Словото никога.

Харесва ми историята на Покахонтас - индианското момиче, което никога не изневерява на природата си. Свободолюбива, истинска, спонтанна и безстрашна. Разбираща природата и нейния език, езика на всяко едно живо същество, езика на старата върба, на реката, на животните, езика на вятъра - тази безспирна стихия, която никой не може да овладее. Ако можеш да рисуваш с цветовете на вятъра, от какво повече се нуждаеш? Ако си толкова свободен и искрен, чист и в единство, хармония със себе си и света. Покахонтас е смела, тя се втурва в приключения, слуша гласа на вятъра и открива истинското. Открива своя път, един нов и странен път. Тя успява да стопли сърцето на белия човек, да го завладее в магията на нейния свят. Това е нейният път. Толкова магически и съвършен, изпълнен от едно силно туптящо, жадуващо сърце. Сърцераздирателна история, тази магия е далеч от нас. Всеки би помислил човека, който тръгне да я търси за луд, смахнат. Никой не чува гласа на природата, нито вижда цветовете на вятъра, всички са убити от желанието си за мъст, пари и преживяване. Какво би било да имаш една такава свободна,открита душа? И куража да следваш сърцето си. В някое друго време, в някой друг свят, може би ..А защо не тук и сега?

We are the world

Чувствам, че светът не може да ме обгърне в прегръдката си. Чувствам се толкова далеч от всичко, сякаш има толкова много за поглъщане, сякаш съм в клетка , сякаш не принадлежа на този свят и на това време. Сякаш там където е трябвало да бъда е някъде в миналото. Човек с идеите на времето си, но някъде далеч, закътан в едно друго пространство, едни други идеали и ценности. Човек със свободна душа, но в истинско време, време не на техника и глупост, време на естествената човешка природа. Виждам се в полето, да бягам безгрижно, виждам се хванала вятъра към далечни страни, виждам се жива и щастлива. Виждам се четяща по цял ден, виждам се в едно скромно време, където не властват парите, а духовността. Досущ като птичка летяща с нейните криле. Почти като Доротея. Само, че аз се виждам отворена към света и хората. Е, не чак толкова. Виждам се с дънкено яке, разпуснати коси и много енергия. Или пък с червена рокличка на бели точки, танцуваща на Рей Чарлс в някой нощен клуб. Виждам се силно, много силно обичаща и раздаваща се. Но същевременно свободна. Въобще виждам една магия, която е трудно осъществима, но най-истинското се крие именно в нея.

В един момент
Очи магнити
разтворени, като че ли чакат
да бъдат обладани
от нещо страшно и неочаквано.
Тръпка и гореща сълза
леко притворени мокри усти
Затаен дъх
и сладка емоция
сякаш това не съм аз
сякаш това не си ти.

И после,
обрат
Уморени вече, странни очи
Затворени, сухи усти
сякаш бездънно
изпито море
с песъчинки
онези жадни очи
вече пресушени
притворени, мъчни очи.

Екстаз или агония
болка или сладка емоция
панаир на уединената опияненост.

Зимна импресия II

И тук, със чаша топъл зимен чай,
разкривам своята меланхолия
своята жажда за нежност
и топлина.
Може би не като тази от печката.
Може би друга.
Някоя неземна и възвишена,
далечен блян и нощен сън.
Моменти на екстаз
и нещо за душата.
Добре ми е сама,
така в мойта меланхолия,
далеч от свят,
далеч от болка или суета.
Сама, единствена в нощта.
Край скромен пламък.
Изпълнена с магия
и себе си.

Зимна импресия I

Днес ми е поетично
и малко самотно,
да, малко самотно.
Вървя по снежната покривка
с меки, тежки стъпки,
снежинките ме заслепяват
и ме обличат в студена покривка,
сякаш да покажат колко са величествени,
нежни и истински, сълзите на зимата.
За един самотник е така уютно
да броди из мъката на зимата,
сякаш той и тя са вплетени,
неразделни любовници.
Потръпвам и продължавам
в своята тъга и уединение,
утешавана от целувките на зимата.
Скривам се под покривката на света,
под свежестта и студа,
под меланхолията на деня,
под мъката на зимата.