Здравей. Който и да си ти. Годините минават, а нуждата да пиша намалява. Привидно. Подозирам обаче, че се крие в джобовете на панталоните ми и само чака да си вкарам ръцете там, за да ги хване и да им връчи химикалка. Може би се чудиш какво правя когато не пиша, отговорът е прост - нищо. Някои казват, че да гледаш сериали е знак за депресия. Тогава мога да заявя, че съм потенциален депресар, живеещ в общество на депресари. Нуждата да живея в мечтите за чужд живот става все по-силна. Едно нещо не се е променило - все още съм ненаситна. Емоциите са моят наркотик и въпреки че се уча на умението да ги контролирам, понякога просто имам нужда да предозирам и да се загубя в тях. Изглежда за това гледам сериали. Но те не помагат. Трябва да ти кажа, че моята реалност далеч надхвърли всички измислени. И ако търся такива, за да се изгубя в тях, то е за да ги въплътя после в мислите и в живота си. Защото вече зная, че мога. Не е нужно да страдам, заради отминали или бъдещи случки, защото настоящето е в моите ръце. Аз извайвам мислите си, действията си, мечтите си така че те да ми харесват. Да са достойни за мен, и аз за тях. Живеем в несъвършен свят, в който единственото съвършено място е фикцията. Което не означава, че ние не можем да се наслаждаваме на малките грешки и пропуски в нашата реалност. Поемем ли мечтите си в нашите ръце, то нищо няма да ни липсва. Освен писането. И мисленето. И задълбаването. И онзи перфектен свят, в който принцесите на нашето детство обичаха да пребивават. Нека си го признаем. Твърде много неща не ни харесват. Вечно сме незадоволени, ти и аз. Аз и ти. Искаме повече предизвикателства, повече конкурси, по-малко баналност. Повече пяна в бирата, повече био в храната, по-малко соленост на водата в нас самите. Искаме толерантност, равенство, чистота. Но може би трябва да спра да говоря от името на всички ни. На теб, и мен. Какво означава да бъдеш сам? Защото аз усещам самотата. Хората ме стоплят, но аз се къпя с гореща вода. Зная какво е изведнъж да ти стане студено. И да трепериш. Какво става, когато умираме? Пардон, какво ще стане, когато умра? Би било хубаво всички болки, притеснения, радости... да изчезнат. Надявам се душата, ако има такава, да бъде нещо различно от тях. Заявявам с ръка на гърдите, че моята емоционална същност не е моята душа. Струва ми се, душата е нещо различно. Тя е нещо, което се проявява тогава когато не я търсиш. Казват, че е най-висша, според мен е най-скрита. В очите, където иска да е. Но е скрита. И все пак, дали остава след като умрем? Трябва да е така. Как смъртта би успяла да намери нещо толкова скрито? Не, душата остава. Въпросът е, какво е тя? Защо е тя? Защо ме отклонява, когато пишех за нещо съвсем различно. А вече не помня какво... Отклонява ме, защото душата ми се струва поредната религия. Един мит. Един опит за съвършенство, именно онова, което НЕ съществува в нашия свят. И ето го и следващия мит - за ДРУГИЯ - отвъдния свят. Не зная, не разбирам. Така ми се струва обаче. Всички мечтаем за място на пълен покой, място лишено от проблемните ни емоции, разум и съвест. Място, лишено от тяло. Е, може би не всички. Тялото не е толкова лошо, все пак. Но то не ни носи съвършенство и дори да умее да ни изпраща в един друг съвършен свят, то е за кратко. Мимолетно. Може би душата е свързана с духа. А състоянието на нашия дух не е мит, то си е съвсем реално и контролира нашите мисли и действия. Ако имаме достатъчно воля, ние можем да се преборим с него или по-точно - да го усмирим, за да се чувстваме по-добре. Сетих се за какво говорих преди това... Да се чувстваме добре не е достатъчно. Усещането е наистина приятно, но. Как да запазим екстаза? Как да удължим мимолетното? Как да намерим съвършенство в реалността? Извинявай отново. Аз съм щастлива. Аз съм доволна. Животът ми е интересен. Красив, спокоен и влюбен. Защо тогава... търся нещо повече. Защо? Ме поддържа само и единствено митът, че имам душа и че тя ще оцелее след цялото това безумие, след цялото това безсмислие, когато слънцето залезе и ме погълне нощта.

отлетя.

Ангелче.
Ти си капките по миглите ми.
Пърхаш диво с бледосините си
пера. Махаш ми за
довиждане.
Аз стоя свита на килима
пред теб,
а ти ме гледаш -
опулено и с разбиране.
Кой друг ме познава?
Със сълзите, със смеховете,
изблиците и обичта.
Не помня любимата ти песен.
Последното, на което се радваше,
беше рап.
Толкова сме различни и
толкова близки.
Удоволствието е това,
за което живеем.
Емоцията, онази - дивата.
Но те не знаят, те не разбират.

Ангелче.
Синьо като морето,
бяло като снега.
Лятото е затвор, а Коледа не
не не не
съществува
без твоята песен.

Дали пък не?

Съществуват раними хора. Нежни като глухарчета. Те обичат мечтите, обичат илюзиите и залезите. Пострадат ли тези глухарчета, те забравят за онова, което обичат. Сърцата им се изпълват с мисли за скъсани стръкове трева, смачкани цветя, отсечени дървета. Все неща, около които някога е ухаело на въздух и свобода. Наранени, глухарчетата решават да си създадат ново мото в живота. Или - I don't care. В края на краищата, те са просто едни глухарчета. Каква сила имат да променят каквото и да било? Наивността им е покосена, но как ли... Ако например вятърът, този който понякога стопля, а понякога изстудява, ги е отвял, то те ще се възродят по-други, по-зрели. Ще се научат да оценяват живота в неговите реални измерения. Ще виждат хората такива, каквито са - мили, добри, смешни, глупави понякога, често лоши, главно със себе си. Обаче, ако една човешка ръка яростно ги е откъснала, без да пита " Да бъдеш или да не бъдеш? ", то тогава малките, нежни глухарчета имат по-малка вероятност да оцелеят. Уплашени, те ще се изпокрият в тревата, дълго ще сънуват кошмари. Дълго, дълго.. всъщност, докато не дойде някой да ги погали, да повярва в тяхната дребновата сила и жизненост. Тогава може би глухарчетата ще се замислят (" Хм.. Дали пък не.. Ехе! даа..." ), ще се превърнат отново от глухарчета в хора и.. борбата няма да е по-лесна, но ще я има. Защото, който е бил глухарче в предишен живот винаги ще сънува свободата, която трудно се печели, а дадена на готово, още по-трудно се опазва.

Защо и в какво да вярвам днес?

Човекът е забравил да си поставя граници. В един клип на суинг песен от преди повече от половин век има луди танци, голи дупета, разлят алкохол, цигари и лудо развихряне на страстите. Не такива граници имам предвид. А онези, другите. Онези, на които мама и тате ни учат (или не ни). Човекът е научен да вярва повече на себе си и на своите произведения отколкото на природата. Аз толерирам всякакъв тип хора, стига да са честни със себе си. Съпричастна съм с хомосексуализма, с атеизма, със самоубийствата, с мързела. Но не разбирам хора, които не вярват в нищо освен в собственото си съществуване. Такива, които не вярват в Бога или в Природата или в Майка си или в Семейството или в Любовта или дори в Смъртта. Не ги разбирам. Не съм против човешките строежи, нито против вярващите в тях. Но емоционалното натоварване в онези сгради(молове) е твърде голямо. Цени, пари, стока, обезличаване, обезчовечаване. Децата, които вярват в играчката, повече от в себе си. И вярват в себе си, повече отколкото в Майка си или Баща си. Единственото, което бих искала да кажа за завършек е - родителите трябва да дават любов на своите деца, за да могат те да вярват в нещо, което се променя, греши, умира, но умее да прощава, да прегръща и да обича. Нека вярват в нещо, което е истинско. Децата не трябва да бъдат залъгвани с фалшива обич, защото някой ден те ще го разберат. И осъзнали, те никога няма да повярват не само в онези, които твърдят, че ги обичат, но и в чистотата на света изобщо. Нека на децата да се подари чувство за естетика и за обич и може би някога те самите ще пожелаят да го раздават.

Любов и(ли) отчаяние

Нощ. И ден. Редуват се сякаш са брат и сестра. А всъщност кроят планове как да объркат един младежки ум. Толкова са различни, колкото хората от двете страни на земното кълбо. Може би дори повече. Хемингуей има един цитат: " Не обещавай никога когато си пиян нещо, което не смяташ да изпълниш, когато си вече трезвен. " Ами така се случва, че нощта обещава много на деня, а после нищо не изпълнява. Понякога се чудя, съществува ли нощта изобщо или тя е просто там за да ни заблуди, да обърка мозъците ни, за да може, когато дойде денят, да се чувстваме объркани и самотни. 'Обичам те' са две силни думи през нощта. И две умиращи врабчета през деня. През нощта те намират подслон при някой добър старец, но през деня са отпратени от същия(защото както знаем, нощта рядко изпълнява обещанията си) и премръзват в последния си полет. Всички чакаме нощта, за да полетим. Дали в сънищата си или наяве, дали в прегръдките на леглото, на любимия или на плюшената играчка. На сутринта обаче страстите се охлаждат и изпадаме в блаженото спокойствие на нашата невъзможност да полетим. С две думи - смелостта се изцежда капка по капка, смила се в стомаха ни заедно с храната от деня. И на следващия ден сме пак същите. И пак. И пак. И пак. Кълбото се върти, а ние рядко. Освен докато спим. Тогава се въртим много. И се променяме. Водени от подсъзнателното - онези скрити в най-дълбоките части на нашия ум гъсенички, които с нетърпение чакат момента, в който ще се превърнат в пеперуди.

(Не)лесната свобода

Която е хем тук, хем някъде там. Вярвам в правенето на супа, в залезите, в птичките и пчеличките. Вярвам в истинските приятели и в преодолените кавги. Свободата за мен е в полъха на вятъра, в пличкането в морето и в смеха, от който болят всички мускули. Свободата е в правото да избираш, свободата е в сънищата и в светлината, която се отразява в чашата й с бира докато се смее. Свободата е в природата и не само. Тя изисква щипка смелост и чаша неразбории. Чаша кафе и черешов сладолед. Смутеност и любов. Възможността да постигаш сам своите цели. Погледът му, когато знаеш, че все още е твой. Разходките, които не причиняват умора. Изгревите и отново вятърът, който отвява всички спомени от миналото, за да остави място за поне една разлята чаша вино, поне една изпотена от танци рокля и поне една изгаряща, сладко-горчива целувка с живота.

welcoming change

ново начало.
нов град, нов свят.
нов смисъл. нов цвят.
счупвам всичко.
плача върху стъклата.
псувам, напивам се.
мълча, влюбвам се
в себе си, отново.
лежа, забравям.
красива съм, мечтая.
изпълвам се със слънчогледи.
вървя по бодили.
целувам огледала.
пея, съчинявам.
поливам всичко, паля.
сещам се. заспивам.
събуждам се, вървя.
отивам в рая.

нека си сън

Лятото е поезия.
Поезия, която се ражда под косите ти.
Криеш я там цяла зима.
Чакам слънцето да върже косата ти,
за да мога да прогледна.
Лятото е вълшебство.
Насища ме, усмихва ме,
преражда ме.
Продължавай да го криеш, моля те,
от зимата.
А аз ще грабя тайно с шепи под косите ти.

философия на пролетта

Минзухарите са прецъфтели.
Каза ми го някой ближен.
И при тези думи сякаш
усетих рожбата си да умира.
Всичко е чудесно в крайна сметка.
Мъртвото било безсмъртно.
Опасявам се единствено и само,
че любовта ни диша още.

импресия

минали моменти
спомени, любов
се вплитат в мен
и сякаш днес става минало
а миналото става днес
думи неизказани, мълчание
желания
поети рискове
един Нов свят
със стари трепети
не приличащи на динозаври
но все пак, трепети
големи като тях
мощни като тях
насищащи се с моята плът
и каквото от мен остане
ще посветя на тях.

Кал

Слабост.
Как да си развържа обувките, мамо?
Възелът е много здрав.
Детските ръце се заплитат,
опитвайки се да се справят.
Дъждът навън не спира,
предполага само заплетени възли.
В локвите виждам отражението
на малките си пръсти.
Пада звезда.
Пожелавам си сръчни ръце,
че обувките вече ми убиват.
Уви, не винаги по Коледа стават чудеса.
Е, може би другата Коледа.
А може и тогава да съм боса.

нощни бележки

- красивите хора ме потискат (иска ми се да ги пипна, за да се уверя, че не са просто кукли, пълни с вата)
- защо 12.12.12 да е съвършенство? когато поглеждам часовника е 00:00, а денят е вече 13.12.12 , съвършенството е навсякъде
- предполагам, че когато ти дадат пистолет, за да се снимаш с него като Лара Крофт трябва да го насочиш към главата си?
- отговорите на екзистенциалните въпроси не са нито математика, нито история, могат единствено да бъдат почувствани
- тъмно е и пиша глупости, защото почти никой не слуша John Coltrane, а аз трябва да изразя онова, което предизвиква у мен
- не четете Сартр освен ако не искате да узнаете за младежите, които преди да достигнат до славата минават през "Кой съм аз?" и хомосексуалността
- парадокс: никой не мисли за сексуалност, а учим за революция
- нека не се стига до революция, аз вярвам в мирните християнски промени
- важно! намерете си по някое есенно цвете, което да ви покаже как животът загива и отново се ражда
- никак не е приятно чувството да те боли ръката от писане, сигурно и Гео Милев го е изпитвал
- най-ценни са малките неща (знам, че четеш това и те обичам затова)

Когато денят спи

Нощта е прозорец
към мен самата.
Звездите наброяват
чашите вино, които изпих.
Денят ме сънуваше,
а аз се правих, че съществувам.
Хладината изчиства
съзнанието ми.
Затварям очи и потъвам
в завивките на
своето закъсняло детство.
Чаках го цял ден,
криейки се в кожата на 17-годишна.
(Което е доста скучно,
ако трябва да бъда искрена)
Заспивам и се събуждам
в сънища за странни и
чудновати действителности.
В тях уморените очи са
ранени лакти,
а дневните грижи -
няколко детски подскока.
Хващам за ръка
най-доброто си другарче
и отиваме да пускаме балони,
пълни със смях и надежди.
Утре докато денят ме сънува
ще гоня тези балони,
бягаща с токчета
и смъртоносно ранени крака.

Друга реалност

Непознатите са най-добрите приятели.
Те правят самотата да изглежда по-привлекателна.
Те са най-мълчаливо разбиращите.
Те са ми най-нужни.
С тях самотата е съвършена.
Ако въобще тя може да бъде такава.
Те ... те обичат както морето.
Най - естествено.
Най - непоказно.
Най - искрено.
Те разбират мълчанието.
Разбират самотата.
Разбират тъжните очи.
Също като морето.
Техните вълни се пличкат около мен.
Те са пречистващи вълни.
Вълни, които не знаят и не питат.
Вълни, изпълнени с лекота.
Олекотяващи вълни.
От тези вълни се нуждая.
Вълните, които не се боят от лунната светлина.
Вълните, които не се боят от мълчанието на непознат.
Вълните, които не знаят и не питат, но разбират всичко.
Как обичам да ме поливат тези вълни.
Тези непознати вълни.
Така удобни са те в самотната вечер.
Поливат те нежно и отминават...
Непознати се появяват и непознати си заминават...

Изпращам ги с поглед и един познат ми отваря вратата.

зюмбюл

страхът те кара
да се затвориш в черупката си
и когато тя се напука
да се заровиш като дъждовен червей
под земята
криейки се от дъжда
от студа и от сушата
от какво те е страх?

от ароматите на старите познанства?
от спомена?
от онова, което е било?
или може би от онова, което предстои?

истината е,че зюмбюлът не цъфти твърде често
но пък мирише жестоко
бих чакала цяла година
за едно помирисване на зюмбюления цвят

нощта е дълга и остарява бавно
тя е едно мое старо приятелство
чийто мирис съм забравила
от време на време разменяме погледи
но нощта трудно се вписва в моя график
и аз в нейния

магията, исках да кажа
магията на нощта е загубена
и не само.
мирисът на загубеното
как помирисваш загубеното?
дори някога да се добереш до него, то няма да е същото..
не можем да влезем два пъти в една и съща река..

ароматът на старите приятелства
ароматът на пространството, обитавано от приятели
онзи аромат на уют и непринуденост
сякаш винаги е било, сякаш винаги ще е..
някъде там, в твоите спомени..

ароматът на зюмбюл не може да остарее..
но той е също толкова стар, колкото старите приятелства
а е парадоксално толкова нов всеки път..
наслаждението от мимолетното е вечно..

страх те е да го загубиш, наслаждението..
страх те е от старите приятелства
страх те е от захвърлените в шкафа спомени..
стари тетрадки , бележки и билети от кино..
каква е тяхната стойност щом нямат аромат вече?

дори веднъж не можем да влезем в една река
аз всяка година се вливам в реката от зюмбюлено ухание
вливам се в нея като за първи път
и може би е за първи път?
и може би никога не се е случвало..
какво е миналото всъщност, ако не просто измислица на нашето съзнание
отдавна изгубила своя аромат...

съмнението & обица на ухото

Dubito, ergo cogito, ergo sum
Съмнявам се, следователно мисля, следователно съществувам.

Искам да изплача съмнението.
Искам да го изплача и да го запратя в боклуджийската кофа.
Искам поне да го контролирам.
Може би си вярвам, че някога то ще претърпи метаморфоза?
Може би си вярвам, че някой ден то няма да е там, за да ми напомня за себе си.
Искам да го изплача, а то просто се въргаля в сълзите ми.
Подхилква се като че ли те погъделичкват самолюбието му.
Гърчи се, съмнение!
Съмнението се смее.
Знам изхода. Мога да го изхвърля заедно с всичко останало.
То така добре е прилепнало към всяка моя емоция!
Мога да ги изхвърля всичките. Да се освободя.
Вместо това се опитвам да изхвърля съмнението капка по капка.
Гърчи се, съмнение!
Гърчи се сега ти! - ми отвърна то.

---

Обиците, които са ти удобни и обиците, които са ти любими, но ти разраняват ушите. Несъзнателно слагаш удобните, а другите стоят захвърлени в кутийката за бижута.
Никога не съм подозирала, че те нося на ушите си.

my love is your love

"If I should die this very day
Don't cry, 'cause on Earth we weren't meant to stay"

- Whitney Houston

Уитни, Уитни, Уитни. Малка Уитни. Къде изчезна?
Може би гласът ти се оказа по-силен от теб.
Малката Уитни с големия глас.
Усмихната и себераздаваща се.
I look to you.
I used to look to you.
I still do.
Ние не те губим, Уитни.
Ти си малка частичка от всеки от нас.
За някои по-голяма.
Всеки път, когато обичаме.
Обичаме истински и вечно.
Твоята любов е и наша, Уитни.
Помним това.
Наша е най-голямата любов на света.
Понякога нямаме нищо,
понякога целият свят е наш
в рамките на Един момент.
И щом моментът е дошъл
да се сбогуваме, няма да плачем.
Ще те обичаме вечно,
наша малка Уитни.
Ще те обичаме вечно.

library of thoughts

Вече имам идея къде ще живея. Ще живея в голяма библиотека. Насред чуждите книги, ще има празни места. Места за моите ненаписани истории.. За множеството изречени и неизречени думи, за пътищата, които съм подминала и онези, към които още не съм се отправила.. Ще обрисувам живота си с думи. Ще облека дните в цветове и всичко ще засияе. Реалността е твърде сива за мен. И еднопосочна. Затова ще живея в библиотека-лабиринт.. Ще се губя из книгите и из своите реалности.. Безброй реалности.

Нереални реалности. Но по-реални от реалността. Защото реалността е наш проект. А ние не я изопачаваме достатъчно.

--

Главата ми гори. Мисля, че в нея се води война. Отвреме навреме проехтяват гърмежи. Не зная точно през кое ухо излизат. Или дали въобще излизат. Кървави реки текат из главата ми.. Стичат се из цялото ми тяло. Войната трябва да свърши. Но няма да е скоро. Онези в главата ми вярват, че съществуването е война.. Може би донякъде са прави. Щом всички загинат ще взема телата им и ще ги направя част от някой разказ. Просто така. Разказ за безкрайната война в собствената ми глава, чийто край все пак е дошъл..

--

Библиотеката ми съвсем не е пригодена само за мъртви тела.. Но просто така се случва, войната е част от човешкото съществуване. (Според онези горе-самото съществуване) Веднага щом тя свърши ще залича нейните следи.. И в главата ми ще се родят нови герои. Ей така, от нищото. Както може би и ние хората, сме възникнали. И новите герои ще имат възможността да намерят смисъла на своето съществуване. Аз няма да им казвам за войната. (Не бях казвала и на предните) Може би ще изберат нещо различно.. За всеки случай те ще могат да опитват от всичко. Това, което ние хората, правим в мислите си.. Опитваме от всичко - всичко изкушаващо, всичко забранено, всичко опасно.. Но само в мислите си. Те ще изживяват всяка мисъл. Може би това е да си в главата на някой друг. Да изживяваш всяка мисъл. Да си самата мисъл. Колко хубаво..

--

Книга за мисли. Забранени мисли. Красиви мисли. Отчаяни мисли. Всички мисли трябва да съществуват. Да бъдат родени.. Аз мисля, че ние най-първо трябва да бъдем родители на своите мисли. Не да ги запращаме из дълбините на съзнанието си и те да водят война там.. (Главата ми все още гори) А да ги родим. Да ги родим, пишейки ги. Каква интересна библиотека би се получила тогава..

--

Еднообразие. Едни и същи бели стени всеки ден. Сиво ежедневие, заключено между четири бели стени.. Всичко, такова каквото е. И нищо повече. Когато сънуваме обаче ние прикрепяме своите мисли едни към други. Бялата светлина се разлага на своите съставни цветове и ние създаваме техни нюанси. Нови мисли, най-вероятно и нови войни, но и нови светове. Ето от тези светове е изградена моята библиотека-лабиринт. Светове, съградени от мисли. Мои мисли. Чужди мисли. Просто мисли. Родени и живяли там. Загинали, за да се родят нови мисли. Без еднопосочие. Хиляди посоки.. Хиляди нюанси.. Хиляди мисли..

Живот сред мислите. Мислене сред живота. Книги от мисли. Мисли от книги. Аз и моите мисли. Ти и твоите мисли. Мисли...

--

Главата ми все още гори. Изглежда тази война все още не е свършила. Но изтръпвам при мисълта за онова, което следва след нея.. Човек никога не може да знае какво са му приготвили неговите мисли..

когато не (можем да за-) спим

зимата...
през детските очи зимата е красива. тя е снежна, бяла, безгрижна..
но когато почнем да гледаме през очите на по-големи хора, ние се срещаме с по-голямата и по-страшна зима. всеки играе с връстниците си.
зимата е студ. вледеняваща безутешност и отчаяние. то ни е нужно, за да станем по-добри хора. защото онзи момент, онзи момент, в който си на прага на трагедия - това е моментът, в който грабваш чантата и трябва да избираш. кого? какво?
за да избереш кого и какво, трябва да знаеш защо. трябва да имаш причина, защото онзи момент не ти оставя време да мислиш.
и страшната трагедия, насред студената пустош те превръща отново в дете. инстинктивно напъхваш любимата книга в торбата, личната карта и телефона, спомените.. хващаш за ръка любимите хора и прекрачваш прага. спасяваш се от огъня, от водата, от която и да е стихия, с която зимата крои зловещи планове..
вече си на сигурно. зимата е навън, любимите хора и торбата с принадлежности са до теб. но същият ли си ти? за всеки случай си се убедил, че никой не е застрашен от трагедии. но примирил ли си се със смъртта? тя е около теб, всеки ден ти слушаш за нея, и все пак, когато си бил на прага.. примирил ли си се с нея? примирил ли си се със загубите? доволен ли си от това, което си постигнал? обичаш ли някого силно? има ли нещо, което да крещи: Ти трябва да живееш! Имаш причина!
със сигурност обичаш някого.. със сигурност имаш какво да губиш.. със сигурност го осъзнаваш чак в този момент, моментът на евакуация, моментът на парализиране, моментът ..моментът..
как ще си апатичен? как ще си апатичен след този момент? моментът, в който всичко в теб крещи.. а ти си просто един обикновен човек.. един от многото. нищо повече.
а може и вече да си мъртъв. отнесен от вълната, загубен в пламъците.. тогава кой ще те чуе? тишина.

king of sorrow

Когато денят свърши
остават само обелките от онова, което се е случило.
Празни опаковки и трохи..
И тогава душата има нужда от спасител..
Някой, който да ги събере на едно място
и да ги изгори.
Някой, който да прогони злите духове
и неизречените страхове.
Някой, който да запълни празното място.
Някой, достатъчно силен.
Болката.
Нима никой не забелязва колко красива е тя.
Как неусетно ни обгражда,
заплита в своята силно-стегната мрежа.
Молим се да избягаме от нея,
но реално й се наслаждаваме.
Тя е спасението.
Тя е истинската наслада.
Тя отваря очите, напълва сърцето.
Кара ни да се осъзнаваме,
помага ни да изхвърляме остатъците от деня.
Господи! Колко обичам болката..
Тя е родителят на всяко изкуство..
Тя е коренът на всяка емоция..
Тя е най-дълготрайна.
И незабравима.
Наистина, всичко друго забравяме.
Но болката?
Как забравяш болката..

Аз съм дете на болката.
Всяка радост е чудесна, наистина..
Но когато успокоен ги прибереш всичките в шкафовете,
това ли е всичко?
Болката е моята романтика.