We are the world

Чувствам, че светът не може да ме обгърне в прегръдката си. Чувствам се толкова далеч от всичко, сякаш има толкова много за поглъщане, сякаш съм в клетка , сякаш не принадлежа на този свят и на това време. Сякаш там където е трябвало да бъда е някъде в миналото. Човек с идеите на времето си, но някъде далеч, закътан в едно друго пространство, едни други идеали и ценности. Човек със свободна душа, но в истинско време, време не на техника и глупост, време на естествената човешка природа. Виждам се в полето, да бягам безгрижно, виждам се хванала вятъра към далечни страни, виждам се жива и щастлива. Виждам се четяща по цял ден, виждам се в едно скромно време, където не властват парите, а духовността. Досущ като птичка летяща с нейните криле. Почти като Доротея. Само, че аз се виждам отворена към света и хората. Е, не чак толкова. Виждам се с дънкено яке, разпуснати коси и много енергия. Или пък с червена рокличка на бели точки, танцуваща на Рей Чарлс в някой нощен клуб. Виждам се силно, много силно обичаща и раздаваща се. Но същевременно свободна. Въобще виждам една магия, която е трудно осъществима, но най-истинското се крие именно в нея.

В един момент
Очи магнити
разтворени, като че ли чакат
да бъдат обладани
от нещо страшно и неочаквано.
Тръпка и гореща сълза
леко притворени мокри усти
Затаен дъх
и сладка емоция
сякаш това не съм аз
сякаш това не си ти.

И после,
обрат
Уморени вече, странни очи
Затворени, сухи усти
сякаш бездънно
изпито море
с песъчинки
онези жадни очи
вече пресушени
притворени, мъчни очи.

Екстаз или агония
болка или сладка емоция
панаир на уединената опияненост.

Зимна импресия II

И тук, със чаша топъл зимен чай,
разкривам своята меланхолия
своята жажда за нежност
и топлина.
Може би не като тази от печката.
Може би друга.
Някоя неземна и възвишена,
далечен блян и нощен сън.
Моменти на екстаз
и нещо за душата.
Добре ми е сама,
така в мойта меланхолия,
далеч от свят,
далеч от болка или суета.
Сама, единствена в нощта.
Край скромен пламък.
Изпълнена с магия
и себе си.

Зимна импресия I

Днес ми е поетично
и малко самотно,
да, малко самотно.
Вървя по снежната покривка
с меки, тежки стъпки,
снежинките ме заслепяват
и ме обличат в студена покривка,
сякаш да покажат колко са величествени,
нежни и истински, сълзите на зимата.
За един самотник е така уютно
да броди из мъката на зимата,
сякаш той и тя са вплетени,
неразделни любовници.
Потръпвам и продължавам
в своята тъга и уединение,
утешавана от целувките на зимата.
Скривам се под покривката на света,
под свежестта и студа,
под меланхолията на деня,
под мъката на зимата.

"Човек винаги намира отново своя товар", Албер Камю

Нашият живот е една непрекъсната поредица от събития, която минава неочаквано бързо. И въпреки, че ние сме напълно наясно с факта, че сме смъртни, ние никога не оставяме живота просто да тече. Макар и много да са твърдяли и да продължават да твърдят, че една положителна нагласа към света може да го направи по-добър, като хора ние не можем да разберем това, именно защото ние винаги намираме своя товар. Ние се намираме в една непрестанна въртележка, но не се наслаждаваме на изгледа, а мислим дали тя ще се повреди. Защото това сме ние, хората. Винаги търсещи. Единствените същества които търсят своя товар, а който търси- намира.
Човекът, който е постоянно затиснат от своя товар, както твърди Албер Камю в "Митът за Сизиф", е като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Товарът олицетворява както всички онези затормозяващи мисли, породени от страх, както и ежедневните проблеми на един човек, така и нещо много по-необхватно. Нещо, което да обединява всичко това. Товарът на един човек е в неговото съзнание. Той знае за своя товар. Товарът променя дори мисленето на човека, човекът го намира, и колкото по-често го намира, толкова по-често и го очаква. Едно такова съзнание, често не може да живее пълноценно, затова човекът бива сравняван със слепец. Камю сравнява жадуването на слепеца за лъч светлина с бляна на обикновения човек, да се освободи от тежките окови на своя товар. Самата сила на сравнението показва, какво за човека е неговия товар. Тежест, мъка, бреме. Непреодолим и тягостен кръговрат, който прави човекът слаб и единствено силният, този който е в движение, независимо от тежестта на товара си, този, който е решен да се пребори с него, понякога дори наивно, защото все пак той е непреодолим, единствено този човек ще го "преодолее". Защото има слаби и силни хора. За слабите товарът е символ на нещастие, а както казва Киркегор, "Нещастният винаги отсъства от себе си". Далеч от себе си, те се губят в бремето на товара, а понякога дори търсят други изходи, защото самото им съществуване става абсурдно. А абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека, казва Камю. Абсурдът плаши човека, защото той не е разбираем, а слабата душа се отказва, защото тя не може да поеме теглото, тя има нужда от рационалното и сигурното, а всичко останало я дисбалансира. Именно заради това смятам, че товарът е предназначен за силните. Само те остават накрая. Те приемат товара като цел, борят се срещу ирационалното, достигат върха на скалата за да слязат отново долу. Някои биха ги нарекли луди. Но само този, който съхранява малко лудост в себе си, може да се изправи срещу абсурда на нашия свят. Защото за него е важен един принцип, отново продиктуван от Камю. А именно този, че "Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце."
Мистерия е защо единственият живот на човека е изпълнен с неговия товар. Защо човек трябва да се бори с него отново и отново, да бъде част от една вечна битка, въпреки че знае, че няма изход. Мистерия е и въпроса за смисъла на живота, който е много силно свързан с темата за товара. И докато се намери отговор на тези въпроси човек винаги ще се пита. Само тези, които приемат товара на своя живот като цел, като възможност, като привилегия и се борят, само те ще оцелеят и вероятно те ще са тези, които ще намерят отговорите на тези вечно търсени въпроси.

Аз отново съм се втурнала
към океани пълни със злини
вярвайки, че щом съм вече плувала
ще достигна пак брега за миг.

Сърцето ми обаче казва друго
то сякаш в гърдите ми крещи
недей се втурва, че ще патиш много
и мъки ще береш отново ти.

Какво да правя аз сега не зная
от страх съм обладана цяла
с усмивка будя аз деня, но зная
с печал ще ме изпрати той накрая.

понякога се питам
какво ако?
ако не бях
ако не беше
ако не бяхме
дали щях да съм
дали щеше да е
или пак нямаше да е
защото аз бях
може би нямаше да
но аз бях
и може би още щях да бъда
и все някога щях
но какво ако не бях
какво ако все пак не бях?