someone i never touched

Той беше красив отвътре. Въобще много рядко се срещат хора, които да излъчват истина в очите си. Хора, които просто не могат да си служат с лъжа, да бъдат манипулатори или страшни. Той беше един от тези, в които лесно можеш да се влюбиш. Не може да се опише чувството, което той ти даваше. Наистина, малко хора се влюбват в добротата, в чистотата. Но той, той сякаш оборваше всяка теория и практика. Далеч от всичко реално, сякаш ангел в тялото на човек. Но дори в онези очи и усмивка нямаше нищо човешко, нищо земно. Сещате се, онези очи, които не ти дават да отлепиш поглед от тях, сякаш са извор насред пустиня. Имаше нещо мистично в него, чувала бях, че се бил прераждал много пъти и всеки нов живот започвал с усмивка на лице. В момента, в който аз го видях на онзи мост, сякаш току що се бе преродил. Стъпките му не бяха стъпки на човек, те по-скоро описваха полет, отколкото вървене. Той стигна другия край на моста и изчезна в тъмнината. Дълго време го нямаше, но след години го срещнах отново. Този път бях свидетел на смъртта му. Онова красиво лице, с топлите добри очи беше там, но всичко в него сякаш залязваше. За момент той оклюма и сякаш заспа. Луната гледаше онази нощ. Тя обаче знаеше, че той ще се прероди някъде другаде, защото той не можеше да залезе, той не бе роден за това. Аз наблюдавах техния безмълвен разговор, но не се мъчих да разбера къде отиваше той. Знаех, че пак ще го срещна. За да ме възроди отново. Да, точно така, да ме възроди отново.

От здрач до зори

Времето
е прекрасно измислено
всъщност, изумително дори
само ако успявахме
да изключим алармите
в нашите глави
които ни карат да бързаме
за да не изпуснем някой влак
или пък да броим всяка секунда
за да не изгубим
онова което не искаме да пуснем
абсолютно човешки реакции
времето не е виновно
че ни изглежда късо
в топлите моменти
и безкрайно
в моментите чиито край
жадуваме
то е перфектно
перфектно
от 12 до 12
и отново
стрелката се завърта
и е нов ден
има време за всичко
нека не проклинаме часовника
защото ако минутите в
най-хубавите моменти от живота ни
не ни се струваха така кратки
а минутите в онова
протяжно, трудно време
се изнизваха
като разпръснати перли
на скъсана огърлица
тогава нищо
нямаше да има своя смисъл
щяхме да усещаме само
повърхността на нещата
а всеки момент е така цветен
трябва да пускаме моментите
също както пускаме хората
някои просто трябва да си отидат
за да дойдат нови
да ни пречистят
нека не се залъгваме
че ще сме различни след това
но ще сме по-добри
защото установих че
хората са толкова различни
всеки отваря банана
от различна страна
всеки има различни закони
за своето съществуване
и всеки го вълнува различно време
от деня, различни моменти
които ни правят това което сме
хората са прекрасни същества
има добри хора
има и добри моменти
и всички зависим от едно
от малкото време
което имаме да съществуваме.
нека забравим, че трябва
да живеем сякаш
всеки момент е последен
или пък сякаш притежаваме вечността
защото нито едното не е вярно
нека забравим за времето
времето е относително
макар и толкова перфектно
всеки ден има начало и край
раждане, живот и смърт
в един момент искаме нещо
в другия то е нищо
крайности, странности и паралели
но всъщност нищо не е толкова сложно
просто живот
от война на война
от край до ново начало
от разкъсването на огърлицата
до създаването на нова
от зора до здрач
от 7 до 19
и от сутрин до вечер
тик-так, тик-так.
(и все пак
забележете движението
на перлите, докато
се търкулват по пода)

не бъдете егоисти

слънцето е заслепено от себе си
за това всичко е глухо и сиво
защото облаците се опитват да го заличат
но то ги просълзява, те не издържат и сълзят
наводняват улиците вечер
по тъмно, когато всичко е скрито
и никой няма да ги види
а на сутринта се крият
защото се срамуват
оставят гордото слънце на показ
но хората не взимат пример от него
а от облаците
всички се крият
кой с металика, кой с шапка
блъскат се един в друг
и се разминават
гледат навъсено
и мечтаят да са като слънцето
но знаят че са просто едни намусеняци
правят се на силни
а са първични в чувствата си
и плачат вечер на тъмно
когато никой не ги вижда
и в целия този хаос
в безпорядъка
всеки се блъска в другите
мисли си, че на някой му пука
и за това решава и на него да му пука
трепери обича мрази прощава
вълнува се и проклина
и накрая пак е сам
открива че реките не са по улиците
ами са в него
открива че целият е прогизнал
и за да се изсуши трябва да избяга
в някой пустиня на сафари
или на остров без хора
да го обрули слънцето
да стане и той заслепен
като него и да се върне
егоист и уверен
че светът е негов
да оцвети улиците в червено
и дърветата в черно
небето в жълто
и да направи хората като него
да ги вдигне на крак и да каже
бъдете егоисти!
слънцето не грее за вас
то грее само за себе си

No title

Страшно е всичко, което се случва в Япония. Много по-страшно от мизерията и кризата в нашата страна, бездомните кучета или циганите, с които се сблъскваме всеки ден. Но коя съм аз да определям събитията по скала. Всеки е затворен в себе си, точно когато народът трябва да се обедини и да помогне на останалите народи. Но какво ако народът не може да помогне дори на себе си. Все някога трябва да се жертваме, да изхвърлим дебелите палта в които сме се усукали и да се съживим. Ние, малките хора да забравим за малките неща, защото стават големи неща, неща, които не можем да контролираме, не можем просто да замахнем с ръка и всичко да се подреди. За пореден път разбираме, че не сме Господ. Но способни ли сме всъщност да загърбим малките си проблеми и да погледнем от една странична страна. Не, защото светът на всеки човек се върти около него самия, своите проблеми той превръща в проблеми на целия свят, а той е всъщност просто едно малко човече, просто прашинка във въздуха, която някой ден ще бъде отвяна. Просто муха, която някоя ръка ще прогони. Хората, които не са претърпявали големи трагедии надали могат да се поставят в позицията, на тези които са. Техните трагедии не са по-малки за тях. Никой не бива да си мисли, че разбира страданията на другия. Трагедията обаче, когато е толкова голяма, засяга целия свят. Но дори в подобна трагедия, най-вече в подобна трагедия, никой няма нужда от съжаление. Съжалението не е добродетел и никога не е било. Единственото, което могат да правят обикновените хора, които не могат да помогнат, е да се молят за чудо. Надеждата умира последна, нали така. Вижте България, времето се стопля, отлита зимата и макар с всичката скъпотия и трудности, всеки се радва на слънцето. На никой това право не бива да бъде отнемано. Всеки понякога има нужда от малко топлина, за това нека бъдем слънца един за друг. Понякога това е единственият начин да оцелеем.

искам да е лято

Защо спомените ми винаги ме връхлитат. И то в най-неподходящите моменти. Сякаш сянката ми е някакъв дух от миналото. Накъдето и да се обърна виждам минало. Не искам да вървя назад. Може би най-накрая трябва да си поправя часовника.
Напред е страшно, но напред ще е хубаво, ще е по-хубаво от преди. Аз винаги вървя към страшното и трудното. Понякога ми се иска да отида в банята, да взема една ножица и да окълцам косата си. Имам чувството, че единствено тогава ще се отърва от всички минали видения, които на моменти ме тормозят. Но това е нещо измислено. Не, всъщност ще си пусна дълга коса. И ще я озаптя. Всеки кичур коса ще бъде спомен. Вечер в банята ще измивам всичките спомени и ще бъда свободна. После те пак ще се връщат. Понякога ще ги оцветявам, ще се опитвам да ги отровя с ония измислени бои. Ще ги стягам, ще им поставям препятствия, ще ги дигам на високо и ще ги карам нарочно да падат, да се спъват и пак да продължават. Ще ги измъчвам, а накрая просто ще се отърва от тях. Но няма да е скоро. Първо ще се насладя на шоуто.
Писна ми от тая зима. Искам да е лято. Само мога да си представя как ще влияе солената вода на косите ми. Побърквам се при мисълта. Липсва ми да вървя по пясъка и да го проклинам, че изгаря краката ми. Да ме вали дъжд в зноен ден, да пия дъжда и да усещам водата по себе си. И най-сетне да ме хване слънцето. Да стана колкото може по-черна. Всъщност, искам цвета на Алиша Кийс.
Днес ще гледам кино. Дали ще забравя спомените или пък не? Зависи до каква степен е глупав филма. Ако ме пречисти, ще го харесам във Facebook.
Всъщност не ми пука дали някой чете тоя блог. Някой ден ще направя книга от всичко, което съм писала и ще я дам на децата си. Ако не я хвърлят на боклука, ще знам, че си е струвало.

черната овца

Колко от вас са се оставили да бъдат развалени от днешната действителност? Господи, колко е жалко. В умовете на млади хора изникват мисли за пари и оцеляване. В какво сме се превърнали? Няма ли някога да се спрем и да се замислим, че вървим в грешната посока? Че учим децата си да вървят срещу себе си, да търсят едни толкова незначителни работи, които са превърнати в най-големите проблеми на нашето съществуване. Пари? Парите трябва да се въртят, бизнесът трябва да го има, но той също не е вечен. И какво ако си богат? Какво ако си обсипан с пари? Това ще те направи ли по-щастлив? Би ли бил по-щастлив да изневериш на себе си, за да оцелееш. Сигурна съм, че всеки има някаква мечта. Но никой не вярва, че може да я осъществи. Всички бягат от мечтите си, предават се и стават част от стадото. Всички в това стадо са толкова еднакви, толкова глупави. Къде отидоха черните овце? Къде отидоха ония, които се борят за себе си? Да направят истинско и пълноценно собственото си съществуване, а и не само! "Аз сам си избрах тази съдба, вечната черна овца." Тези думи пеят Ахат в песента си още по времето на комунизма. А сега? Сега, когато всеки има свобода какво прави с нея? Музиката е бизнес. Литературата е бизнес. Всичко. Всичко за пари. Къде е качеството? Всички ли са се самозабравили. Или просто всички мълчат и слушат Lady Gaga и Rihanna. Няма ли почитатели тук на музиката? На литературата, на изобразителното изкуство? Никой ли не вижда колко повърхностно е всичко днешно време. Или просто всеки го е страх да не остане на дъното. Срам и позор. Това е днешната действителност. И тя е навсякъде, тя е в мозъка на целия свят. Не може да се избяга от нея. Предпочитам да съм безпарична, отколкото да съм бедна по душа. И ще живея с вечната надежда, че нещо някога ще се промени. Дори да бъда вечната черна овца.

reality

Днес се събудих от страх. На някой може да му се стори смешно, но за мен си беше доста ужасяващо. Целият сън беше мрачен и потискащ и краят беше ухапване от куче на близък човек,господи как мразя проклетите улични кучета. I guess I'm a catperson. Събудих се потна и имах внезапното желание да изтребя всяко живо куче мотаещо се по улиците. Замислих се защо по дяволите се измъчвам в сънищата си. Толкова ми се спеше. Опитах да заспя отново, но проклетите сънища продължаваха и накрая просто се отказах. Денят ми беше вече развален.
Сетих се за миналата сутрин. Как се събудих свежа и нова, дори без да вдигам щорите можех да усетя слънцето да влиза през тях, дори стъклата на прозорците бяха топли. Сякаш всичко в мен кипеше да живее, намерих си работа и се чувствах щастлива. Предполагам трябва да помним тези моменти. Защото са малко, но внасят такава положителна енергия в нас, че сякаш ни пречистват за.. новата мръсотия.
Днешният ден ще запомня с калта. От калта човек не може да избяга. Сняг покрива земята през зимата, за да скрие малко мръсотията, да вдъхне малко чистота, но от друга страна студът те сковава. Кара те направо да се откажеш от живота. А когато снежната покривка се разтопи идва познайте какво? Калта. Всички сме затънали до шия в нея и се чудим как да се измъкнем. Всеки се оплаква, хората дори не опитват да се крият с обичайното "добре съм". Питам се, на къде отива света. Сякаш всичко върви назад. Наред с всичкия прогрес, който би трябвало да сме постигнали, все още има пълна мизерия. Хора живеят в шахти. What the hell? Е, предполагам съдбата отрежда на всеки по нещо.
И в цялата тази атмосфера аз се опитвам да пиша есе за мечтите. Нищо чудно, че не мога да го развия. Аз имам една мечтателска душа, мечти никога не ми липсват. Знам, че ще опитам да съхраня това. Мечтите винаги са ме хранели. Надявам се само да не останат единственото, с което да се храня. "Татко каза, че ще ми купи колело, обаче друг път." , Куче в чекмедже. Днес минах покрай магазина, от който си купих моето колело, вече не съществува. Но да не издребняваме. Ясно, че всеки е пълен с негативна енергия. Събирайте положителни емоции, хора, не ги изпускайте. Не се знае слънцето до кога ще грее. А и ако не ние, кой ще промени тоя свят :)