Тя излиза на сцената. Разперва ръце, сякаш са крила и пада на земята. Осъзнава, че това е нейната роля. За нея този момент е по-истински от всеки друг. Тя се намира в своята поляна от цветя. Сцената е целият й живот, а тази пиеса описва нейния житейски път. Музиката свири нажежено. Изведнъж тя се загубва, цветята изчезват и на тяхно място се появават бодили. Тя е безсилна, слаба и уморена от раните. Страстта й я убива отвътре, а бодилите продължават да дращят. Нежните й ръце обгръщат пода на сцената, хващат се за тревата, сякаш в тях е целият й живот. Тя започва да се гърчи в агония, къса тревата, опитва се да се пребори с емоцията, но бодилите са безмилостни. Публиката я обожава, а тя загива там, на сцената, гледана единствено от птичките в небето, оцветявайки бодилите в червено.
Влизат хора, навеждат се над нея, докосват я, вдигат тялото й. Бодилите са изчезнали, всичко е цветя. Тялото й само се надига на сцената. Въздухът сякаш й говори, тя сякаш е богинята на тази нейна поляна, всичко живо вече й се подчинява. В театъра всички са в захлас, но тялото й се отпуска и окончателно напуска сцената.
Слагат тялото в дървен ковчег, а в нейния свят птичките я поставят в легло от лалета и зюмбюли. Един миг в два различни свята. Гръмотевици. И пролет. Дъжд. И слънце. Черни дрехи. И розови цветя. Спуска се завесата.
Нейният любим носи червена роза. Къса лист по лист и го хвърля над гроба й. Целува всеки лист с обичта, с която е целувал нейните устни. Червените венчелистчета покриват нежните й ръце и тя ги поема със същата обич, с която го е обичала. Той си отива и не забелязва как цветовете леко се помръдват.
Монолог на майката. Тя скърби за дъщеря си, но повече скърби за ранната смърт и късия и пошъл живот, който тя е водила. Зад кулисите, на сцената, без семейство, отдадена единствено на любовта си към танците. За майката това е пропилян живот. Тя рони студени сълзи и в поляната започва да вали. Младата девойка започва да чувства студ и мъка.
Тя отваря очи в съня си, там-някъде между двата свята, разпръсква цветята и започва да обикаля улиците на малкото градче. Влиза в къщата на своя любим и му пее на ухо. Пее му за страстната любов, която е изпитвала, пее му така както дори не е танцувала приживе.
На другата вечер същото представление. Сменят героинята. Но преди тя да излезе на сцената се появява Тя. Богинята на онази поляна, наречена живот, пръст, извор. Обсипана в цветя се появява и изиграва най-красивото си представление. Всички са в захлас. Спуска се завесата и тя изчезва. Всичко е покрито с цветя. Силни аплодисменти кънтят в залата.
Късно през нощта всичко се разтриса. Това е и първото регистрирано земетресение. Някои смятат, че това е нейната болка, дълго събирана в онова нежно тяло, обрулено от бодилите на живота, и че накрая емоцията й избухва над целия град, понеже своята обич и скръб девойката не може да контролира. Някои пък си затварят очите, казват че тя въобще не се е появявала онази нощ, отричат дори да са я видели на сцената. Твърдят, че било друго момиче. Но тя е била там. Онази стихия, от която всички се боят и никой не може да контролира. Която дълго спи в легло от цветя в една поляна отвъд този свят, но когато се пробуди е разрушителна и неумолима.
неделя, 3 април 2011 г.
Минало несвършено
Лияна стоеше на перона. Вглеждаше се в жп линиите и те й се струваха безкрайни, както всеки път когато идваше тук. Влакът стоеше спокойно, сякаш потънал в съня си. Този влак й носеше много спомени, въздействаше й едва ли не по онзи начин, по който само стар приятел умее. Идваше тук всяка вечер от десет години насам, а случеше ли й се да пропусне да дойде, лицето й ставаше унило, скръбно, сякаш част от нея липсваше. Знаете как болният човек всеки ден трябва да взима дозата хапчета, които да го пазят жив. Хората в града я наричаха болна, но у всички тя будеше онова съжаление, което буди не просто болният, а онзи болен, който е на смъртно легло. На тях им изглеждаше, че тя всеки ден чака сетния си миг и да види онзи стар, очукан влак е нейното предсмъртно желание. Хората чакаха всеки миг тя да се строполи пред заспалия влак и да се намери някъде другаде, където както казваха, щяла да бъде по-щастлива.
За Лияна никой нищо не знаеше. Откакто се помнеше поетът Георги, той я бе виждал всяка сутрин да слиза някъде от покрайнините на града и да се отправя към местната библиотека, в която работеше. Не беше красива жена, но той дълбоко й симпатизираше. Говореше си с нея отвреме навреме, но опиташе ли се да разбере нещо повече за нея, тя просто мълчеше. Беше най-потайната дама, която някога бе срещал. Иначе бе много мила, изключително добра и не правеше ни най малко впечатление на една от онези жени, които бяха известни с това, че криеха тайни помисли и коварни планове. Заплатата й не стигаше да ходи по разни мероприятия, но пък за това имаше толкова много книги на нейно разположение. Четеше много руска литература, възхищаваше се на правдивостта, която намираше в страниците на 'хубавите книжки', както тя ги наричаше и си личеше, че попива това, което чете, защото в разговорите с писателя тя изказваше доста интересни и радикални мнения, които на него му звучаха досущ като мислите, които се въртяха в главата му и докато я слушаше, той се опияняваше, ставаше досущ като пияна вишна и изпитваше странното желание да я прегърне, но никога не посмяваше, тъй като бе сигурен, че тя ще го отхвърли.
Лияна продължаваше да ходи на перона и сякаш това бе единственият смисъл в целия й живот. Там, гледайки влака, тя бе като влюбена, отчаяно влюбена. Гледаше го като дете, на което дават играчка, гледаше го като бездомник, който е намерил пара на пътя, гледаше го с широко отворени очи и сякаш очакваше той да й проговори. След вечерните си срещи със стария влак тя подскачаше по улиците, миришеше цветята и си пееше. Сякаш се възраждаше. Георги я гледаше през прозореца си всяка нощ, тя му носеше нужното спокойствие, макар и да се чувстваше на светлинни години от нея, той я обичаше и всяка вечер след като затваряше щорите започваше да пише, всичките му стихове бяха вдъхновени от нея и всички девойки ги обичаха, защото бяха цветни, истински, изпълнени с топли чувства и силна обич.
Годините минаваха, Лияна продължаваше да живее сама, а поетът - да страда по нея. Веднъж Георги реши да й предложи да се омъжи за него. Тя се съгласи, защото го харесваше, а и той никога не бе бил прекалено взискателен към нея. Те заживяха заедно и тя усещаше, че той я обича. Понякога поглеждаше към неговите стихове и веднъж дори й доставиха удоволствие. Той я остави да посещава гарата, не знаеше каква е нейната тайна, но знаеше, че това бе важно за нея и я обичаше достатъчно, за да й даде свободата, от която тя се нуждаеше. Тя му даваше всичко, смееха се заедно, говориха си до късни нощи, събуждаха се един до друг и се разхождаха из парка. Всичко вървеше чудесно, докато Георги не реши, че тя е само негова и някакъв си влак няма право да я има. Нареди да махнат стария влак, като си въобразяваше, че тя вече няма нужда от него, въобразяваше си, че любовта им я прави достатъчно щастлива. Но не бе съвсем така.
Всъщност цялата тази история бе тръгнала, когато една вечер двамата съпрузи се скараха, за някаква глупост, за каквото и всички съпрузи се карат. Само, че душата на поета е така ранима и той прие кавгата на сериозно. Реши, че трябва да покаже кой е мъжът в къщата и нахлу в килера, който бе Лияненото пространство. Отвори чекмеджетата и започна да рови, така както гладно куче рови в паницата си. На дъното на чекмеджето той намери стара снимка във влак. На нея той позна жена си и друг мъж. За нея бе закрепен билет, който никога не бе използван. Обхвана го гняв, сърцето му заби лудо и още същата вечер се обади да махнат стария очукан влак.
Лияна се чудеше какво става. Мъжът й бе раздразнителен, не й говореше, сякаш криеше нещо. Цялата вечер тя се мъчеше да го разведри, но той се заключи в другата стая и я остави сама и объркана. Още на другата сутрин оскърбената Лияна се завтече към влака. Искаше да го види, да излее цялата си мъка там. За нейна изненада влакът бе изчезнал. Тя се сепна. Краката й се разтрепереха цели, тя слезе на жп линиите и вървя, вървя цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден. Не откри своя влак. Цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден я търси и Георги. Откри я, заспала в своя вечен сън върху жп-линиите. Поиска му се да върне времето назад, поиска му се никога да не бе влизал в онази стая, никога да не бе откривал тайната на своята Лияна. Да я бе оставил просто да бъде Лияна, с него през деня, и вечер, там, на перона до стария очукан влак...
За Лияна никой нищо не знаеше. Откакто се помнеше поетът Георги, той я бе виждал всяка сутрин да слиза някъде от покрайнините на града и да се отправя към местната библиотека, в която работеше. Не беше красива жена, но той дълбоко й симпатизираше. Говореше си с нея отвреме навреме, но опиташе ли се да разбере нещо повече за нея, тя просто мълчеше. Беше най-потайната дама, която някога бе срещал. Иначе бе много мила, изключително добра и не правеше ни най малко впечатление на една от онези жени, които бяха известни с това, че криеха тайни помисли и коварни планове. Заплатата й не стигаше да ходи по разни мероприятия, но пък за това имаше толкова много книги на нейно разположение. Четеше много руска литература, възхищаваше се на правдивостта, която намираше в страниците на 'хубавите книжки', както тя ги наричаше и си личеше, че попива това, което чете, защото в разговорите с писателя тя изказваше доста интересни и радикални мнения, които на него му звучаха досущ като мислите, които се въртяха в главата му и докато я слушаше, той се опияняваше, ставаше досущ като пияна вишна и изпитваше странното желание да я прегърне, но никога не посмяваше, тъй като бе сигурен, че тя ще го отхвърли.
Лияна продължаваше да ходи на перона и сякаш това бе единственият смисъл в целия й живот. Там, гледайки влака, тя бе като влюбена, отчаяно влюбена. Гледаше го като дете, на което дават играчка, гледаше го като бездомник, който е намерил пара на пътя, гледаше го с широко отворени очи и сякаш очакваше той да й проговори. След вечерните си срещи със стария влак тя подскачаше по улиците, миришеше цветята и си пееше. Сякаш се възраждаше. Георги я гледаше през прозореца си всяка нощ, тя му носеше нужното спокойствие, макар и да се чувстваше на светлинни години от нея, той я обичаше и всяка вечер след като затваряше щорите започваше да пише, всичките му стихове бяха вдъхновени от нея и всички девойки ги обичаха, защото бяха цветни, истински, изпълнени с топли чувства и силна обич.
Годините минаваха, Лияна продължаваше да живее сама, а поетът - да страда по нея. Веднъж Георги реши да й предложи да се омъжи за него. Тя се съгласи, защото го харесваше, а и той никога не бе бил прекалено взискателен към нея. Те заживяха заедно и тя усещаше, че той я обича. Понякога поглеждаше към неговите стихове и веднъж дори й доставиха удоволствие. Той я остави да посещава гарата, не знаеше каква е нейната тайна, но знаеше, че това бе важно за нея и я обичаше достатъчно, за да й даде свободата, от която тя се нуждаеше. Тя му даваше всичко, смееха се заедно, говориха си до късни нощи, събуждаха се един до друг и се разхождаха из парка. Всичко вървеше чудесно, докато Георги не реши, че тя е само негова и някакъв си влак няма право да я има. Нареди да махнат стария влак, като си въобразяваше, че тя вече няма нужда от него, въобразяваше си, че любовта им я прави достатъчно щастлива. Но не бе съвсем така.
Всъщност цялата тази история бе тръгнала, когато една вечер двамата съпрузи се скараха, за някаква глупост, за каквото и всички съпрузи се карат. Само, че душата на поета е така ранима и той прие кавгата на сериозно. Реши, че трябва да покаже кой е мъжът в къщата и нахлу в килера, който бе Лияненото пространство. Отвори чекмеджетата и започна да рови, така както гладно куче рови в паницата си. На дъното на чекмеджето той намери стара снимка във влак. На нея той позна жена си и друг мъж. За нея бе закрепен билет, който никога не бе използван. Обхвана го гняв, сърцето му заби лудо и още същата вечер се обади да махнат стария очукан влак.
Лияна се чудеше какво става. Мъжът й бе раздразнителен, не й говореше, сякаш криеше нещо. Цялата вечер тя се мъчеше да го разведри, но той се заключи в другата стая и я остави сама и объркана. Още на другата сутрин оскърбената Лияна се завтече към влака. Искаше да го види, да излее цялата си мъка там. За нейна изненада влакът бе изчезнал. Тя се сепна. Краката й се разтрепереха цели, тя слезе на жп линиите и вървя, вървя цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден. Не откри своя влак. Цяла вечер и цял ден, и на следващата вечер и на следващия ден я търси и Георги. Откри я, заспала в своя вечен сън върху жп-линиите. Поиска му се да върне времето назад, поиска му се никога да не бе влизал в онази стая, никога да не бе откривал тайната на своята Лияна. Да я бе оставил просто да бъде Лияна, с него през деня, и вечер, там, на перона до стария очукан влак...
петък, 1 април 2011 г.
I'll take you to the candy shop
Някога намирали ли сте се в стая с шоколад. Шоколадова стая. Шоколадът тече по прозорците, разни хора ви подават шоколадови бонбони и танцувате върху шоколадов под. Само, че сте алергични към шоколад. Цял живот сте имали една мечта. Да се полеете цели със шоколад, устата ви да лъха на шоколад до степен чак да ви стане лошо от него. Да го пиете и да го ядете, да се къпете в него и да ви го поднасят разни шоколадови мацки или пък пичове с шоколадови очи. Да обикаляте света с него, за да мирише всяка улица, всяка сграда на шоколад. Вечер да спите в някой крайпътен хотел и чаршафите ви да са направени от шоколад, да ви прави удоволствие, да ви носи наслада да се въргаляте в тях докато шоколадовия слой се наплъсти по вашето тяло. Шоколад с лешници, шоколад със стафиди, шоколад Milka, шоколад Своге. А само като си помислите за трюфелите -черен шоколад, сметана, масло и какао, ви се ще да закусвате, обядвате и вечеряте с тях. Ще ви се да ви наричат 'Шоколадовото момиче' и живеете с тази фикс идея. Като се замислим има шоколад за всяко настроение, тъмен- за намусени девойчета, които искат да си вгорчат живота(няма по-добър от тъмния, мм!), млечен-за подсладяване на деня, и още какви ли не измислени видове има, за всеки вкус. И както видяхте, лесно е да се живее с подобно пристрастие, шоколад се продава на всеки ъгъл, чух че имало вафла Мура примерно за 44 стотинки, а пък шоколада Своге бил 1.13 лева. О, и междудругото не си мислете, че съм такъв привърженик на шоколада. В пъти повече предпочитам сирене например. В момента ръцете ми миришат на цигари, но дори те ми харесват повече от мисълта за някакъв си шоколад. Само, че аз не съм алергична към шоколад. Напротив, мога да го ям всеки ден, когато и където поискам. И нямам идея каква е тая проклета мания за шоколад.
четвъртък, 31 март 2011 г.
сряда, 30 март 2011 г.
what goes around, comes back around or..not really:)
Пишеш глупости и главата ти е пълна със сложности, четеш Тома Марков и главата почва да те боли. Опитваш се да не мислиш безсмислици, но се заплиташ в мрежата. Изведнъж смяташ, че паякът на стената ти е виновен и ставаш да го убиеш. Отиваш да си теглиш душ, защото си ужасно гнуслив, а после хвърляш хавлията и отваряш щорите. Защо трябва да ти пука, че някой може да те види.
Разхождаш се гол из стаята, а после из другите стаи и си мислиш, че си Кристина Агилера. Изведнъж тя ти писва и решаваш да си Деми Мур. Накрая всички ти писват и оставаш себе си. Мислиш си за миналото, настоящето проспиваш, а бъдещето не можеш да определиш, та защо да си играеш... И все пак и от миналото ти писва, става ти лошо от еднаквите картини и хора, но не ти се иска да избягаш. Имаш свободата, която искаш, животът е хубав.
Всичко се било връщало, надали. По скоро всичко минава и заминава, ти го стискаш и ревеш, за да остане, но то те удря, подритва те и отклонява пътя си. Идва ред на твоя път. Метаболитните пътища били като истинските. Някои се разклонявали, други се сливали. Някои били обратими, други необратими. Имали нужда от регулиране. Чудя се какво имаш да му регулираш на един път след като е необратим. Колкото и пъти да събираш боклука и да го пускаш в кофата, той все ще се трупа там и ще те залива. Ако случайно успееш да се върнеш в началото и да намериш друг път, надали ще се върнеш там. Толкова пътища имаме, които сме изоставили. Някои си мислят, че трябвало да се върнем към тях и да не ги режем просто от картата. Но всъщност какво ще правим там. Ще се блъскаме до последно в стената и ще си мислим, че ни е хубаво. Или ще пречукаме стената, защото изгаряме да вървим точно по този път. Едва ли. По-скоро ще си хванем пътя, ще се приберем в къщи, ще си пуснем да гледаме The Wall , а на другия ден ще хванем друг път. Отвреме навреме ще чакаме да се слеем с оная задънена уличка, но един ден ще хванем магистралата и ще забравим за всичко. Ще се надяваме да е необратима, но тя ще е обратима.
Разхождаш се гол из стаята, а после из другите стаи и си мислиш, че си Кристина Агилера. Изведнъж тя ти писва и решаваш да си Деми Мур. Накрая всички ти писват и оставаш себе си. Мислиш си за миналото, настоящето проспиваш, а бъдещето не можеш да определиш, та защо да си играеш... И все пак и от миналото ти писва, става ти лошо от еднаквите картини и хора, но не ти се иска да избягаш. Имаш свободата, която искаш, животът е хубав.
Всичко се било връщало, надали. По скоро всичко минава и заминава, ти го стискаш и ревеш, за да остане, но то те удря, подритва те и отклонява пътя си. Идва ред на твоя път. Метаболитните пътища били като истинските. Някои се разклонявали, други се сливали. Някои били обратими, други необратими. Имали нужда от регулиране. Чудя се какво имаш да му регулираш на един път след като е необратим. Колкото и пъти да събираш боклука и да го пускаш в кофата, той все ще се трупа там и ще те залива. Ако случайно успееш да се върнеш в началото и да намериш друг път, надали ще се върнеш там. Толкова пътища имаме, които сме изоставили. Някои си мислят, че трябвало да се върнем към тях и да не ги режем просто от картата. Но всъщност какво ще правим там. Ще се блъскаме до последно в стената и ще си мислим, че ни е хубаво. Или ще пречукаме стената, защото изгаряме да вървим точно по този път. Едва ли. По-скоро ще си хванем пътя, ще се приберем в къщи, ще си пуснем да гледаме The Wall , а на другия ден ще хванем друг път. Отвреме навреме ще чакаме да се слеем с оная задънена уличка, но един ден ще хванем магистралата и ще забравим за всичко. Ще се надяваме да е необратима, но тя ще е обратима.
неделя, 27 март 2011 г.
They tried to make me go to rehab, I said no no no..
She(monologue):
- He fuckin loved me. But who cares. I wanted to fuck another one. And still the passion's gone. It's like i'm fuckin empty.
(sings)
I'm still loviiin youuuu...
Nahh..
I know I'm not it's just a game I play. Love is a losing game. That's why I hate it that much. And things I hate inspire me greatly.
(leaves and goes to dancing classes)
-Hi teacher. I want to learn to feel passion again.
-Everyone does. That's why they come here.
(sings)
You know that I'm no good..
They tried to make me go to rehab, I said no no no..
-Nah, teacher. I feel fuckin sexy. This is not the problem.
-You do? Really? So where's your passion then?
-Don't know.
-I'm gonna teach you a lesson now. Sit down.
-I know all my lessons, I need to dance.
-You're so stubborn. Sit down, I said. This one you don't know. You're too young and still think about boys in that stupid way. Here something that will come in handy. There's a story about a girl who couldn't feel the passion and she thought that it was some problem with guys. She had 'loved' so many of them that she thought that every time her heart had been broken she wouldn't be the same and the passion she was able to feel would go away piece by piece. She started singin 'You know I'm no good' , 'Still lovin you', you know what I mean. Every girl who comes in here, sayin 'Teacher, I wanna learn passion' sings those. You wanna be one of them? I promise you I'll teach you passion. But the passion girl, doesnt come neither from me nor from any boy you thought you liked. The passion girl is inside of you.
-Wait.. You say by having passion I can love anyone?
-You're all so blind. Having this kind of passion I'm talkin about girl, you don't need to love anyone. And I promise you, then anyone can't break your heart.
-My heart ain't broken. It's empty.
-You can't deny it had been broken girl. Once, or twice. I dunno. I just know that you can have the passion you need. First, you'll change the music you listen to. Remember Christina Aguilera? Remember Beautiful, Fighter.
-I've listened to them a thousand times
(sings)
I'm beautiful. So don't you bring me down today...
-Hah. So you know best what I'm talking about.Now you can go to the next level. You know, Tweet - Oops(oh my), Christina - Still dirty, TLC- Red light special. Especially this last one. 'I'm feelin quite sexy..'You probably have some idea of what to feel sexy feels like. You're a woman. And that's the secret of all women. The secret that attracts men and still makes them run away. Because you, women, have the ability to be independent in a sexy way and nothing is more attractive than you then. You know what I mean?
(she starts dancing with passion)
-That's what I'm talkin about! Usually, men think that women need them to dance with but you certainly don't. Or do you? I can find you a boy to make you feel sexy.
-I don't think I need it. I should go.
-I know. Come by any time you need. I'm free you know.
-Oh fuck you.
-That's what I meant.
- He fuckin loved me. But who cares. I wanted to fuck another one. And still the passion's gone. It's like i'm fuckin empty.
(sings)
I'm still loviiin youuuu...
Nahh..
I know I'm not it's just a game I play. Love is a losing game. That's why I hate it that much. And things I hate inspire me greatly.
(leaves and goes to dancing classes)
-Hi teacher. I want to learn to feel passion again.
-Everyone does. That's why they come here.
(sings)
You know that I'm no good..
They tried to make me go to rehab, I said no no no..
-Nah, teacher. I feel fuckin sexy. This is not the problem.
-You do? Really? So where's your passion then?
-Don't know.
-I'm gonna teach you a lesson now. Sit down.
-I know all my lessons, I need to dance.
-You're so stubborn. Sit down, I said. This one you don't know. You're too young and still think about boys in that stupid way. Here something that will come in handy. There's a story about a girl who couldn't feel the passion and she thought that it was some problem with guys. She had 'loved' so many of them that she thought that every time her heart had been broken she wouldn't be the same and the passion she was able to feel would go away piece by piece. She started singin 'You know I'm no good' , 'Still lovin you', you know what I mean. Every girl who comes in here, sayin 'Teacher, I wanna learn passion' sings those. You wanna be one of them? I promise you I'll teach you passion. But the passion girl, doesnt come neither from me nor from any boy you thought you liked. The passion girl is inside of you.
-Wait.. You say by having passion I can love anyone?
-You're all so blind. Having this kind of passion I'm talkin about girl, you don't need to love anyone. And I promise you, then anyone can't break your heart.
-My heart ain't broken. It's empty.
-You can't deny it had been broken girl. Once, or twice. I dunno. I just know that you can have the passion you need. First, you'll change the music you listen to. Remember Christina Aguilera? Remember Beautiful, Fighter.
-I've listened to them a thousand times
(sings)
I'm beautiful. So don't you bring me down today...
-Hah. So you know best what I'm talking about.Now you can go to the next level. You know, Tweet - Oops(oh my), Christina - Still dirty, TLC- Red light special. Especially this last one. 'I'm feelin quite sexy..'You probably have some idea of what to feel sexy feels like. You're a woman. And that's the secret of all women. The secret that attracts men and still makes them run away. Because you, women, have the ability to be independent in a sexy way and nothing is more attractive than you then. You know what I mean?
(she starts dancing with passion)
-That's what I'm talkin about! Usually, men think that women need them to dance with but you certainly don't. Or do you? I can find you a boy to make you feel sexy.
-I don't think I need it. I should go.
-I know. Come by any time you need. I'm free you know.
-Oh fuck you.
-That's what I meant.
петък, 25 март 2011 г.
понякога
Понякога сме слаби. Понякога действаме импулсивно и откриваме дълбоките тайни на душата си. Понякога съжаляваме. Понякога това е всичко, което ни остава. Понякога тъжим. И понякога сме самотни. Понякога ни се иска да не сме. Понякога душата ни проговаря и сърцето ни ни кара да вършим безумия. Понякога всички ставаме едни безумци, вършещи безумия, но и без това светът е безумен. Понякога искаме да прекрачим бариерата. Понякога го правим (на сън), а някои и наяве. Понякога реалността е просто правила и бариери, които сме си поставили, защото така трябва, за да оцеляваме и да се правим на силни. Понякога обаче не сме силни. Понякога сме и хора. Понякога просто спираме за миг да си починем. Понякога казваме неща, които не трябва да казваме. Понякога вършим неща, които сърцето ни иска. Понякога и то е право. Понякога желанията ни изгарят. Понякога сме на къс разстояние да ги докоснем. Понякога всичко, което отнемат е един миг. Понякога този миг променя целия ни живот. Понякога желанията си остават просто желания. Понякога сме колкото слаби да ги поискаме, толкова слаби и да ги пуснем. Понякога сме обикновени. Понякога ни се иска, но ние сме все същите. Понякога така трябва. Но не сега.
Абонамент за:
Публикации (Atom)