някоя си

Тя правеше мъжете щастливи. Истината беше, че тя беше с толкова голямо и пълно сърце, че нямаше начин да не завладее всяка клетка от мъжкия мозък. Мъжете обичаха да я имат. Искаха я. Искаха да я докосват, да я целуват, да я прегръщат. Не можеха да й се наситят. Тя им се отдаваше с цялата си сила и непринуденост. И никой не усещаше липсващото парченце. Никой не виждаше, че в цялата й магнетичност, липсва нещо. Тя отдавна бе спряла да обича. Не обичаше нито един от тях. Нито един от тези мъже не можеше да й даде повече от някаква си тръпка и секс. Тя мечтаеше някой ден да прави истински секс, да прави..любов както му се вика. Но как щеше да дойде този ден след като тя бе изгубена.. В тълпата от хора.. Беше ничия.

„Простите удоволствия са последно убежище за сложните натури.“, Оскар Уайлд. Най-добрата мисъл, която някога съм чувала. И най-болезнената. Сложните натури винаги са блазнени от сложни въпроси, сложни чувства, следвани от сложни терзания. Защото това е най-интересното, това е най-силното, това е което може да те възкреси, да те направи истински и дори да те погуби, за бога, ти ще си изгубен в едно блаженство. Вярно, едно тъжно блаженство, но все пак блаженство. Това блаженство е като мехлем за душата. Кара те да обичаш дори проклетите сълзи. Кой не би искал да живее за една такава кауза? Аз. Не всъщност, тук вървя срещу себе си и го осъзнавам. Но човек осъзнава неща и понякога е нужно да се преоткрие, да се обнови, да се изчисти, да опрости живота си, да намери хармонията. Демек, да излъже себе си и всички останали. Това е страхотна измяна спрямо сложната натура на този човек. Какво подяволите й е интересното на хармонията? Но тя е единственият лек за тази сложна натура. Единственото спасение, което не е толкова трудно, колкото престоя на самотен остров. Единственият изход. Всички изходи са трудни. Или...бяха? "Последно убежище", звучи толкова унизително. Рано или късно човек трябва да тръгне по този път. За да спаси душата си. Толкова тъжно.

Той - вечният наркотик,
дълго и дълбоко съхраняван,
съхраняван и крит.
Излязал вече на повърхността,
той е нужда,
страх и някакъв трепет,
спокойствие и свобода.
Хармоничност, от тази моята,
любимата.
Нежност и сила, и всичко,
и всичко.
От кога съм така ненаситна?
Или пък така плахо смутена, смирена,
добра.
Сякаш мракът е обсипан в светлина,
някаква приятна, топла светлина,
която докосва кожата ти,
но не може да я изгори.
Пепел от рози,
възродена в нещо ново.
От него.
А аз въобще не вярвам
в розите.

...
Знаеш ли как увяхват розите?
Как мирисът им нежно отлита
и те оклюмват още млади, неузрели.
Толкова от тях са мои. И ги пазя,
бдя над тях, държа ги.
И когато дойде нова аз се плаша.
И отдръпвам се, и плача.
Защото зная как издъхват розите.
Но тази изведнъж става най-красива,
най-богата.
Ала животът й е толкоз кратък.
И оставя ли я без вода, издъхва.
Листата й се свличат мудно,
трудно, сякаш ги е страх.
И какво ако оставя тази роза,
ще цъфне друга, по-добра,
по-моя.
И не ще плача аз за тази роза,
но все пак, докато е жива,
по ще съм щастлива.

Този трепет, словото

Сериозно, започвам да си спамя блога. Притеснително е. Ама съм много емоционална напоследък. Четох някои съвременни български автори, няма да споменавам имена. Не знам аз ли съм прекалено приказна, малко далеч от реалността душа, но ми се сториха хем близки, хем ужасно далечни. Сякаш по ми се нравят онези вечни класики, където има тайни, мистерии. В модерната литература всичко е казано, сякаш няма място за въображението. Разбира се, всеки би се зарадвал на един еротичен разказ, но постоянното повтаряне и натякване, къде остава удоволствието от самото изживяване, къде остава мистерията? Всичко забулено до сега, всички теми табу са открити. Различно е, интересно, ново, възбуждащо сетивата. Като един съвременен човек не мога да твърдя, че не харесвам споменаването на някоя друга подобна "забранена" тема. Предполагам, именно факта, че някога е била забранена я прави интересна. След време може би няма да има такива теми, живеем в свободно време все пак, съществува свобода на словото. Всеки си играе с него по свой собствен начин и изказва собствената си мисъл, която е далеч по-просторна. Всеки намира начина си да провокира читателя, или пък да не го. Уважавам провокиращото слово. Като една модерна мечтателка съм почитателка на всякакъв тип любовни истории, от плахите погледи, обясненията в любов, жадните целувки, чак до секса. И все пак въображението ми работи достатъчно, за да стигна и сама до последното. Не обичам дългите, протяжни текстове, в които си личи, че са написани, заради самото им съществуване. Бих предпочела кратките стихове, с дълбок подтекст, върху който да гадаеш с дни. Въобще много ме привлича цялата тази мистерия, която, за да я има в литературата, предполагам трябва и да я има в характера на човека, и във всеобщото мислене. Да съчетаеш разкрепостенността с мистерията. Свободата на словото с потайното. Предполагам звуча наивно. Но аз винаги така си звуча. Един съвременен мечтател, който се чуди дали ще успее да се съчетае със словото или словото ще му изневери. Но той няма да изневери на словото, защото каквото и да е, словото си е храна, словото си е нужда и всеки би признал, че поне веднъж е потръпвал на слово. Да тръпнеш от писане на слово е съвсем друго изживяване обаче. Да не можеш да спреш пръстите. Да провокираш себе си първо и тогава, дай боже, и другите. Изключителна емоция. Тук май трябва да привършвам. Химикалът свършва, не че словото. Словото никога.

Харесва ми историята на Покахонтас - индианското момиче, което никога не изневерява на природата си. Свободолюбива, истинска, спонтанна и безстрашна. Разбираща природата и нейния език, езика на всяко едно живо същество, езика на старата върба, на реката, на животните, езика на вятъра - тази безспирна стихия, която никой не може да овладее. Ако можеш да рисуваш с цветовете на вятъра, от какво повече се нуждаеш? Ако си толкова свободен и искрен, чист и в единство, хармония със себе си и света. Покахонтас е смела, тя се втурва в приключения, слуша гласа на вятъра и открива истинското. Открива своя път, един нов и странен път. Тя успява да стопли сърцето на белия човек, да го завладее в магията на нейния свят. Това е нейният път. Толкова магически и съвършен, изпълнен от едно силно туптящо, жадуващо сърце. Сърцераздирателна история, тази магия е далеч от нас. Всеки би помислил човека, който тръгне да я търси за луд, смахнат. Никой не чува гласа на природата, нито вижда цветовете на вятъра, всички са убити от желанието си за мъст, пари и преживяване. Какво би било да имаш една такава свободна,открита душа? И куража да следваш сърцето си. В някое друго време, в някой друг свят, може би ..А защо не тук и сега?

We are the world

Чувствам, че светът не може да ме обгърне в прегръдката си. Чувствам се толкова далеч от всичко, сякаш има толкова много за поглъщане, сякаш съм в клетка , сякаш не принадлежа на този свят и на това време. Сякаш там където е трябвало да бъда е някъде в миналото. Човек с идеите на времето си, но някъде далеч, закътан в едно друго пространство, едни други идеали и ценности. Човек със свободна душа, но в истинско време, време не на техника и глупост, време на естествената човешка природа. Виждам се в полето, да бягам безгрижно, виждам се хванала вятъра към далечни страни, виждам се жива и щастлива. Виждам се четяща по цял ден, виждам се в едно скромно време, където не властват парите, а духовността. Досущ като птичка летяща с нейните криле. Почти като Доротея. Само, че аз се виждам отворена към света и хората. Е, не чак толкова. Виждам се с дънкено яке, разпуснати коси и много енергия. Или пък с червена рокличка на бели точки, танцуваща на Рей Чарлс в някой нощен клуб. Виждам се силно, много силно обичаща и раздаваща се. Но същевременно свободна. Въобще виждам една магия, която е трудно осъществима, но най-истинското се крие именно в нея.