Друга реалност

Непознатите са най-добрите приятели.
Те правят самотата да изглежда по-привлекателна.
Те са най-мълчаливо разбиращите.
Те са ми най-нужни.
С тях самотата е съвършена.
Ако въобще тя може да бъде такава.
Те ... те обичат както морето.
Най - естествено.
Най - непоказно.
Най - искрено.
Те разбират мълчанието.
Разбират самотата.
Разбират тъжните очи.
Също като морето.
Техните вълни се пличкат около мен.
Те са пречистващи вълни.
Вълни, които не знаят и не питат.
Вълни, изпълнени с лекота.
Олекотяващи вълни.
От тези вълни се нуждая.
Вълните, които не се боят от лунната светлина.
Вълните, които не се боят от мълчанието на непознат.
Вълните, които не знаят и не питат, но разбират всичко.
Как обичам да ме поливат тези вълни.
Тези непознати вълни.
Така удобни са те в самотната вечер.
Поливат те нежно и отминават...
Непознати се появяват и непознати си заминават...

Изпращам ги с поглед и един познат ми отваря вратата.

зюмбюл

страхът те кара
да се затвориш в черупката си
и когато тя се напука
да се заровиш като дъждовен червей
под земята
криейки се от дъжда
от студа и от сушата
от какво те е страх?

от ароматите на старите познанства?
от спомена?
от онова, което е било?
или може би от онова, което предстои?

истината е,че зюмбюлът не цъфти твърде често
но пък мирише жестоко
бих чакала цяла година
за едно помирисване на зюмбюления цвят

нощта е дълга и остарява бавно
тя е едно мое старо приятелство
чийто мирис съм забравила
от време на време разменяме погледи
но нощта трудно се вписва в моя график
и аз в нейния

магията, исках да кажа
магията на нощта е загубена
и не само.
мирисът на загубеното
как помирисваш загубеното?
дори някога да се добереш до него, то няма да е същото..
не можем да влезем два пъти в една и съща река..

ароматът на старите приятелства
ароматът на пространството, обитавано от приятели
онзи аромат на уют и непринуденост
сякаш винаги е било, сякаш винаги ще е..
някъде там, в твоите спомени..

ароматът на зюмбюл не може да остарее..
но той е също толкова стар, колкото старите приятелства
а е парадоксално толкова нов всеки път..
наслаждението от мимолетното е вечно..

страх те е да го загубиш, наслаждението..
страх те е от старите приятелства
страх те е от захвърлените в шкафа спомени..
стари тетрадки , бележки и билети от кино..
каква е тяхната стойност щом нямат аромат вече?

дори веднъж не можем да влезем в една река
аз всяка година се вливам в реката от зюмбюлено ухание
вливам се в нея като за първи път
и може би е за първи път?
и може би никога не се е случвало..
какво е миналото всъщност, ако не просто измислица на нашето съзнание
отдавна изгубила своя аромат...

съмнението & обица на ухото

Dubito, ergo cogito, ergo sum
Съмнявам се, следователно мисля, следователно съществувам.

Искам да изплача съмнението.
Искам да го изплача и да го запратя в боклуджийската кофа.
Искам поне да го контролирам.
Може би си вярвам, че някога то ще претърпи метаморфоза?
Може би си вярвам, че някой ден то няма да е там, за да ми напомня за себе си.
Искам да го изплача, а то просто се въргаля в сълзите ми.
Подхилква се като че ли те погъделичкват самолюбието му.
Гърчи се, съмнение!
Съмнението се смее.
Знам изхода. Мога да го изхвърля заедно с всичко останало.
То така добре е прилепнало към всяка моя емоция!
Мога да ги изхвърля всичките. Да се освободя.
Вместо това се опитвам да изхвърля съмнението капка по капка.
Гърчи се, съмнение!
Гърчи се сега ти! - ми отвърна то.

---

Обиците, които са ти удобни и обиците, които са ти любими, но ти разраняват ушите. Несъзнателно слагаш удобните, а другите стоят захвърлени в кутийката за бижута.
Никога не съм подозирала, че те нося на ушите си.

my love is your love

"If I should die this very day
Don't cry, 'cause on Earth we weren't meant to stay"

- Whitney Houston

Уитни, Уитни, Уитни. Малка Уитни. Къде изчезна?
Може би гласът ти се оказа по-силен от теб.
Малката Уитни с големия глас.
Усмихната и себераздаваща се.
I look to you.
I used to look to you.
I still do.
Ние не те губим, Уитни.
Ти си малка частичка от всеки от нас.
За някои по-голяма.
Всеки път, когато обичаме.
Обичаме истински и вечно.
Твоята любов е и наша, Уитни.
Помним това.
Наша е най-голямата любов на света.
Понякога нямаме нищо,
понякога целият свят е наш
в рамките на Един момент.
И щом моментът е дошъл
да се сбогуваме, няма да плачем.
Ще те обичаме вечно,
наша малка Уитни.
Ще те обичаме вечно.

library of thoughts

Вече имам идея къде ще живея. Ще живея в голяма библиотека. Насред чуждите книги, ще има празни места. Места за моите ненаписани истории.. За множеството изречени и неизречени думи, за пътищата, които съм подминала и онези, към които още не съм се отправила.. Ще обрисувам живота си с думи. Ще облека дните в цветове и всичко ще засияе. Реалността е твърде сива за мен. И еднопосочна. Затова ще живея в библиотека-лабиринт.. Ще се губя из книгите и из своите реалности.. Безброй реалности.

Нереални реалности. Но по-реални от реалността. Защото реалността е наш проект. А ние не я изопачаваме достатъчно.

--

Главата ми гори. Мисля, че в нея се води война. Отвреме навреме проехтяват гърмежи. Не зная точно през кое ухо излизат. Или дали въобще излизат. Кървави реки текат из главата ми.. Стичат се из цялото ми тяло. Войната трябва да свърши. Но няма да е скоро. Онези в главата ми вярват, че съществуването е война.. Може би донякъде са прави. Щом всички загинат ще взема телата им и ще ги направя част от някой разказ. Просто така. Разказ за безкрайната война в собствената ми глава, чийто край все пак е дошъл..

--

Библиотеката ми съвсем не е пригодена само за мъртви тела.. Но просто така се случва, войната е част от човешкото съществуване. (Според онези горе-самото съществуване) Веднага щом тя свърши ще залича нейните следи.. И в главата ми ще се родят нови герои. Ей така, от нищото. Както може би и ние хората, сме възникнали. И новите герои ще имат възможността да намерят смисъла на своето съществуване. Аз няма да им казвам за войната. (Не бях казвала и на предните) Може би ще изберат нещо различно.. За всеки случай те ще могат да опитват от всичко. Това, което ние хората, правим в мислите си.. Опитваме от всичко - всичко изкушаващо, всичко забранено, всичко опасно.. Но само в мислите си. Те ще изживяват всяка мисъл. Може би това е да си в главата на някой друг. Да изживяваш всяка мисъл. Да си самата мисъл. Колко хубаво..

--

Книга за мисли. Забранени мисли. Красиви мисли. Отчаяни мисли. Всички мисли трябва да съществуват. Да бъдат родени.. Аз мисля, че ние най-първо трябва да бъдем родители на своите мисли. Не да ги запращаме из дълбините на съзнанието си и те да водят война там.. (Главата ми все още гори) А да ги родим. Да ги родим, пишейки ги. Каква интересна библиотека би се получила тогава..

--

Еднообразие. Едни и същи бели стени всеки ден. Сиво ежедневие, заключено между четири бели стени.. Всичко, такова каквото е. И нищо повече. Когато сънуваме обаче ние прикрепяме своите мисли едни към други. Бялата светлина се разлага на своите съставни цветове и ние създаваме техни нюанси. Нови мисли, най-вероятно и нови войни, но и нови светове. Ето от тези светове е изградена моята библиотека-лабиринт. Светове, съградени от мисли. Мои мисли. Чужди мисли. Просто мисли. Родени и живяли там. Загинали, за да се родят нови мисли. Без еднопосочие. Хиляди посоки.. Хиляди нюанси.. Хиляди мисли..

Живот сред мислите. Мислене сред живота. Книги от мисли. Мисли от книги. Аз и моите мисли. Ти и твоите мисли. Мисли...

--

Главата ми все още гори. Изглежда тази война все още не е свършила. Но изтръпвам при мисълта за онова, което следва след нея.. Човек никога не може да знае какво са му приготвили неговите мисли..

когато не (можем да за-) спим

зимата...
през детските очи зимата е красива. тя е снежна, бяла, безгрижна..
но когато почнем да гледаме през очите на по-големи хора, ние се срещаме с по-голямата и по-страшна зима. всеки играе с връстниците си.
зимата е студ. вледеняваща безутешност и отчаяние. то ни е нужно, за да станем по-добри хора. защото онзи момент, онзи момент, в който си на прага на трагедия - това е моментът, в който грабваш чантата и трябва да избираш. кого? какво?
за да избереш кого и какво, трябва да знаеш защо. трябва да имаш причина, защото онзи момент не ти оставя време да мислиш.
и страшната трагедия, насред студената пустош те превръща отново в дете. инстинктивно напъхваш любимата книга в торбата, личната карта и телефона, спомените.. хващаш за ръка любимите хора и прекрачваш прага. спасяваш се от огъня, от водата, от която и да е стихия, с която зимата крои зловещи планове..
вече си на сигурно. зимата е навън, любимите хора и торбата с принадлежности са до теб. но същият ли си ти? за всеки случай си се убедил, че никой не е застрашен от трагедии. но примирил ли си се със смъртта? тя е около теб, всеки ден ти слушаш за нея, и все пак, когато си бил на прага.. примирил ли си се с нея? примирил ли си се със загубите? доволен ли си от това, което си постигнал? обичаш ли някого силно? има ли нещо, което да крещи: Ти трябва да живееш! Имаш причина!
със сигурност обичаш някого.. със сигурност имаш какво да губиш.. със сигурност го осъзнаваш чак в този момент, моментът на евакуация, моментът на парализиране, моментът ..моментът..
как ще си апатичен? как ще си апатичен след този момент? моментът, в който всичко в теб крещи.. а ти си просто един обикновен човек.. един от многото. нищо повече.
а може и вече да си мъртъв. отнесен от вълната, загубен в пламъците.. тогава кой ще те чуе? тишина.

king of sorrow

Когато денят свърши
остават само обелките от онова, което се е случило.
Празни опаковки и трохи..
И тогава душата има нужда от спасител..
Някой, който да ги събере на едно място
и да ги изгори.
Някой, който да прогони злите духове
и неизречените страхове.
Някой, който да запълни празното място.
Някой, достатъчно силен.
Болката.
Нима никой не забелязва колко красива е тя.
Как неусетно ни обгражда,
заплита в своята силно-стегната мрежа.
Молим се да избягаме от нея,
но реално й се наслаждаваме.
Тя е спасението.
Тя е истинската наслада.
Тя отваря очите, напълва сърцето.
Кара ни да се осъзнаваме,
помага ни да изхвърляме остатъците от деня.
Господи! Колко обичам болката..
Тя е родителят на всяко изкуство..
Тя е коренът на всяка емоция..
Тя е най-дълготрайна.
И незабравима.
Наистина, всичко друго забравяме.
Но болката?
Как забравяш болката..

Аз съм дете на болката.
Всяка радост е чудесна, наистина..
Но когато успокоен ги прибереш всичките в шкафовете,
това ли е всичко?
Болката е моята романтика.