No title

Страшно е всичко, което се случва в Япония. Много по-страшно от мизерията и кризата в нашата страна, бездомните кучета или циганите, с които се сблъскваме всеки ден. Но коя съм аз да определям събитията по скала. Всеки е затворен в себе си, точно когато народът трябва да се обедини и да помогне на останалите народи. Но какво ако народът не може да помогне дори на себе си. Все някога трябва да се жертваме, да изхвърлим дебелите палта в които сме се усукали и да се съживим. Ние, малките хора да забравим за малките неща, защото стават големи неща, неща, които не можем да контролираме, не можем просто да замахнем с ръка и всичко да се подреди. За пореден път разбираме, че не сме Господ. Но способни ли сме всъщност да загърбим малките си проблеми и да погледнем от една странична страна. Не, защото светът на всеки човек се върти около него самия, своите проблеми той превръща в проблеми на целия свят, а той е всъщност просто едно малко човече, просто прашинка във въздуха, която някой ден ще бъде отвяна. Просто муха, която някоя ръка ще прогони. Хората, които не са претърпявали големи трагедии надали могат да се поставят в позицията, на тези които са. Техните трагедии не са по-малки за тях. Никой не бива да си мисли, че разбира страданията на другия. Трагедията обаче, когато е толкова голяма, засяга целия свят. Но дори в подобна трагедия, най-вече в подобна трагедия, никой няма нужда от съжаление. Съжалението не е добродетел и никога не е било. Единственото, което могат да правят обикновените хора, които не могат да помогнат, е да се молят за чудо. Надеждата умира последна, нали така. Вижте България, времето се стопля, отлита зимата и макар с всичката скъпотия и трудности, всеки се радва на слънцето. На никой това право не бива да бъде отнемано. Всеки понякога има нужда от малко топлина, за това нека бъдем слънца един за друг. Понякога това е единственият начин да оцелеем.

искам да е лято

Защо спомените ми винаги ме връхлитат. И то в най-неподходящите моменти. Сякаш сянката ми е някакъв дух от миналото. Накъдето и да се обърна виждам минало. Не искам да вървя назад. Може би най-накрая трябва да си поправя часовника.
Напред е страшно, но напред ще е хубаво, ще е по-хубаво от преди. Аз винаги вървя към страшното и трудното. Понякога ми се иска да отида в банята, да взема една ножица и да окълцам косата си. Имам чувството, че единствено тогава ще се отърва от всички минали видения, които на моменти ме тормозят. Но това е нещо измислено. Не, всъщност ще си пусна дълга коса. И ще я озаптя. Всеки кичур коса ще бъде спомен. Вечер в банята ще измивам всичките спомени и ще бъда свободна. После те пак ще се връщат. Понякога ще ги оцветявам, ще се опитвам да ги отровя с ония измислени бои. Ще ги стягам, ще им поставям препятствия, ще ги дигам на високо и ще ги карам нарочно да падат, да се спъват и пак да продължават. Ще ги измъчвам, а накрая просто ще се отърва от тях. Но няма да е скоро. Първо ще се насладя на шоуто.
Писна ми от тая зима. Искам да е лято. Само мога да си представя как ще влияе солената вода на косите ми. Побърквам се при мисълта. Липсва ми да вървя по пясъка и да го проклинам, че изгаря краката ми. Да ме вали дъжд в зноен ден, да пия дъжда и да усещам водата по себе си. И най-сетне да ме хване слънцето. Да стана колкото може по-черна. Всъщност, искам цвета на Алиша Кийс.
Днес ще гледам кино. Дали ще забравя спомените или пък не? Зависи до каква степен е глупав филма. Ако ме пречисти, ще го харесам във Facebook.
Всъщност не ми пука дали някой чете тоя блог. Някой ден ще направя книга от всичко, което съм писала и ще я дам на децата си. Ако не я хвърлят на боклука, ще знам, че си е струвало.

черната овца

Колко от вас са се оставили да бъдат развалени от днешната действителност? Господи, колко е жалко. В умовете на млади хора изникват мисли за пари и оцеляване. В какво сме се превърнали? Няма ли някога да се спрем и да се замислим, че вървим в грешната посока? Че учим децата си да вървят срещу себе си, да търсят едни толкова незначителни работи, които са превърнати в най-големите проблеми на нашето съществуване. Пари? Парите трябва да се въртят, бизнесът трябва да го има, но той също не е вечен. И какво ако си богат? Какво ако си обсипан с пари? Това ще те направи ли по-щастлив? Би ли бил по-щастлив да изневериш на себе си, за да оцелееш. Сигурна съм, че всеки има някаква мечта. Но никой не вярва, че може да я осъществи. Всички бягат от мечтите си, предават се и стават част от стадото. Всички в това стадо са толкова еднакви, толкова глупави. Къде отидоха черните овце? Къде отидоха ония, които се борят за себе си? Да направят истинско и пълноценно собственото си съществуване, а и не само! "Аз сам си избрах тази съдба, вечната черна овца." Тези думи пеят Ахат в песента си още по времето на комунизма. А сега? Сега, когато всеки има свобода какво прави с нея? Музиката е бизнес. Литературата е бизнес. Всичко. Всичко за пари. Къде е качеството? Всички ли са се самозабравили. Или просто всички мълчат и слушат Lady Gaga и Rihanna. Няма ли почитатели тук на музиката? На литературата, на изобразителното изкуство? Никой ли не вижда колко повърхностно е всичко днешно време. Или просто всеки го е страх да не остане на дъното. Срам и позор. Това е днешната действителност. И тя е навсякъде, тя е в мозъка на целия свят. Не може да се избяга от нея. Предпочитам да съм безпарична, отколкото да съм бедна по душа. И ще живея с вечната надежда, че нещо някога ще се промени. Дори да бъда вечната черна овца.

reality

Днес се събудих от страх. На някой може да му се стори смешно, но за мен си беше доста ужасяващо. Целият сън беше мрачен и потискащ и краят беше ухапване от куче на близък човек,господи как мразя проклетите улични кучета. I guess I'm a catperson. Събудих се потна и имах внезапното желание да изтребя всяко живо куче мотаещо се по улиците. Замислих се защо по дяволите се измъчвам в сънищата си. Толкова ми се спеше. Опитах да заспя отново, но проклетите сънища продължаваха и накрая просто се отказах. Денят ми беше вече развален.
Сетих се за миналата сутрин. Как се събудих свежа и нова, дори без да вдигам щорите можех да усетя слънцето да влиза през тях, дори стъклата на прозорците бяха топли. Сякаш всичко в мен кипеше да живее, намерих си работа и се чувствах щастлива. Предполагам трябва да помним тези моменти. Защото са малко, но внасят такава положителна енергия в нас, че сякаш ни пречистват за.. новата мръсотия.
Днешният ден ще запомня с калта. От калта човек не може да избяга. Сняг покрива земята през зимата, за да скрие малко мръсотията, да вдъхне малко чистота, но от друга страна студът те сковава. Кара те направо да се откажеш от живота. А когато снежната покривка се разтопи идва познайте какво? Калта. Всички сме затънали до шия в нея и се чудим как да се измъкнем. Всеки се оплаква, хората дори не опитват да се крият с обичайното "добре съм". Питам се, на къде отива света. Сякаш всичко върви назад. Наред с всичкия прогрес, който би трябвало да сме постигнали, все още има пълна мизерия. Хора живеят в шахти. What the hell? Е, предполагам съдбата отрежда на всеки по нещо.
И в цялата тази атмосфера аз се опитвам да пиша есе за мечтите. Нищо чудно, че не мога да го развия. Аз имам една мечтателска душа, мечти никога не ми липсват. Знам, че ще опитам да съхраня това. Мечтите винаги са ме хранели. Надявам се само да не останат единственото, с което да се храня. "Татко каза, че ще ми купи колело, обаче друг път." , Куче в чекмедже. Днес минах покрай магазина, от който си купих моето колело, вече не съществува. Но да не издребняваме. Ясно, че всеки е пълен с негативна енергия. Събирайте положителни емоции, хора, не ги изпускайте. Не се знае слънцето до кога ще грее. А и ако не ние, кой ще промени тоя свят :)

Boulevard of broken dreams

"Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат.... Ах как не искам, да съм сама." Но съм сама. Сама на дълъг и труден път. Животът понякога е толкова прецакващ. Сякаш иска ние да се откажем. Сякаш иска всички да сме отчуждени и самотни в сърцата си.Сякаш иска да видим тъжната му страна, да ни погълне в нощта и да станем нейни деца. Да се раждаме с луната и да умираме със слънцето. Всяка една звезда да символизира нашите белези. И когато вървим вечер сами под необятното черно небе, да виждаме Вечерницата и да се пробужда един копнеж у нас. Копнеж да светим също така силно. Или поне нещо в душата ни да се пробуди. Макар и рана, макар и болка, да се почувстваме живи. Да чувстваме телата си, сърцата си да бият силно. Господи, как обичам реакциите, които произвежда моето тяло. Кожата да настръхва, косата да се вее, краката да се движат и главата ми да крещи. Но вместо това тя е цяла в тишина. Аз съм цялата в тишина.
Хващам пътя и вървя. Движа се.. във вътрешността на мрака, търсейки изход, пролука, светлина... към онова, което съм била. Ах как искам да срещна някой приятел от детството. И да събудим онези невинните детски спомени. Да забравим за сложните чувства и мръсотията, да съживим най-вечното. Единствено на това се надявам. Пустата тъмнина сякаш ме поглъща все повече и повече. Стигам булеварда, probably the boulevard of broken dreams, мисля си, може би изхода е близо? След като съм загубила себе си в тази тъмнина очаквам и да се намеря тук. Отвреме навреме виждам светлина, някой фар в далечината. Но той се скрива прекалено бързо, and I walk alone.
Всичко е тъжно. Понякога просто ми се иска да отлетя. Или да си пусна еротичен филм и да спра да мисля за всичко. Глупавото на филмите, които аз гледам е че освен еротика има и любов. Всички ония 'обичам те', 'мразя те', 'не мога да живея без теб'. Bullshits. Хубаво е , че чувствам само еротиката. Тя поне значи нещо, за разлика от глупавите думи. Нямам нужда от любовта. Love sux.
Как искам да се изгубя. Така както си вървя по булеварда. Да се изгубя и да не се намеря дълго време. Просто да вървя и да не зная коя съм. Да нямам име, нито самоличност, да нямам нищо и да не завися от нищо. И след това, след много много време, слънцето да изгрее.

Маскен бал

Защо винаги ни карат да пишем за зло? Да обсъждаме лицемерието, подлостта, лъжата измяната. Да разкриваме маските на хората, да описваме опетненото, мръсното, да изливаме с думи цялото му съдържание, за да бъде то добре познато на всички. Наистина ли живеем в такъв свят? Знам, че аз не живея. Отвращава ме всичкия този боклук. Може ли някой да ми опише злото? Знам, че не са малко хората, които могат да го издигнат в култ, да го надянат в красива премяна и да провъзгласят колко е велико. Къде е това величие? В лошата дума, която казваш на своя приятел? В лъжите, с които смяташ, че можеш да измамиш целия свят, а единствения измамен накрая си ти? В маските, може би? Които слагаш, за да се скриеш, може би защото си толкова непоносим, че дори сам не можеш да се търпиш. Или пък твърдиш, че ги слагаш заради жестоката действителност, защото не можеш да издържиш на натиска на студената реалност. И какъв ставаш тогава? Измамник. Лъжец. Пак питам, къде е това проклето величие? Като се замисля, цялата тази история е толкова стара. "За да може всеки да се почувства свободно, да забрави за приличията и съсловните предразсъдъци, венецианците измислили маските." И от тогава, във Венеция съществува маскеният бал. Била съм там. Улиците са изпъстрени с маски, най-различни, всеки може да избере да се превъплати в каквато и да е роля. Пищни магазини, изпълнени с маски, са създадени само с тази цел, всеки да намери своята маска. Просто пищен карнавал, традиция, или нещо повече? Толкова ли са нужни тези маски и ако да, то тогава какво остава зад тях? Всеки може да надене маска. Дори лицемерието, дори злото, дори неправдата. Тогава в какъв свят живеем? И може би наистина трябва да се говори за тези неща, защото съществуват, явно, че съществуват. Може би самата аз съм оплетена в тяхната примка, без дори да го осъзнавам. Аз наистина не мога да осъзная тези неща. Веднъж или два пъти съм изпитвала гняв, докосвала съм се до омразата. Изпитвала съм омраза към самата омраза. Но тя остава непонятна и далечна за мен. Тя убива моето слово, би ми било интересно обаче да се изправя пред това зло и да прочета слово, което се храни от него. Би било интересно.

Тя и той

Историята, която смятам да ви разкажа се случва в една тъмна, непрогледна нощ. Място - забулена от тъмнината стая, с веранда, отворена към простора и изцъклената луна. Той е объркан младеж, който не е много наясно със себе си. Ако не сте имали онова усещане за страх във себе си, то ще го усетите при него. И имам предвид онзи СТРАХ, необратимият страх от всичко, онзи побъркващ страх, който те докарва до лудост. Именно този страх обърква нашия младеж по пътя на неговото щастие. Защото той търси това щастие, на пук на света той търси ритъма на сърцето си. Тя е като него. Единствената разлика е, че при нея този страх го няма. Тя не се страхува да рискува, да опитва шансовете си и е ужасно упорита щом дойде въпрос до нейното достойнство и чувства. Тя все още не се е влюбвала. Не и напълно, не и с онази страст, която той е изпитвал. Онази страст, която го е покосила и сега трябва да е ужасно внимателен коя дама ще допусне в сърцето си. Тази вечер те са в стаята. Вътре цари пълен мрак, очите им не се засичат дори за секунда, но и двете им сърца тръпнат. Тя очевидно се бори да си осигури любовната тръпка. Водката й помага да потанцува с този и онзи, да им каже по някой друга завладяваща дума и да се почувства достойна да бъде обичана. Те я обгръщат с ръце и един двама дори я пожелават. Тя не знае на кой свят се намира. Чувства се на мястото си и все пак в сърцето й е той. Той не я обича, тя го знае. Но продължава да го наблюдава чрез сърцето си. И все пак има нещо, което тя не научава. Той се влюбва в нея тази нощ. След всичкото време, в което те са се виждали и отблъсквали един друг, те са отблъсквали себе си. Всеки намира другия в себе си. И тази вечер той го осъзнава. Той гледа изящната й фигура и дори да осъзнава, че тя никога не го е привличала, все пак намира известна топлота в нея. Той се мрази, защото е бил груб, заради онзи негов страх. Пустият страх го държи цяла нощ. Тя е очевидно обожавана, как е възможно да не го е забелязал? И още нещо, тя е негова. Тя е изцяло и напълно негова, но никой, никой не знае това. Той излиза на верандата да изпуши цигара, но дори това не помага. Той се задушава от вътре. Любов ли е, лудост ли е, самота ли, той не знае, знае само, че това нещо го изяжда отвътре и той не знае, позволено ли му е да я обича? Дали няма да я нарани повече, все пак тя е нежна душа, колкото и да се прави на корава. Всичко това е една голяма лудост. Ще се събуди и няма да го има. Нищо от това няма да е било истина. Не, той не може да я обича, защото това не е реално. Изхвърля недовършената цигара и се посяга да отвори вратата. В това време тя го гледа, гледа го с безразличен, празен поглед, продължава да се натиска с останалите и да си представя него, да го обича с цялата си душа без да го осъзнава. Той и страхът са в борба. Борбата на неговия живот. И не единствената, но в момента най-важната. Той не може да живее без вътрешния си мир, той е мъж. Как да бъде силен като не знае как да Я обича. Тази вечер те се напиват. И двамата са самотници в крайна сметка, и двамата се озовават на верандата. Стоят и не осъзнават присъствието на другия. И всеобщото чувство. И съмненията. Той тръпне, страхът примесен с необяснимото чувство е по-силен от най-силната любов, която е изпитвал. А тя, недокосвана и чиста по природа, макар и вихър в подобни нощи, тя просто седи и чака. Попринцип не прави така. Той я кара да се чувства различно обаче. Различно от всички други. Тя вади цигара. След час те се разделят, без да са срещнали погледите си, нито да са си казали дума. Той я сънува цяла нощ. Сънува как я вали дъжд. Как е цялата мокра и изтръпнала под дъжда, как косата й покрива гърдите й, които са разкрити под мократа рокля. Сънува как става и се втурва към нея, сънува целувките и страстта, които така са му липсвали. Сам се гърчи от страст, докато тя броди навън в дъжда. И го обича. Само, че той не знае дали я обича. Никога няма да разбере. Те така и не се срещат повече. Остават само угасналите им фасове в пепелника на верандата на старата къща.