Вече имам идея къде ще живея. Ще живея в голяма библиотека. Насред чуждите книги, ще има празни места. Места за моите ненаписани истории.. За множеството изречени и неизречени думи, за пътищата, които съм подминала и онези, към които още не съм се отправила.. Ще обрисувам живота си с думи. Ще облека дните в цветове и всичко ще засияе. Реалността е твърде сива за мен. И еднопосочна. Затова ще живея в библиотека-лабиринт.. Ще се губя из книгите и из своите реалности.. Безброй реалности.
Нереални реалности. Но по-реални от реалността. Защото реалността е наш проект. А ние не я изопачаваме достатъчно.
--
Главата ми гори. Мисля, че в нея се води война. Отвреме навреме проехтяват гърмежи. Не зная точно през кое ухо излизат. Или дали въобще излизат. Кървави реки текат из главата ми.. Стичат се из цялото ми тяло. Войната трябва да свърши. Но няма да е скоро. Онези в главата ми вярват, че съществуването е война.. Може би донякъде са прави. Щом всички загинат ще взема телата им и ще ги направя част от някой разказ. Просто така. Разказ за безкрайната война в собствената ми глава, чийто край все пак е дошъл..
--
Библиотеката ми съвсем не е пригодена само за мъртви тела.. Но просто така се случва, войната е част от човешкото съществуване. (Според онези горе-самото съществуване) Веднага щом тя свърши ще залича нейните следи.. И в главата ми ще се родят нови герои. Ей така, от нищото. Както може би и ние хората, сме възникнали. И новите герои ще имат възможността да намерят смисъла на своето съществуване. Аз няма да им казвам за войната. (Не бях казвала и на предните) Може би ще изберат нещо различно.. За всеки случай те ще могат да опитват от всичко. Това, което ние хората, правим в мислите си.. Опитваме от всичко - всичко изкушаващо, всичко забранено, всичко опасно.. Но само в мислите си. Те ще изживяват всяка мисъл. Може би това е да си в главата на някой друг. Да изживяваш всяка мисъл. Да си самата мисъл. Колко хубаво..
--
Книга за мисли. Забранени мисли. Красиви мисли. Отчаяни мисли. Всички мисли трябва да съществуват. Да бъдат родени.. Аз мисля, че ние най-първо трябва да бъдем родители на своите мисли. Не да ги запращаме из дълбините на съзнанието си и те да водят война там.. (Главата ми все още гори) А да ги родим. Да ги родим, пишейки ги. Каква интересна библиотека би се получила тогава..
--
Еднообразие. Едни и същи бели стени всеки ден. Сиво ежедневие, заключено между четири бели стени.. Всичко, такова каквото е. И нищо повече. Когато сънуваме обаче ние прикрепяме своите мисли едни към други. Бялата светлина се разлага на своите съставни цветове и ние създаваме техни нюанси. Нови мисли, най-вероятно и нови войни, но и нови светове. Ето от тези светове е изградена моята библиотека-лабиринт. Светове, съградени от мисли. Мои мисли. Чужди мисли. Просто мисли. Родени и живяли там. Загинали, за да се родят нови мисли. Без еднопосочие. Хиляди посоки.. Хиляди нюанси.. Хиляди мисли..
Живот сред мислите. Мислене сред живота. Книги от мисли. Мисли от книги. Аз и моите мисли. Ти и твоите мисли. Мисли...
--
Главата ми все още гори. Изглежда тази война все още не е свършила. Но изтръпвам при мисълта за онова, което следва след нея.. Човек никога не може да знае какво са му приготвили неговите мисли..
вторник, 14 февруари 2012 г.
четвъртък, 9 февруари 2012 г.
когато не (можем да за-) спим
зимата...
през детските очи зимата е красива. тя е снежна, бяла, безгрижна..
но когато почнем да гледаме през очите на по-големи хора, ние се срещаме с по-голямата и по-страшна зима. всеки играе с връстниците си.
зимата е студ. вледеняваща безутешност и отчаяние. то ни е нужно, за да станем по-добри хора. защото онзи момент, онзи момент, в който си на прага на трагедия - това е моментът, в който грабваш чантата и трябва да избираш. кого? какво?
за да избереш кого и какво, трябва да знаеш защо. трябва да имаш причина, защото онзи момент не ти оставя време да мислиш.
и страшната трагедия, насред студената пустош те превръща отново в дете. инстинктивно напъхваш любимата книга в торбата, личната карта и телефона, спомените.. хващаш за ръка любимите хора и прекрачваш прага. спасяваш се от огъня, от водата, от която и да е стихия, с която зимата крои зловещи планове..
вече си на сигурно. зимата е навън, любимите хора и торбата с принадлежности са до теб. но същият ли си ти? за всеки случай си се убедил, че никой не е застрашен от трагедии. но примирил ли си се със смъртта? тя е около теб, всеки ден ти слушаш за нея, и все пак, когато си бил на прага.. примирил ли си се с нея? примирил ли си се със загубите? доволен ли си от това, което си постигнал? обичаш ли някого силно? има ли нещо, което да крещи: Ти трябва да живееш! Имаш причина!
със сигурност обичаш някого.. със сигурност имаш какво да губиш.. със сигурност го осъзнаваш чак в този момент, моментът на евакуация, моментът на парализиране, моментът ..моментът..
как ще си апатичен? как ще си апатичен след този момент? моментът, в който всичко в теб крещи.. а ти си просто един обикновен човек.. един от многото. нищо повече.
а може и вече да си мъртъв. отнесен от вълната, загубен в пламъците.. тогава кой ще те чуе? тишина.
през детските очи зимата е красива. тя е снежна, бяла, безгрижна..
но когато почнем да гледаме през очите на по-големи хора, ние се срещаме с по-голямата и по-страшна зима. всеки играе с връстниците си.
зимата е студ. вледеняваща безутешност и отчаяние. то ни е нужно, за да станем по-добри хора. защото онзи момент, онзи момент, в който си на прага на трагедия - това е моментът, в който грабваш чантата и трябва да избираш. кого? какво?
за да избереш кого и какво, трябва да знаеш защо. трябва да имаш причина, защото онзи момент не ти оставя време да мислиш.
и страшната трагедия, насред студената пустош те превръща отново в дете. инстинктивно напъхваш любимата книга в торбата, личната карта и телефона, спомените.. хващаш за ръка любимите хора и прекрачваш прага. спасяваш се от огъня, от водата, от която и да е стихия, с която зимата крои зловещи планове..
вече си на сигурно. зимата е навън, любимите хора и торбата с принадлежности са до теб. но същият ли си ти? за всеки случай си се убедил, че никой не е застрашен от трагедии. но примирил ли си се със смъртта? тя е около теб, всеки ден ти слушаш за нея, и все пак, когато си бил на прага.. примирил ли си се с нея? примирил ли си се със загубите? доволен ли си от това, което си постигнал? обичаш ли някого силно? има ли нещо, което да крещи: Ти трябва да живееш! Имаш причина!
със сигурност обичаш някого.. със сигурност имаш какво да губиш.. със сигурност го осъзнаваш чак в този момент, моментът на евакуация, моментът на парализиране, моментът ..моментът..
как ще си апатичен? как ще си апатичен след този момент? моментът, в който всичко в теб крещи.. а ти си просто един обикновен човек.. един от многото. нищо повече.
а може и вече да си мъртъв. отнесен от вълната, загубен в пламъците.. тогава кой ще те чуе? тишина.
петък, 13 януари 2012 г.
king of sorrow
Когато денят свърши
остават само обелките от онова, което се е случило.
Празни опаковки и трохи..
И тогава душата има нужда от спасител..
Някой, който да ги събере на едно място
и да ги изгори.
Някой, който да прогони злите духове
и неизречените страхове.
Някой, който да запълни празното място.
Някой, достатъчно силен.
Болката.
Нима никой не забелязва колко красива е тя.
Как неусетно ни обгражда,
заплита в своята силно-стегната мрежа.
Молим се да избягаме от нея,
но реално й се наслаждаваме.
Тя е спасението.
Тя е истинската наслада.
Тя отваря очите, напълва сърцето.
Кара ни да се осъзнаваме,
помага ни да изхвърляме остатъците от деня.
Господи! Колко обичам болката..
Тя е родителят на всяко изкуство..
Тя е коренът на всяка емоция..
Тя е най-дълготрайна.
И незабравима.
Наистина, всичко друго забравяме.
Но болката?
Как забравяш болката..
Аз съм дете на болката.
Всяка радост е чудесна, наистина..
Но когато успокоен ги прибереш всичките в шкафовете,
това ли е всичко?
Болката е моята романтика.
остават само обелките от онова, което се е случило.
Празни опаковки и трохи..
И тогава душата има нужда от спасител..
Някой, който да ги събере на едно място
и да ги изгори.
Някой, който да прогони злите духове
и неизречените страхове.
Някой, който да запълни празното място.
Някой, достатъчно силен.
Болката.
Нима никой не забелязва колко красива е тя.
Как неусетно ни обгражда,
заплита в своята силно-стегната мрежа.
Молим се да избягаме от нея,
но реално й се наслаждаваме.
Тя е спасението.
Тя е истинската наслада.
Тя отваря очите, напълва сърцето.
Кара ни да се осъзнаваме,
помага ни да изхвърляме остатъците от деня.
Господи! Колко обичам болката..
Тя е родителят на всяко изкуство..
Тя е коренът на всяка емоция..
Тя е най-дълготрайна.
И незабравима.
Наистина, всичко друго забравяме.
Но болката?
Как забравяш болката..
Аз съм дете на болката.
Всяка радост е чудесна, наистина..
Но когато успокоен ги прибереш всичките в шкафовете,
това ли е всичко?
Болката е моята романтика.
неделя, 8 януари 2012 г.
думички, къде сте?
Думите ми се губят. Крият се в своите миши дупки и ме оставят да се хваля със своите нови дрехи като царя от приказката. В един момент осъзнавам своя позор и се скривам в още по-голяма дупка от техните. Би трябвало да е нещо като заешка дупка. Или мечешка хралупа. Да, второто ще е, защото аз наистина обичам да си поспивам и да похапвам мед. И в същото време думите ми се крият и аз се крия и сякаш никой от нас не иска да се сдобрим. Аз съм им обидена, за дето са ме оставили да вървя гола голеничка, а те? Ами не зная, те може би просто искат да си починат от мен. Е, направих каквото можах. Изглежда ще трябва да ги почакам още малко.
петък, 6 януари 2012 г.
да удавиш себе си в дъжда
Дъждовен ден. Решавам да се боря с дъжда, а капките се блъскат упорито в мен. Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
Оставям дъжда на мира и се прибирам. Вкъщи е най-големият ми враг. Обикалям го така както звяр дебне плячката си, а накрая му се нахвърлям. Той ме занимава с часове. Бори се, негодникът. Не се дава. Но нищо не може да ме откъсне от него. И накрая аз се оказвам плячката.
Негова плячка съм от години. Той знае как да ме привлече. Изглежда добре ме познава. Знаете как враговете преди да станат такива могат да бъдат любовници. Наистина не исках да се получава така между нас. Но изглежда любовта ни ме убива. Вече рядко поглеждам към звездите. Вече не познавам себе си. Любовта е такава голяма загуба на време. Забравяш за всичко останало и когато дойде време да се изправиш пред реалния свят, ти нямаш нищо. Ето за това любовниците стават врагове.
Въпреки това любовта ме е преобразила. Аз не мисля, когато пиша. И винаги пиша за нея. Опитвам се да бягам от себе си. Но не мога.
Аз вярвам в дъжда. Толкова силно. Вярвам, че капките дъжд ще си свършат работата. Борейки се с тях, аз ще се предавам. Понякога просто трябва да го направим. Да предадем онова, което сме били, за да се трансформираме в това, в което желаем да се превърнем.
Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
Оставям дъжда на мира и се прибирам. Вкъщи е най-големият ми враг. Обикалям го така както звяр дебне плячката си, а накрая му се нахвърлям. Той ме занимава с часове. Бори се, негодникът. Не се дава. Но нищо не може да ме откъсне от него. И накрая аз се оказвам плячката.
Негова плячка съм от години. Той знае как да ме привлече. Изглежда добре ме познава. Знаете как враговете преди да станат такива могат да бъдат любовници. Наистина не исках да се получава така между нас. Но изглежда любовта ни ме убива. Вече рядко поглеждам към звездите. Вече не познавам себе си. Любовта е такава голяма загуба на време. Забравяш за всичко останало и когато дойде време да се изправиш пред реалния свят, ти нямаш нищо. Ето за това любовниците стават врагове.
Въпреки това любовта ме е преобразила. Аз не мисля, когато пиша. И винаги пиша за нея. Опитвам се да бягам от себе си. Но не мога.
Аз вярвам в дъжда. Толкова силно. Вярвам, че капките дъжд ще си свършат работата. Борейки се с тях, аз ще се предавам. Понякога просто трябва да го направим. Да предадем онова, което сме били, за да се трансформираме в това, в което желаем да се превърнем.
Снегът е вече стопен, но мечтите ми не са.
вторник, 22 ноември 2011 г.
импресия за музиката
Лежа завита в тъмна стая с отворени щори, а светлините на колите проблясват през тях.. Но нещо съвсем друго създава магията. Нещо, което ме убива, а след това преражда. Нещо, което се лее в тъмнината.. защото то съществува и там. Съществува навсякъде. То е вечно. А аз съм част от тази вечност. Чувствам, че съм влюбена във вечността, а тя е така добър любовник. Играе си с чувствата ми, но винаги успява да ме насити. Чувствам се пренаситена. И пак не е достатъчно... Сутрин се будя и всичко, за което мисля е тази магия. През деня докато вървя по улиците, в часа по химия, в къщи, в леглото, в банята и във всички останали реални и въображаеми места, в които може да се намира човек... Аз съм там. В магията. И когато нощта ме обгърне, аз пак съм себе си и съм сама, но не съвсем.. С мен е вечността. Странно как никой не вярва в нея. И аз не вярвам. Но я има. Трябва да я има! Трябва да я има, защото аз я усещам. Защото с нея никой не би се чувствал сам... Защото е любов, и е насъщна. Но не само. Тя е нова, и е неопозната все още, тя е приказна, тя е чай с мед и още нещо, тя е това, към което се стремя, тя е завладяваща и единствена. Тя е зимната принцеса, единствената, която сгрява онази невидима част от мен, онова, което би трябвало да се чувства замразено и застинало през зимата. Но не.. Денят е красив, щом я има нея. Тя е джаз, тя е и соул, тя е блус, а понякога е и рокендрол. Тя е неделима част от мен. Била е винаги и пак ще бъде.. Трепет. Всичко останало е излишно..
неделя, 13 ноември 2011 г.
Усещане за зима
Зимата, моята приятелка, се е запътила насам. Вкочаняващ студ, сини ръце. Почти побъркващо удоволствие при мисълта за покривката, която ще се изсипе над света, за да го удостои с мимолетното удоволствие да изглежда бяло-красив, макар и за един сезон. Зимата, която ще ни накара да потънем в забрава, скрили другите сезони удобно под своите възглавници. Те тайно ще се опитват да влязат в главите ни докато спим, да ги нашарят в жълто, зелено и кафяво и да стоплят мислите ни. Но събудим ли се, полъхът на зимата ще отвее цветовете и всичко ще е бяло. Красиво-бяло, чисто бяло, пронизващо бяло, самотно бяло, тъжно бяло, безнадеждно бяло...
Тъгата на зимата не може да се сбърка. Тя винаги я съпровожда тайно. Тя е ледената кралица на зимното кралство. От нея се страхува всеки. Вярно, в кралството й има ледени пързалки. Пазителите на кралството са два снежни човека. Казват, че те приветствали всеки човек със сладкиши и лакомства, с топло легло и горещ шоколад. Със забавления за децата и занимания за възрастните. Вътре било пълно с книги, огромни стаи били предназначени за четене. В удобни кресла се настанявали гостите и удобно се заслушвали в гласа на ледената кралица, който бил толкова привлекален и завладяващ, че всички слушали в захлас и не подозирали нейната същност. Тя организирала големи балове, където канела хора от всички краища на света. Наслаждавала се на интелектуални разговори и разгорещени танци, по време на които стотици млади мъже били завладявани от нейната хладна магия. Вечерта хиляди камини се палели из цялото кралство, за да се чувстват хората удобно, а самата тя се затваряла в най-високата кула и обмисляла коварните си планове, обсипвана от сняг, заобиколена от изящни ледени форми. Вази с ледени цветя в тях, ледени картини на съвършенство, които биха били провокирали едно желание в нормалния човек за вечност, за притежание. Леглото й представлявало леден слой, покрит с мек сняг, в който тя лягала, задоволена от своето величество и започвала да се разтапя бавно. Усещането за вечност било само привидно.. През това време хората пиели и се веселели без да усещат как бавно унивали. Защото тъгата прониквала в сърцевината на всяко едно лакомство. Всичко, което ръцете на кралицата били докосвали преди това, сякаш се напоило с тъга. Устите на гостите бързо сдъвквали тъгата, а после я плюели на слюнки в разговорите си един с друг. Тя бавно обхващала всеки един от тях. Вечер си лягали и усещали студ. Камините продължавали да горят, насладата от изпитото вино и храната продължавала да ги вълнува, но те треперели. Огънят бил така примамлив, така различен от домашното огнище. Те не знаели, че огънят на ледената кралица бил омагьосан, както и всичко друго в това кралство. Това било огън, който спирал да топли веднага щом настъпвала вечерта и тъгата започвала да обхваща душите на хората. Нощта навявала самота и отчужденост, страх и студенина, а когато денят идвал, ледената кралица я нямало. Портите на кралството били затворени и никой не можел да го напусне. Ледената приказка, за която всички мечтаели се превърнала в техен ужас. Нищо вече не било същото. Хората се чудели какво въобще ги било накарало да отидат в леденото кралство.. Нима не знаели, че там цари вечна зима. Че ледената кралица е нищо повече от магически, илюзорен образ на завладяващата тъга и студа. Че всички наслади били плод на тяхното въображение или просто.. лакомство, което ги довело до тяхното душевно издъхване. Дори след като минали години и кралството започнало да се топи без мощта на своята кралица, тъгата в техните сърца никога не изчезнала, както и споменът за онзи престой в зимното кралство.
И ето я, зимата, идва насам. Сега вече разбирам защо всички се крият от нея. Срам ги е, че някога са се излъгали относно същността на нейната пратеница.. И още повече, че.. още веднъж биха се излъгали, защото тайно копнеят за топлината на огъня, за лакомствата и забавленията в зимното кралство. Така е с хората.. Техните очи са приведени, тъжните погледи - скрити под тъмните шапки. Но покрита в бяла премяна, ледената кралица е възродена и тя отново върлува из човешкия свят. Аз широко отварям очи, а тя идва и ме поздравява. Божествена е! Но мога да усетя тъгата в сърцето си щом погледна в нейните очи. Тя ме кани да я посетя в нейното кралство, а аз отказвам. Нима то не е навсякъде около мен.
Тъгата на зимата не може да се сбърка. Тя винаги я съпровожда тайно. Тя е ледената кралица на зимното кралство. От нея се страхува всеки. Вярно, в кралството й има ледени пързалки. Пазителите на кралството са два снежни човека. Казват, че те приветствали всеки човек със сладкиши и лакомства, с топло легло и горещ шоколад. Със забавления за децата и занимания за възрастните. Вътре било пълно с книги, огромни стаи били предназначени за четене. В удобни кресла се настанявали гостите и удобно се заслушвали в гласа на ледената кралица, който бил толкова привлекален и завладяващ, че всички слушали в захлас и не подозирали нейната същност. Тя организирала големи балове, където канела хора от всички краища на света. Наслаждавала се на интелектуални разговори и разгорещени танци, по време на които стотици млади мъже били завладявани от нейната хладна магия. Вечерта хиляди камини се палели из цялото кралство, за да се чувстват хората удобно, а самата тя се затваряла в най-високата кула и обмисляла коварните си планове, обсипвана от сняг, заобиколена от изящни ледени форми. Вази с ледени цветя в тях, ледени картини на съвършенство, които биха били провокирали едно желание в нормалния човек за вечност, за притежание. Леглото й представлявало леден слой, покрит с мек сняг, в който тя лягала, задоволена от своето величество и започвала да се разтапя бавно. Усещането за вечност било само привидно.. През това време хората пиели и се веселели без да усещат как бавно унивали. Защото тъгата прониквала в сърцевината на всяко едно лакомство. Всичко, което ръцете на кралицата били докосвали преди това, сякаш се напоило с тъга. Устите на гостите бързо сдъвквали тъгата, а после я плюели на слюнки в разговорите си един с друг. Тя бавно обхващала всеки един от тях. Вечер си лягали и усещали студ. Камините продължавали да горят, насладата от изпитото вино и храната продължавала да ги вълнува, но те треперели. Огънят бил така примамлив, така различен от домашното огнище. Те не знаели, че огънят на ледената кралица бил омагьосан, както и всичко друго в това кралство. Това било огън, който спирал да топли веднага щом настъпвала вечерта и тъгата започвала да обхваща душите на хората. Нощта навявала самота и отчужденост, страх и студенина, а когато денят идвал, ледената кралица я нямало. Портите на кралството били затворени и никой не можел да го напусне. Ледената приказка, за която всички мечтаели се превърнала в техен ужас. Нищо вече не било същото. Хората се чудели какво въобще ги било накарало да отидат в леденото кралство.. Нима не знаели, че там цари вечна зима. Че ледената кралица е нищо повече от магически, илюзорен образ на завладяващата тъга и студа. Че всички наслади били плод на тяхното въображение или просто.. лакомство, което ги довело до тяхното душевно издъхване. Дори след като минали години и кралството започнало да се топи без мощта на своята кралица, тъгата в техните сърца никога не изчезнала, както и споменът за онзи престой в зимното кралство.
И ето я, зимата, идва насам. Сега вече разбирам защо всички се крият от нея. Срам ги е, че някога са се излъгали относно същността на нейната пратеница.. И още повече, че.. още веднъж биха се излъгали, защото тайно копнеят за топлината на огъня, за лакомствата и забавленията в зимното кралство. Така е с хората.. Техните очи са приведени, тъжните погледи - скрити под тъмните шапки. Но покрита в бяла премяна, ледената кралица е възродена и тя отново върлува из човешкия свят. Аз широко отварям очи, а тя идва и ме поздравява. Божествена е! Но мога да усетя тъгата в сърцето си щом погледна в нейните очи. Тя ме кани да я посетя в нейното кралство, а аз отказвам. Нима то не е навсякъде около мен.
Абонамент за:
Публикации (Atom)