Дали пък не?

Съществуват раними хора. Нежни като глухарчета. Те обичат мечтите, обичат илюзиите и залезите. Пострадат ли тези глухарчета, те забравят за онова, което обичат. Сърцата им се изпълват с мисли за скъсани стръкове трева, смачкани цветя, отсечени дървета. Все неща, около които някога е ухаело на въздух и свобода. Наранени, глухарчетата решават да си създадат ново мото в живота. Или - I don't care. В края на краищата, те са просто едни глухарчета. Каква сила имат да променят каквото и да било? Наивността им е покосена, но как ли... Ако например вятърът, този който понякога стопля, а понякога изстудява, ги е отвял, то те ще се възродят по-други, по-зрели. Ще се научат да оценяват живота в неговите реални измерения. Ще виждат хората такива, каквито са - мили, добри, смешни, глупави понякога, често лоши, главно със себе си. Обаче, ако една човешка ръка яростно ги е откъснала, без да пита " Да бъдеш или да не бъдеш? ", то тогава малките, нежни глухарчета имат по-малка вероятност да оцелеят. Уплашени, те ще се изпокрият в тревата, дълго ще сънуват кошмари. Дълго, дълго.. всъщност, докато не дойде някой да ги погали, да повярва в тяхната дребновата сила и жизненост. Тогава може би глухарчетата ще се замислят (" Хм.. Дали пък не.. Ехе! даа..." ), ще се превърнат отново от глухарчета в хора и.. борбата няма да е по-лесна, но ще я има. Защото, който е бил глухарче в предишен живот винаги ще сънува свободата, която трудно се печели, а дадена на готово, още по-трудно се опазва.