Друга реалност

Непознатите са най-добрите приятели.
Те правят самотата да изглежда по-привлекателна.
Те са най-мълчаливо разбиращите.
Те са ми най-нужни.
С тях самотата е съвършена.
Ако въобще тя може да бъде такава.
Те ... те обичат както морето.
Най - естествено.
Най - непоказно.
Най - искрено.
Те разбират мълчанието.
Разбират самотата.
Разбират тъжните очи.
Също като морето.
Техните вълни се пличкат около мен.
Те са пречистващи вълни.
Вълни, които не знаят и не питат.
Вълни, изпълнени с лекота.
Олекотяващи вълни.
От тези вълни се нуждая.
Вълните, които не се боят от лунната светлина.
Вълните, които не се боят от мълчанието на непознат.
Вълните, които не знаят и не питат, но разбират всичко.
Как обичам да ме поливат тези вълни.
Тези непознати вълни.
Така удобни са те в самотната вечер.
Поливат те нежно и отминават...
Непознати се появяват и непознати си заминават...

Изпращам ги с поглед и един познат ми отваря вратата.

зюмбюл

страхът те кара
да се затвориш в черупката си
и когато тя се напука
да се заровиш като дъждовен червей
под земята
криейки се от дъжда
от студа и от сушата
от какво те е страх?

от ароматите на старите познанства?
от спомена?
от онова, което е било?
или може би от онова, което предстои?

истината е,че зюмбюлът не цъфти твърде често
но пък мирише жестоко
бих чакала цяла година
за едно помирисване на зюмбюления цвят

нощта е дълга и остарява бавно
тя е едно мое старо приятелство
чийто мирис съм забравила
от време на време разменяме погледи
но нощта трудно се вписва в моя график
и аз в нейния

магията, исках да кажа
магията на нощта е загубена
и не само.
мирисът на загубеното
как помирисваш загубеното?
дори някога да се добереш до него, то няма да е същото..
не можем да влезем два пъти в една и съща река..

ароматът на старите приятелства
ароматът на пространството, обитавано от приятели
онзи аромат на уют и непринуденост
сякаш винаги е било, сякаш винаги ще е..
някъде там, в твоите спомени..

ароматът на зюмбюл не може да остарее..
но той е също толкова стар, колкото старите приятелства
а е парадоксално толкова нов всеки път..
наслаждението от мимолетното е вечно..

страх те е да го загубиш, наслаждението..
страх те е от старите приятелства
страх те е от захвърлените в шкафа спомени..
стари тетрадки , бележки и билети от кино..
каква е тяхната стойност щом нямат аромат вече?

дори веднъж не можем да влезем в една река
аз всяка година се вливам в реката от зюмбюлено ухание
вливам се в нея като за първи път
и може би е за първи път?
и може би никога не се е случвало..
какво е миналото всъщност, ако не просто измислица на нашето съзнание
отдавна изгубила своя аромат...