философия на пролетта

Минзухарите са прецъфтели.
Каза ми го някой ближен.
И при тези думи сякаш
усетих рожбата си да умира.
Всичко е чудесно в крайна сметка.
Мъртвото било безсмъртно.
Опасявам се единствено и само,
че любовта ни диша още.

импресия

минали моменти
спомени, любов
се вплитат в мен
и сякаш днес става минало
а миналото става днес
думи неизказани, мълчание
желания
поети рискове
един Нов свят
със стари трепети
не приличащи на динозаври
но все пак, трепети
големи като тях
мощни като тях
насищащи се с моята плът
и каквото от мен остане
ще посветя на тях.

Кал

Слабост.
Как да си развържа обувките, мамо?
Възелът е много здрав.
Детските ръце се заплитат,
опитвайки се да се справят.
Дъждът навън не спира,
предполага само заплетени възли.
В локвите виждам отражението
на малките си пръсти.
Пада звезда.
Пожелавам си сръчни ръце,
че обувките вече ми убиват.
Уви, не винаги по Коледа стават чудеса.
Е, може би другата Коледа.
А може и тогава да съм боса.

нощни бележки

- красивите хора ме потискат (иска ми се да ги пипна, за да се уверя, че не са просто кукли, пълни с вата)
- защо 12.12.12 да е съвършенство? когато поглеждам часовника е 00:00, а денят е вече 13.12.12 , съвършенството е навсякъде
- предполагам, че когато ти дадат пистолет, за да се снимаш с него като Лара Крофт трябва да го насочиш към главата си?
- отговорите на екзистенциалните въпроси не са нито математика, нито история, могат единствено да бъдат почувствани
- тъмно е и пиша глупости, защото почти никой не слуша John Coltrane, а аз трябва да изразя онова, което предизвиква у мен
- не четете Сартр освен ако не искате да узнаете за младежите, които преди да достигнат до славата минават през "Кой съм аз?" и хомосексуалността
- парадокс: никой не мисли за сексуалност, а учим за революция
- нека не се стига до революция, аз вярвам в мирните християнски промени
- важно! намерете си по някое есенно цвете, което да ви покаже как животът загива и отново се ражда
- никак не е приятно чувството да те боли ръката от писане, сигурно и Гео Милев го е изпитвал
- най-ценни са малките неща (знам, че четеш това и те обичам затова)

Когато денят спи

Нощта е прозорец
към мен самата.
Звездите наброяват
чашите вино, които изпих.
Денят ме сънуваше,
а аз се правих, че съществувам.
Хладината изчиства
съзнанието ми.
Затварям очи и потъвам
в завивките на
своето закъсняло детство.
Чаках го цял ден,
криейки се в кожата на 17-годишна.
(Което е доста скучно,
ако трябва да бъда искрена)
Заспивам и се събуждам
в сънища за странни и
чудновати действителности.
В тях уморените очи са
ранени лакти,
а дневните грижи -
няколко детски подскока.
Хващам за ръка
най-доброто си другарче
и отиваме да пускаме балони,
пълни със смях и надежди.
Утре докато денят ме сънува
ще гоня тези балони,
бягаща с токчета
и смъртоносно ранени крака.

Друга реалност

Непознатите са най-добрите приятели.
Те правят самотата да изглежда по-привлекателна.
Те са най-мълчаливо разбиращите.
Те са ми най-нужни.
С тях самотата е съвършена.
Ако въобще тя може да бъде такава.
Те ... те обичат както морето.
Най - естествено.
Най - непоказно.
Най - искрено.
Те разбират мълчанието.
Разбират самотата.
Разбират тъжните очи.
Също като морето.
Техните вълни се пличкат около мен.
Те са пречистващи вълни.
Вълни, които не знаят и не питат.
Вълни, изпълнени с лекота.
Олекотяващи вълни.
От тези вълни се нуждая.
Вълните, които не се боят от лунната светлина.
Вълните, които не се боят от мълчанието на непознат.
Вълните, които не знаят и не питат, но разбират всичко.
Как обичам да ме поливат тези вълни.
Тези непознати вълни.
Така удобни са те в самотната вечер.
Поливат те нежно и отминават...
Непознати се появяват и непознати си заминават...

Изпращам ги с поглед и един познат ми отваря вратата.

зюмбюл

страхът те кара
да се затвориш в черупката си
и когато тя се напука
да се заровиш като дъждовен червей
под земята
криейки се от дъжда
от студа и от сушата
от какво те е страх?

от ароматите на старите познанства?
от спомена?
от онова, което е било?
или може би от онова, което предстои?

истината е,че зюмбюлът не цъфти твърде често
но пък мирише жестоко
бих чакала цяла година
за едно помирисване на зюмбюления цвят

нощта е дълга и остарява бавно
тя е едно мое старо приятелство
чийто мирис съм забравила
от време на време разменяме погледи
но нощта трудно се вписва в моя график
и аз в нейния

магията, исках да кажа
магията на нощта е загубена
и не само.
мирисът на загубеното
как помирисваш загубеното?
дори някога да се добереш до него, то няма да е същото..
не можем да влезем два пъти в една и съща река..

ароматът на старите приятелства
ароматът на пространството, обитавано от приятели
онзи аромат на уют и непринуденост
сякаш винаги е било, сякаш винаги ще е..
някъде там, в твоите спомени..

ароматът на зюмбюл не може да остарее..
но той е също толкова стар, колкото старите приятелства
а е парадоксално толкова нов всеки път..
наслаждението от мимолетното е вечно..

страх те е да го загубиш, наслаждението..
страх те е от старите приятелства
страх те е от захвърлените в шкафа спомени..
стари тетрадки , бележки и билети от кино..
каква е тяхната стойност щом нямат аромат вече?

дори веднъж не можем да влезем в една река
аз всяка година се вливам в реката от зюмбюлено ухание
вливам се в нея като за първи път
и може би е за първи път?
и може би никога не се е случвало..
какво е миналото всъщност, ако не просто измислица на нашето съзнание
отдавна изгубила своя аромат...