Този трепет, словото

Сериозно, започвам да си спамя блога. Притеснително е. Ама съм много емоционална напоследък. Четох някои съвременни български автори, няма да споменавам имена. Не знам аз ли съм прекалено приказна, малко далеч от реалността душа, но ми се сториха хем близки, хем ужасно далечни. Сякаш по ми се нравят онези вечни класики, където има тайни, мистерии. В модерната литература всичко е казано, сякаш няма място за въображението. Разбира се, всеки би се зарадвал на един еротичен разказ, но постоянното повтаряне и натякване, къде остава удоволствието от самото изживяване, къде остава мистерията? Всичко забулено до сега, всички теми табу са открити. Различно е, интересно, ново, възбуждащо сетивата. Като един съвременен човек не мога да твърдя, че не харесвам споменаването на някоя друга подобна "забранена" тема. Предполагам, именно факта, че някога е била забранена я прави интересна. След време може би няма да има такива теми, живеем в свободно време все пак, съществува свобода на словото. Всеки си играе с него по свой собствен начин и изказва собствената си мисъл, която е далеч по-просторна. Всеки намира начина си да провокира читателя, или пък да не го. Уважавам провокиращото слово. Като една модерна мечтателка съм почитателка на всякакъв тип любовни истории, от плахите погледи, обясненията в любов, жадните целувки, чак до секса. И все пак въображението ми работи достатъчно, за да стигна и сама до последното. Не обичам дългите, протяжни текстове, в които си личи, че са написани, заради самото им съществуване. Бих предпочела кратките стихове, с дълбок подтекст, върху който да гадаеш с дни. Въобще много ме привлича цялата тази мистерия, която, за да я има в литературата, предполагам трябва и да я има в характера на човека, и във всеобщото мислене. Да съчетаеш разкрепостенността с мистерията. Свободата на словото с потайното. Предполагам звуча наивно. Но аз винаги така си звуча. Един съвременен мечтател, който се чуди дали ще успее да се съчетае със словото или словото ще му изневери. Но той няма да изневери на словото, защото каквото и да е, словото си е храна, словото си е нужда и всеки би признал, че поне веднъж е потръпвал на слово. Да тръпнеш от писане на слово е съвсем друго изживяване обаче. Да не можеш да спреш пръстите. Да провокираш себе си първо и тогава, дай боже, и другите. Изключителна емоция. Тук май трябва да привършвам. Химикалът свършва, не че словото. Словото никога.

Харесва ми историята на Покахонтас - индианското момиче, което никога не изневерява на природата си. Свободолюбива, истинска, спонтанна и безстрашна. Разбираща природата и нейния език, езика на всяко едно живо същество, езика на старата върба, на реката, на животните, езика на вятъра - тази безспирна стихия, която никой не може да овладее. Ако можеш да рисуваш с цветовете на вятъра, от какво повече се нуждаеш? Ако си толкова свободен и искрен, чист и в единство, хармония със себе си и света. Покахонтас е смела, тя се втурва в приключения, слуша гласа на вятъра и открива истинското. Открива своя път, един нов и странен път. Тя успява да стопли сърцето на белия човек, да го завладее в магията на нейния свят. Това е нейният път. Толкова магически и съвършен, изпълнен от едно силно туптящо, жадуващо сърце. Сърцераздирателна история, тази магия е далеч от нас. Всеки би помислил човека, който тръгне да я търси за луд, смахнат. Никой не чува гласа на природата, нито вижда цветовете на вятъра, всички са убити от желанието си за мъст, пари и преживяване. Какво би било да имаш една такава свободна,открита душа? И куража да следваш сърцето си. В някое друго време, в някой друг свят, може би ..А защо не тук и сега?

We are the world

Чувствам, че светът не може да ме обгърне в прегръдката си. Чувствам се толкова далеч от всичко, сякаш има толкова много за поглъщане, сякаш съм в клетка , сякаш не принадлежа на този свят и на това време. Сякаш там където е трябвало да бъда е някъде в миналото. Човек с идеите на времето си, но някъде далеч, закътан в едно друго пространство, едни други идеали и ценности. Човек със свободна душа, но в истинско време, време не на техника и глупост, време на естествената човешка природа. Виждам се в полето, да бягам безгрижно, виждам се хванала вятъра към далечни страни, виждам се жива и щастлива. Виждам се четяща по цял ден, виждам се в едно скромно време, където не властват парите, а духовността. Досущ като птичка летяща с нейните криле. Почти като Доротея. Само, че аз се виждам отворена към света и хората. Е, не чак толкова. Виждам се с дънкено яке, разпуснати коси и много енергия. Или пък с червена рокличка на бели точки, танцуваща на Рей Чарлс в някой нощен клуб. Виждам се силно, много силно обичаща и раздаваща се. Но същевременно свободна. Въобще виждам една магия, която е трудно осъществима, но най-истинското се крие именно в нея.

В един момент
Очи магнити
разтворени, като че ли чакат
да бъдат обладани
от нещо страшно и неочаквано.
Тръпка и гореща сълза
леко притворени мокри усти
Затаен дъх
и сладка емоция
сякаш това не съм аз
сякаш това не си ти.

И после,
обрат
Уморени вече, странни очи
Затворени, сухи усти
сякаш бездънно
изпито море
с песъчинки
онези жадни очи
вече пресушени
притворени, мъчни очи.

Екстаз или агония
болка или сладка емоция
панаир на уединената опияненост.

Зимна импресия II

И тук, със чаша топъл зимен чай,
разкривам своята меланхолия
своята жажда за нежност
и топлина.
Може би не като тази от печката.
Може би друга.
Някоя неземна и възвишена,
далечен блян и нощен сън.
Моменти на екстаз
и нещо за душата.
Добре ми е сама,
така в мойта меланхолия,
далеч от свят,
далеч от болка или суета.
Сама, единствена в нощта.
Край скромен пламък.
Изпълнена с магия
и себе си.

Зимна импресия I

Днес ми е поетично
и малко самотно,
да, малко самотно.
Вървя по снежната покривка
с меки, тежки стъпки,
снежинките ме заслепяват
и ме обличат в студена покривка,
сякаш да покажат колко са величествени,
нежни и истински, сълзите на зимата.
За един самотник е така уютно
да броди из мъката на зимата,
сякаш той и тя са вплетени,
неразделни любовници.
Потръпвам и продължавам
в своята тъга и уединение,
утешавана от целувките на зимата.
Скривам се под покривката на света,
под свежестта и студа,
под меланхолията на деня,
под мъката на зимата.

"Човек винаги намира отново своя товар", Албер Камю

Нашият живот е една непрекъсната поредица от събития, която минава неочаквано бързо. И въпреки, че ние сме напълно наясно с факта, че сме смъртни, ние никога не оставяме живота просто да тече. Макар и много да са твърдяли и да продължават да твърдят, че една положителна нагласа към света може да го направи по-добър, като хора ние не можем да разберем това, именно защото ние винаги намираме своя товар. Ние се намираме в една непрестанна въртележка, но не се наслаждаваме на изгледа, а мислим дали тя ще се повреди. Защото това сме ние, хората. Винаги търсещи. Единствените същества които търсят своя товар, а който търси- намира.
Човекът, който е постоянно затиснат от своя товар, както твърди Албер Камю в "Митът за Сизиф", е като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Товарът олицетворява както всички онези затормозяващи мисли, породени от страх, както и ежедневните проблеми на един човек, така и нещо много по-необхватно. Нещо, което да обединява всичко това. Товарът на един човек е в неговото съзнание. Той знае за своя товар. Товарът променя дори мисленето на човека, човекът го намира, и колкото по-често го намира, толкова по-често и го очаква. Едно такова съзнание, често не може да живее пълноценно, затова човекът бива сравняван със слепец. Камю сравнява жадуването на слепеца за лъч светлина с бляна на обикновения човек, да се освободи от тежките окови на своя товар. Самата сила на сравнението показва, какво за човека е неговия товар. Тежест, мъка, бреме. Непреодолим и тягостен кръговрат, който прави човекът слаб и единствено силният, този който е в движение, независимо от тежестта на товара си, този, който е решен да се пребори с него, понякога дори наивно, защото все пак той е непреодолим, единствено този човек ще го "преодолее". Защото има слаби и силни хора. За слабите товарът е символ на нещастие, а както казва Киркегор, "Нещастният винаги отсъства от себе си". Далеч от себе си, те се губят в бремето на товара, а понякога дори търсят други изходи, защото самото им съществуване става абсурдно. А абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека, казва Камю. Абсурдът плаши човека, защото той не е разбираем, а слабата душа се отказва, защото тя не може да поеме теглото, тя има нужда от рационалното и сигурното, а всичко останало я дисбалансира. Именно заради това смятам, че товарът е предназначен за силните. Само те остават накрая. Те приемат товара като цел, борят се срещу ирационалното, достигат върха на скалата за да слязат отново долу. Някои биха ги нарекли луди. Но само този, който съхранява малко лудост в себе си, може да се изправи срещу абсурда на нашия свят. Защото за него е важен един принцип, отново продиктуван от Камю. А именно този, че "Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце."
Мистерия е защо единственият живот на човека е изпълнен с неговия товар. Защо човек трябва да се бори с него отново и отново, да бъде част от една вечна битка, въпреки че знае, че няма изход. Мистерия е и въпроса за смисъла на живота, който е много силно свързан с темата за товара. И докато се намери отговор на тези въпроси човек винаги ще се пита. Само тези, които приемат товара на своя живот като цел, като възможност, като привилегия и се борят, само те ще оцелеят и вероятно те ще са тези, които ще намерят отговорите на тези вечно търсени въпроси.