"Човек винаги намира отново своя товар", Албер Камю

Нашият живот е една непрекъсната поредица от събития, която минава неочаквано бързо. И въпреки, че ние сме напълно наясно с факта, че сме смъртни, ние никога не оставяме живота просто да тече. Макар и много да са твърдяли и да продължават да твърдят, че една положителна нагласа към света може да го направи по-добър, като хора ние не можем да разберем това, именно защото ние винаги намираме своя товар. Ние се намираме в една непрестанна въртележка, но не се наслаждаваме на изгледа, а мислим дали тя ще се повреди. Защото това сме ние, хората. Винаги търсещи. Единствените същества които търсят своя товар, а който търси- намира.
Човекът, който е постоянно затиснат от своя товар, както твърди Албер Камю в "Митът за Сизиф", е като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Товарът олицетворява както всички онези затормозяващи мисли, породени от страх, както и ежедневните проблеми на един човек, така и нещо много по-необхватно. Нещо, което да обединява всичко това. Товарът на един човек е в неговото съзнание. Той знае за своя товар. Товарът променя дори мисленето на човека, човекът го намира, и колкото по-често го намира, толкова по-често и го очаква. Едно такова съзнание, често не може да живее пълноценно, затова човекът бива сравняван със слепец. Камю сравнява жадуването на слепеца за лъч светлина с бляна на обикновения човек, да се освободи от тежките окови на своя товар. Самата сила на сравнението показва, какво за човека е неговия товар. Тежест, мъка, бреме. Непреодолим и тягостен кръговрат, който прави човекът слаб и единствено силният, този който е в движение, независимо от тежестта на товара си, този, който е решен да се пребори с него, понякога дори наивно, защото все пак той е непреодолим, единствено този човек ще го "преодолее". Защото има слаби и силни хора. За слабите товарът е символ на нещастие, а както казва Киркегор, "Нещастният винаги отсъства от себе си". Далеч от себе си, те се губят в бремето на товара, а понякога дори търсят други изходи, защото самото им съществуване става абсурдно. А абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека, казва Камю. Абсурдът плаши човека, защото той не е разбираем, а слабата душа се отказва, защото тя не може да поеме теглото, тя има нужда от рационалното и сигурното, а всичко останало я дисбалансира. Именно заради това смятам, че товарът е предназначен за силните. Само те остават накрая. Те приемат товара като цел, борят се срещу ирационалното, достигат върха на скалата за да слязат отново долу. Някои биха ги нарекли луди. Но само този, който съхранява малко лудост в себе си, може да се изправи срещу абсурда на нашия свят. Защото за него е важен един принцип, отново продиктуван от Камю. А именно този, че "Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце."
Мистерия е защо единственият живот на човека е изпълнен с неговия товар. Защо човек трябва да се бори с него отново и отново, да бъде част от една вечна битка, въпреки че знае, че няма изход. Мистерия е и въпроса за смисъла на живота, който е много силно свързан с темата за товара. И докато се намери отговор на тези въпроси човек винаги ще се пита. Само тези, които приемат товара на своя живот като цел, като възможност, като привилегия и се борят, само те ще оцелеят и вероятно те ще са тези, които ще намерят отговорите на тези вечно търсени въпроси.

Аз отново съм се втурнала
към океани пълни със злини
вярвайки, че щом съм вече плувала
ще достигна пак брега за миг.

Сърцето ми обаче казва друго
то сякаш в гърдите ми крещи
недей се втурва, че ще патиш много
и мъки ще береш отново ти.

Какво да правя аз сега не зная
от страх съм обладана цяла
с усмивка будя аз деня, но зная
с печал ще ме изпрати той накрая.

понякога се питам
какво ако?
ако не бях
ако не беше
ако не бяхме
дали щях да съм
дали щеше да е
или пак нямаше да е
защото аз бях
може би нямаше да
но аз бях
и може би още щях да бъда
и все някога щях
но какво ако не бях
какво ако все пак не бях?

в капана на сънищата

Затворена съм някъде дълбоко
далеч от реалното
далеч от времето и мястото
затворена съм в капана на моите сънища.
Сънувам реалността
и реалността ме сънува
сякаш няма реалност
и мен ме няма
а всичко е един сън.
С падането на листата
моментите отминават
и сякаш никога ги е нямало
всеки нов момент
е мой нов сън
и аз крача
в нищото, ничия и безвременна
вървя по килим от листа
и се опитвам да хвана някое в полета му
преди да падне
и да издъхне.
Всичко издъхва
и губя броя на листата
и времето, и мястото, и всичко
вървя в ничии сън, ничия и сама.
Не принадлежа на никого и нищо
аз съм просто едно листо
и се мъча да направя с моя сън
полета си по-приятен
поне за миг
преди да съм стигнала земята
и да се събудя.

Полет

Днес имах сън. Видях себе си в бъдещето. Беше толкова изпълващо. Сякаш летях измежду хората по центъра, развяваща червената си рокличка и щастливата си усмивка. Студеният вятър на нощта изпълваше косите ми, токовете едва държаха сякаш летящите ми крака, а аз бях устремена да го стигна. Той беше във въздуха, далеч от мен, но за бога, той летеше. Същият този обикновен център се беше превърнал в моя личен малък нощен празник. Той летеше край звездите в неговия шарен балон. Беше толкова високо, господи, колкото и да се опитвах да го достигна с поглед, изгубвах го в небето и оставаше само изгарящото желание да съм там. И все пак той беше мой, и някой ден щях да се кача на този балон, беше ми обещал. Почти можех да го видя. Щеше да ме научи да летя. Продължих да крача забързано и се отправих с топло сърце и широка усмивка към мястото където щеше да завърши неговия полет.

И като заговорихме за завистта...

Основният проблем на хората е, че не гледат собствения си живот. Вглеждат се встрани, било то в близки, познати, в техните съдби, щастия и успехи. И се губят в тях. Губят себе си в една илюзия. Истината е в нас и в нашия път. Този, който трябва да извървим, да се сблъскаме с моменти, които да накарат сърцата ни да бият лудо, да се сблъскаме с щастието, с болката, с трудностите, компромисите и сълзите. Да се научим да бъдем горди, че сме себе си. И с увереността, че сме на правилния път. Защото няма грешни избори в живота, изборите ни ни правят тези, които сме и ако трябва да извървим същия път отново, почти сигурна съм, че всеки един от нас не би променил нищо. Аз съм моите избори, моите чувства, мисли, думи и решения. Аз творя живота си и дори да не съм на добро място в момента, знам, че ще го стигна. Гледайки в моя собствен път. Защото това съм аз, разнообразие от болки и усмивки. И щом съм достигала истинското щастие, защо да не го достигна отново. Всичко е в мои ръце. И най-доброто тепърва предстои.

П.С. За теб също.

И най-обичам нощем

Прекършени прегръдки, разпаднати погледи, търсещи ръце се губят в нощта. И само нощем, само нощем съм себе си. Лутаща се между образи, скитащи и самотни, обичащи и търсещи спасение в сянката на нощта. Танцувам на опустялата улица, развявам ръце и коси, вплитат се в нежния вятър, в хладината на края на този ден, в лунната светлина. Виждам и други души, но те не ме забелязват. Аз просто съзерцавам сенки, красиви и доста разбягани тела и в душата си пея.. Не се страхувайте.. Това е просто нощта... Музика, и танци, и весело настроение. Купон, насред средата на града. Познавам ли някого. А някой въобще познава ли някого. Лутам се, лутам се.. край лутащите се.. И заедно се изгубваме в блаженството на живота, попадаме в екстаза от емоции. Музиката, и моите 'прекършeни прегръдки', преминаваме през катарзис. Душата ми пее, все още пее. И все още се изгубвам, потъвам.. Губя се... Пускат се ръцете, погледите се отдалечават. И всеки е в себе си. Трудно е да кажа аз в себе си ли съм. Аз себе си ли съм... Трудно съм такава, не съм трудна тогава... Лекота.. И блаженство...Харесва ми, потапям се. Сякаш във вана с рози.. водата е така хладка.. И въздухът пее. Или може би аз. Затварям очи. И сънувам прегръдки, моите прегръдки не са прекършени. В съня ми не са.. Но нали сънищата не са истински, уви... Отварям очи, и не съм тук.. Аз пак съм на улицата.. край сенките, и пак, пак съм аз. Аз като себе си. Няма звезди, но пука ли ми. Това съм аз. И времето спи. Красива съм, а съм така обикновена. Май съм потънала в съня на времето. Нежно ми е.. иска ми се.. Продължавам.. и май съм аз.. да, мога да го почувствам. Гола.. душата ми е разголена. Някой е там. И никой не е тук. Само аз, в себе си. В себе си, отвъд себе си.. Тази нощ съм далеч отвъд себе си.. и пак съм аз, пак съм аз в себе си.