И най-обичам нощем

Прекършени прегръдки, разпаднати погледи, търсещи ръце се губят в нощта. И само нощем, само нощем съм себе си. Лутаща се между образи, скитащи и самотни, обичащи и търсещи спасение в сянката на нощта. Танцувам на опустялата улица, развявам ръце и коси, вплитат се в нежния вятър, в хладината на края на този ден, в лунната светлина. Виждам и други души, но те не ме забелязват. Аз просто съзерцавам сенки, красиви и доста разбягани тела и в душата си пея.. Не се страхувайте.. Това е просто нощта... Музика, и танци, и весело настроение. Купон, насред средата на града. Познавам ли някого. А някой въобще познава ли някого. Лутам се, лутам се.. край лутащите се.. И заедно се изгубваме в блаженството на живота, попадаме в екстаза от емоции. Музиката, и моите 'прекършeни прегръдки', преминаваме през катарзис. Душата ми пее, все още пее. И все още се изгубвам, потъвам.. Губя се... Пускат се ръцете, погледите се отдалечават. И всеки е в себе си. Трудно е да кажа аз в себе си ли съм. Аз себе си ли съм... Трудно съм такава, не съм трудна тогава... Лекота.. И блаженство...Харесва ми, потапям се. Сякаш във вана с рози.. водата е така хладка.. И въздухът пее. Или може би аз. Затварям очи. И сънувам прегръдки, моите прегръдки не са прекършени. В съня ми не са.. Но нали сънищата не са истински, уви... Отварям очи, и не съм тук.. Аз пак съм на улицата.. край сенките, и пак, пак съм аз. Аз като себе си. Няма звезди, но пука ли ми. Това съм аз. И времето спи. Красива съм, а съм така обикновена. Май съм потънала в съня на времето. Нежно ми е.. иска ми се.. Продължавам.. и май съм аз.. да, мога да го почувствам. Гола.. душата ми е разголена. Някой е там. И никой не е тук. Само аз, в себе си. В себе си, отвъд себе си.. Тази нощ съм далеч отвъд себе си.. и пак съм аз, пак съм аз в себе си.

Знаеш за онзи момент, нали? Онзи момент, който си чакал, за да запълниш картинката. За да се почувстваш жив отново, за да усетиш силата на онази издухана свещичка, чийто пламък е полетял нейде в небето, превърнал се е в звезда и тя като астероид е паднала от небето, за да образува кратер в пустинята. Да те накара да повярваш в него. И ти вярваш, защото го виждаш, онова за което си се молил, онова за което си се старал, мечтал и вярвал. Възможно е кратерът да не се образува в пустинята, възможно е да има трудности след неговото появяване, нужда от промяна, от новоизграждане. Животът е труден, но ти, ти ще го погълнеш като един хищник. Ще схрускаш костите му, ще се нахраниш и ще продължиш да вярваш. Вярваш ли, животът се сбъдва. Трудностите се появават и сгромолясват, а ти живееш. От теб зависи къде ще падне астероида, дали ще унищожи цял един свят, в случая твоя свят или просто ще стане едно ново чудо. Твоето чудо. Аз вярвам. И благодаря. На доброто у хората.

Любов(някакви разсъждения)

Това е моят порив да опиша любовта. Онова чувство, което ме измъкна от нормалното протичане на собствения ми живот, за да ми създаде една нова представа, един нов свят, за да стане смисълът, за да стане самият ми Живот. Казват, любовта е копнеж, страст. Сексът е страст. А страстта е просто една от градивните частици на любовта. Според мен и моят не дълъг житейски опит, любовта е нещо далеч отвъд всичко това. Любовта е живот. Тя е еликсир на живота. Да, тя е страст и копнеж по съществото, което ни притежава със самото си съществуване. Да, тя е болка и нужда - физическа и психическа нужда, побъркваща нужда. Тя е и жажда, жажда за живот. Тя е и единственото, което може да утоли едно горящо сърце. Обичащо.
Не мога да твърдя, че знам всичко, ни най-малко. Но от опитът на моето сърце съм успяла да разгранича харесването или привличането от влюбването и това за което правя опит да пиша сега, истинската, изгарящата любов на обичащия. Обичащият обича с трепет, красиво и страстно, така както може само сърцето. Но той обича и с душата си.
Когато душата и сърцето обичат, те те водят по пътя на твоя живот, към това за което си бил създаден. Обичаш ли - ти си приятел и любовник. Твоята вселена се върти около обичаното същество. То става центърът на твоя свят. Твоето начало и край.
Аз не съм философ, нито съм психолог. Аз съм просто едно момиче на борба с чувствата. Моят живот е Любовта. Тя побеждава всичко, тя ме прави жива. Да обичаш за мен е не просто да целуваш с наслада. Да докосваш с наслада. Да мислиш с наслада. Да живееш с наслада. Това е желанието да покоряваш, да направиш една друга душа щастлива. Да слееш едно сърце с твоето. Уви, желанието не винаги е споделено. Но всеки има времето в което да измине своя път, да се сблъска с грешното и трудното, докато достигне до това, до едничката истина.
Аз живея за любовта и я чакам. Знам, че мога да я позная. Когато светът ми отново започне да произлиза от очите на друг човек, когато отново друг ме държи на Земята,когато изпитам желанието да запазя момента -очите, сърцето, ръцете, лицето завинаги в себе си, когато отново изпитам желание да се слея с някого, да му дам цялата си обич, душа и сърце безгранично, тогава ще я позная. Ако отново не е тя, ще продължавам да търся. Докато намеря този, който заслужава да ме притежава. Защото сърцето ми не би се задоволило с по-малко от истината. Не и докато все още вярвам в нея. Не и в този живот.

В края на летния ден

Разменяме смутени погледи
Мълчим
Листата вече са разпокъсани
дали това бе нашето приятелство?
Ти очакваш мойто "Не",
а аз не зная как да ти го кажа.
Какво чувстваш?
Така и не разбрах
Усетих, че си притеснен
и има нещо в теб за мен
Бе ти трудно, забелязах
да намериш думи
и да промениш съдбата
Дали за теб всичко бе загубено
още преди да се бе случило
Е, няма как да зная
знам, че очите ти се разшириха
придобиха нов, изпиващ израз
Опитах да ги разгадая
Дали копнеж бе, стон, зов?
Или просто объркана случайност
Случайности няма, казваше ти
не ми се искаше да го вярвам
Ти и аз
листата в нашите крака
ехото на мойто "Не"
решено вече, твърдо "Не"
И все пак разтърсващо, все пак реалност
"Сън ли бе?", ти питаш, "Или пък се случи?"
Е, май се случи.
Все пак аз помня твойте думи.
И погледът ти, и листата
И ехото на мойто "Не".

Ще избягам ли от теб

Все още не мога да намеря причина защо губим хората, които обичаме. Предполагам просто става. Хората бягат от тези, които ги обичат. Без значение аз или ти. Страхуват се от тях, страхуват се, че ще завземат личното им пространство, ще откраднат това, което би трябвало да е тяхно и ще ги направят част от себе си, за да могат да ги обичат. Ние се страхуваме от тази обич, защото тази обич е по-висша от нас, понякога не я разбираме и ни наранява. Нарани ли ни, ставаме уязвими. А да си уязвим в този свят не е лесно. Започваме да слагаме прегради, да взимаме безумни решения и да бягаме. Постепенно губим хората, които ни обичат истински. И единственото, което ни остава е да обичаме себе си. Обичта на хората обаче е онзи тип обич, която не умира. И ние винаги може да я намерим в очите им, макар и наранени. Тя също така винаги ще живее в нас, защото е оставила трайна следа в живота ни. Може някога да се върнем при хората, а може и те да не ни допуснат отново. А може и така да е по-добре. Защото те заслужават повече срещу всичката тази обич. А какво заслужаваме ние, страхливците?

И се крия
крия се от себе си
от теб
от нея
от истината
и от лъжата
Крия се
зад стената
в миналото
и бъдещето
Крия се
и си вярвам
че съм открита
каква ирония

Потайна

Като се замисля лудостта е моята втора природа. Разкрепостеността. Това е сякаш моята тайна версия. Силна съм в тази си версия. Независима. Дива. И най-вече жена. Всеки ден я преоткривам все повече, главата ми се пълни с налудничави помисли и копнежи. Страстта ме води, а тя никога не лъже. Страстта да бъда жена. Красиво е, и истинско и колкото повече го разкриваш, толкова по-истинска се чувстваш. Предпочитам обаче това да остане скритият трепет и сила на едно момиче.