сън

All we are is dust in the wind

Вчера случайно намерих няколко минутки да постоя и погледам стената. Странно колко добър приятел може да бъде тя. Докато я съзерцавах осъзнах нещо. Осъзнах, че .. нямам време да осъзнавам нищо последно време. Сякаш мислите ми са в застой и всичко, което имам са задачи. Задачи, задачи, задачи.... Тогава стената ми се видя много нужна. Просто бяло платно.. Бяла дупка. Празнина, която да напълниш с мисли. Напомни ми почти на.. бял лист хартия. Работата беше там, че.. аз просто стоях и си гледах стената. Стената ме гледаше. Липсваше ми нещо.. химикал? Боя? Не.. Аз просто бях бяла като стената. Или поне ми изглеждаше така. Кого ли успявах да залъгвам..

Както и да е. Затворих си очите. Там се появи едно момиче. Момичето плачеше. "Защо плачеш?", го питах. "Загубих си мечето", отговори то. Дожаля ми за него. Казах му, че имам едно мече. Не е точно като неговото, но.. бих му го дала ако желае. Момичето продължи да плаче, стори ми се, дори по-силно. "Не искам чуждо мече! Искам си своето." Ех... де да имахме всички еднакви мечета, че да можехме да услужим на дете в нужда. Реших, че съм излишна и отворих очи...

Бяло.Бяло.Бяло.Синьо.Розово.Червено.Явно пак бях затворила очи. Този път пред мен беше застанал един мъж. "Кой си ти?", го питах. "Не зная", каза той. "Как не знаеш?" "Еми... не зная." Хммм, замислих се аз. "А ти семейство имаш ли?" "Нямам.." "А къща имаш ли?" "Нямам..." "Родна страна?" "Не.." "Мечти?" "Не.." "А кажи ми ти... имал ли си?" "Имах. Имах някога. Имах една мечта. Тя беше проста мечта. Тя.. Тя..." "Какво?" "Аз.. нищо." "Нали каза, че си имал мечта?" "Имах." "Каква беше тя?" "Не знам." "А ти кой си?" "Не знам..."

Телефонът звънна и отворих очи. Странно. Никой не беше звънял. Що за щуротия? Сега и аз ли се побърквам. Само това ми остана. Това ще е от стената, ей! Я ще пробвам да поспя малко без да гледам това бяло...бяло.... бежово... розово...черно. "Аууу! Коя си ти?" "Хе-хе. Не казвам." "Еееее, ама вие всичките мълчите! Как се предполага аз да ви разбирам." "Лесно." Каза тя и изведнъж засвири музика. Черни коси. Черни дрехи. Черен поглед. Лесно било. Е на мен не ми е лесно! След малко тя започна да танцува. Но.. сякаш нещо се бе вселило в нея. Та тази побъркана жена се удряше в земята! Очите й бяха изкочили, тя крещеше, молеше се, а ръцете й бяха насочени към небето! Ама.. ама тя откачаше! След това ме погледна. И .. се разплака. Черното по нея се размаза, главата ми започна да се върти.. Черно..черно...сиво...ръцете й изчезваха...Гърдите й сякаш за последно потрепваха... Сиво...И бяло. Пак бяло.

Ех, това бяло. Почваше да ми писва.. Главата ми щеше да се пръсне. Да беше поне някое синьо, сиво. Но не! Това пронизващо бяло. Бели гълъби, бели рокли, бели цветя, бели панделки... А всичко беше цветно щом затворех очи. Цветно и...тъжно. Но защо? Защо всички плачеха! Каква беше тази картина на нещастието? Нещо ми се губеше... Стена, нали щеше да ми бъдеш приятел!

Не... Губиха ми се силите. Заклещена бях между крещящото бяло спасение и трагедиите на някакви..някакви..непознати.

Ох.. разбирам те, стена. Не ти е лесно с мен. Аз само мълча. Мислите ми ти не можеш да разчетеш. Мога ли и аз? Аз мога само да спя, стена. Казват спортът е полезен. Аз знам най-лесното движение! Отвори очи..затвори, отвори..затвори, отвори! Затвори. Отвори! Затвори. Но мога ли така, стена... Хайде стига мислих, време е пак да спя...

All we are is dust in the wind

Бялото най-сетне е синьо. Ето ме, на брега. Вятърът е моята стихия. Обрулва ме и.. пак съм аз. По дяволите, море! Ще те преплувам! Но чакай.. Коя съм аз? Защо съм тук? Къде са те? Къде е то.. и тя.. и той? Сама съм. О, не, чакай! Ето я.. за теб е плакала, море. А сега е част от теб и ти си част от нея. Виждам я, вълните я полюшват.. А той? Тук, казваш? Тук? Сигурно ли си? Пясъкът? О, не, но аз не виждам.. О.. Море! Жестоко си ти днес. Защо ти нея приюти, а него не? И мен ли ти тъй ще изхвърлиш... А детето? Моля те, море. Детето все пак е.. дете. Какво? Къде казваш да погледна? В небето. Чакай.. О, да, нещо виждам. Лети! И какво е това в ръцете му? Кажи! Мече! О, виждам свойта мечка е намерило! Море! Как може да си ти тъй грубо, строго, но и тъй разбиращо и.. Ах, мечти... Не! Къде отиваш ти! Море! Море! Остани! По дяволите, море, остани поне ти! Виж, сълзи... Ох, недей...недей..недей... море...

I close my eyes only for a moment and the moment's gone

И пак бяло. Предполагам за морето аз не бях готова още. Или то за мене.. Мистерия една... Безгранична. И епична. Сатирична. И садистична. Ех... Но знаеш ли, стена! Ще се справим ние с теб. Има нещо черно в мен, контрастиращо на твойта бялост. Но аз прегръщам своето мече и.. знам коя съм, предполагам? Уви, приспива ми се пак. Но ще се срещнем с теб и утре, няма как. Cause all we are is dust in the wind...

one of those days

Слагаш окови на сърцето си
А то сякаш ще се пръсне
Обхващаш го с ръце
Разкъсваш се отвътре
Болка
Или просто слабост
Страх те е
Страх те е да живееш
Предпочиташ да сънуваш
Защото животът те кара да се задавяш
Да плюеш вода и да си мислиш,
че скоро ще умреш
Да си на ръба
Щастие?
Просто неприятни тръпки,
които те карат да бягаш от себе си
Да се криеш и да те е страх
Живееш ли? Или си просто призрак
Призрак на един отминал копнеж
В сянката на един отминал живот
Търсиш парченцата,
които ти липсват
Чудя се
те дали те търсят?
Или и те се крият
Парченцата
Липсващите парченца
щастие и щипка рай
Не искаш много
Но се губиш
Често си загубен и
сякаш те няма
Губиш себе си
Ала не губиш вяра
Ти сляпо вярваш в своето съществуване
И гониш липсващите парченца
Гониш вятъра...
и вярваш, че ще се намериш някъде там

"Лора от сутрин до вечер" и.. още нещо

Добре, до тук с песимизмите! Изживях вълшебна вечер, изпълнена с невероятно яка емоция! След всички глупости, най-сетне се появи нещо истинско. Нещо, което по много приятен и забавен начин показа на хората, че имат нужда от изкуство. Че имат нужда да нахранят душата си. Без значение дали в театъра, в киносалона, дори на улицата! Изкуството, ах... Но за къде ли сме без творците? Уникална харизма. Наблюдаваш всички намусени лица в салона, когато влиза въпросното творческо лице и главите се избистрят, всички поглеждат в захлас и възхваляват... естественото. Но вместо да слушат обикновените мрачни думи, те гледат едно слънце. Една най-обикновена жена, която за всички тях в този момент е далеч от обикновена. Понеже е творец. Уникален, различен и естествен. Невероятно! Освен това ги обгражда отвсякъде, с музика и кино. Талантът си е талант. Хората седят и мълчат и не знаят какво да кажат, но не искат да станат, искат завинаги да са в обкръжението на твореца. Ах. Разбира се, всички хубави моменти траят толкова кратко. И въпреки това, след като всичко е свършило, хората вървят по улицата и са изпълнени от магията на изкуството. За първи път от много време насам се усмихват и започват да оценяват живота! Благодаря ти, Миленита.

самотникът

Как да си весел, когато сe чувстваш слаб? Когато стаята е празна, музиката сякаш се загубва в тишината, пръстите ти са изтръпнали, сърцето ти едвам се движи, очите те болят, коремът не се сваля, всичко ти е наопаки. И да беше само това... как да си весел, когато се чувстваш като най-самотният човек на света. И изглежда това си търсил цял живот. Самотата. За това ли си се борил? С всичките песни, танци, изпити, любовни мъки и трепети, приятелства и смехове. Наистина ли това е всичко? Празна стая. И тишина. Невъзможно... Но е истина. Твоето прозрение. Сега вече си пораснал. Сега вече знаеш. Знаеш целта на своя живот, знаеш, че всичко е безсмислено, знаеш, че си се родил за да бъдеш самотник, знаеш, че това е твоето проклятие, знаеш, че нямаш силата да го обориш. Надяваш се с последни сили да успееш да изкачиш скалата на приятелството, на щастливия и пълноценен живот, скалата, която ти дава смисъл. Но не... просто се подхлъзваш. Продължаваш да падаш... и падаш... и падаш... Има ли край? Има ли начало? Кой си ти и за какво се бориш? Съвсем лесно би могъл да се измъкнеш през задната вратичка и никой не би забелязал. Онези, твоите приятели, за които се бори със зъби и нокти са далеч зад теб... По своите пътища, със своите нови приятели. А ти? Ти си все сред тях и някак... далеч от тях. Но си се вкопчил в тях, защото не вярваш, че ще се случи нещо друго, че ще се появи нещо ново, че ще имаш шанс за избавление от тежката прокоба. По дяволите! Къде стигнахме ние с теб... Къде.... Може би никъде... А може би сме тук с някаква цел. Ало? Ехоооо...!? Няма никой. Никой няма да ти отговори. Не, всичко живо мълчи. Всичко живо се е изолирало от теб. Не! Ти си се изолирал! Ти! Ти си самотник в своята душа! Затова не те обичат! Затова .... Ти не обичаш себе си, самотнико. Има ли смисъл да продължавам.... Ти утре ще седиш в киното и пак ще си сам. Довиждане, приятелю. Ти изчезваш бавно. А онези, които обичаше отдавна са те забравили. Забравил си се и ти самият. Поклон! Пред твоя труд неземен! Да покориш небеса, хора, луни, звезди, да можеш, да си уникален, да обичаш, да се наслаждаваш! Поклон! Какво ли след теб ще остане...

септември

Септември. Ти си ме довел тук. Вземи ме сега. Направи ме своя рожба. Аз и без друго съм като теб - объркана и буреносна. Задушаваш ме, септември. Превърни ме във листо. Остави ме да умра. Измий ме със дъжда. Измий всичко онова, което съм била. Дете и жена, копнежи и тъга, измий ме, септември. Разпокъсай ме. Остави ме да кървя. Цяла есен, септември. Нека дочакам декември. И когато дойде искам да ме скриеш под снежната покривка. Нека съм покрита от всяка снежинка. Нека съм скрита. И аз, и кръвта, и всичко онова, което съм била. Обичам зимата, септември, не се сърди. Надявам се най-дълго да продължи тя. Аз заслужавам да се озова в калта. Да съм никоя. Да съм сама. Понеже съм се отрекла от себе си. Септември, разбери. Аз съм се отрекла от себе си. Или мойта личност ме отрича вече. Не зная. Зная само, че съм друга днес. Но ми трябва твойта помощ, мой септември. Защото ще дойде пролетта. И пролетният дъжд отново ще ме съживи. Направи ме истинска, септември! Върни ме! Никой друг не е способен. Не искам да съм жива аз така. Загубена. Различна. Друга. Груба. В скука. Тишина. Не искам и да съм предишна. Защото предишната умря. Вземи ме, моля те, септември. Единствено във теб вярвам аз сега.

обсебена

тя често е обсебена
дали от себе си
от някой друг
от песен, мирис
някое писание
от жена, любов
от очи, от звук
от цвят, ръце
докосване или
въображение
от сън или мечта
или реалност
от мухлясал спомен
или дъждовна капка
от птица, от балон летящ
от всичко, всичко
всичко, всичко
всичко я обсебва нея
тя изпитва страст към теб
към себе си, към нея, него
към звездите, към мухите
към необичайности
към стихии и необяснимости
към кафявото, към Бога
към небето, към живота
към нощта, към книгата
към всичко ново
към всичко прашлясало
към всичко старо
към огледалото
към малкото си тяло
обсебва се от малкото
от грозното, от русото
от тъмното
от мрачното и тъжното
от вълните и морето
от въздуха, от нотите
от всичко, всичко
тя побира всичко в себе си
и живее по обсебващ начин
обича страха и думата жестоко
обича пеперудите и всичко онова,
което движи се и спира,
всичко, което е невидимо и скрито
всичко, всичко онова,
всичко, което я прави завинаги обсебена.

Alex Jekova - The other side of the moon

моята нова любов :)
защото ме съживи
и ми напомни, че
хубавата музика
винаги ще си остане такава.