Здравей. Който и да си ти. Годините минават, а нуждата да пиша намалява. Привидно. Подозирам обаче, че се крие в джобовете на панталоните ми и само чака да си вкарам ръцете там, за да ги хване и да им връчи химикалка. Може би се чудиш какво правя когато не пиша, отговорът е прост - нищо. Някои казват, че да гледаш сериали е знак за депресия. Тогава мога да заявя, че съм потенциален депресар, живеещ в общество на депресари. Нуждата да живея в мечтите за чужд живот става все по-силна. Едно нещо не се е променило - все още съм ненаситна. Емоциите са моят наркотик и въпреки че се уча на умението да ги контролирам, понякога просто имам нужда да предозирам и да се загубя в тях. Изглежда за това гледам сериали. Но те не помагат. Трябва да ти кажа, че моята реалност далеч надхвърли всички измислени. И ако търся такива, за да се изгубя в тях, то е за да ги въплътя после в мислите и в живота си. Защото вече зная, че мога. Не е нужно да страдам, заради отминали или бъдещи случки, защото настоящето е в моите ръце. Аз извайвам мислите си, действията си, мечтите си така че те да ми харесват. Да са достойни за мен, и аз за тях. Живеем в несъвършен свят, в който единственото съвършено място е фикцията. Което не означава, че ние не можем да се наслаждаваме на малките грешки и пропуски в нашата реалност. Поемем ли мечтите си в нашите ръце, то нищо няма да ни липсва. Освен писането. И мисленето. И задълбаването. И онзи перфектен свят, в който принцесите на нашето детство обичаха да пребивават. Нека си го признаем. Твърде много неща не ни харесват. Вечно сме незадоволени, ти и аз. Аз и ти. Искаме повече предизвикателства, повече конкурси, по-малко баналност. Повече пяна в бирата, повече био в храната, по-малко соленост на водата в нас самите. Искаме толерантност, равенство, чистота. Но може би трябва да спра да говоря от името на всички ни. На теб, и мен. Какво означава да бъдеш сам? Защото аз усещам самотата. Хората ме стоплят, но аз се къпя с гореща вода. Зная какво е изведнъж да ти стане студено. И да трепериш. Какво става, когато умираме? Пардон, какво ще стане, когато умра? Би било хубаво всички болки, притеснения, радости... да изчезнат. Надявам се душата, ако има такава, да бъде нещо различно от тях. Заявявам с ръка на гърдите, че моята емоционална същност не е моята душа. Струва ми се, душата е нещо различно. Тя е нещо, което се проявява тогава когато не я търсиш. Казват, че е най-висша, според мен е най-скрита. В очите, където иска да е. Но е скрита. И все пак, дали остава след като умрем? Трябва да е така. Как смъртта би успяла да намери нещо толкова скрито? Не, душата остава. Въпросът е, какво е тя? Защо е тя? Защо ме отклонява, когато пишех за нещо съвсем различно. А вече не помня какво... Отклонява ме, защото душата ми се струва поредната религия. Един мит. Един опит за съвършенство, именно онова, което НЕ съществува в нашия свят. И ето го и следващия мит - за ДРУГИЯ - отвъдния свят. Не зная, не разбирам. Така ми се струва обаче. Всички мечтаем за място на пълен покой, място лишено от проблемните ни емоции, разум и съвест. Място, лишено от тяло. Е, може би не всички. Тялото не е толкова лошо, все пак. Но то не ни носи съвършенство и дори да умее да ни изпраща в един друг съвършен свят, то е за кратко. Мимолетно. Може би душата е свързана с духа. А състоянието на нашия дух не е мит, то си е съвсем реално и контролира нашите мисли и действия. Ако имаме достатъчно воля, ние можем да се преборим с него или по-точно - да го усмирим, за да се чувстваме по-добре. Сетих се за какво говорих преди това... Да се чувстваме добре не е достатъчно. Усещането е наистина приятно, но. Как да запазим екстаза? Как да удължим мимолетното? Как да намерим съвършенство в реалността? Извинявай отново. Аз съм щастлива. Аз съм доволна. Животът ми е интересен. Красив, спокоен и влюбен. Защо тогава... търся нещо повече. Защо? Ме поддържа само и единствено митът, че имам душа и че тя ще оцелее след цялото това безумие, след цялото това безсмислие, когато слънцето залезе и ме погълне нощта.